ЖИТЕЙСКИ РАЗКАЗ НА ХАСАН МУСТАФА ДУРАЛИЕВ, С. ЯБЛАНОВО, 4.10.2010 Г.

 

 

От ’65- та година насам, тогава станах шофьор, почнах на „Дапа” гр. Котел, Котленския Дап. Животът ми мина в Котел. Дълги години автобус карах. Аз ’85-та година, почнахме на чуем от ’74-та година още тъй почнаха слухове да се чуват, към Кърджали сменяли имената, не знам какво. Почнахме оттам да се притесняваме вече. Викам как може туй нещо. Нали едно малцинство толкоз години са били турци после да направят ... То направо .... голяма беше трагедия. Човек се притеснява много. Аз тогава бях автобусен шофьор. Бях идвал събота и неделя – почиваме тогава. Те почват събота да идват. Дойдоха една пожарникарска кола. Отнаало дойдоха от 17-ти още (януари 1985). На 17-ти дойдоха и вземали архивите на съвета. И тогава прибрали ловджийските пушки, събрали от хората. Нещо почна вече цялото село да се събират пред кметството. Ма кат се чуе туй нещо, че са вземали архивите и чувам от тебе и аз казвам на друго и те се събират цялото село, се събраха там пред кметството. На другия ден дойдоха от Котел, пожарникарската кола, от МВР-то дойдоха хора. Искат да влязат в селото. Ние тука цялото село, беше събрано тука селото сред центъра, те го спряха там, не можаха да влезат. До кметството не можаха да отидат до кметството. На другия ден хората вече така се възбудиха. След това, абе цяла нощ не сме ходили даже да спим вкъщи. Въобще не бяхме спокойни, цялото село се беше вдигнало, напрегнато така беше. На другия ден сутринта към 5 часа се показа фаровете вече отсреща откъм Малко село и цялото село беше там. Голяма талпа. Даже от околните села идваха тука. Хората се събраха тука. Много народ беше. И точно тука край селото излязохме. Всичкият народ там беше. Дойоха с танковете. Как можеш ги спреш, спирали се такова нещо?! И влязоха в селото, събраха и тука в центъра на селото. И от там в Сливен от МВР-то човека излезе пред нас, пред хората и каза тъй тъй положението – ще ви сменим имената. И кой какво може да каже?! Държавата, срещу държавата можеш ли да излезеш?! Никой не може да излезе срещу такова нещо. Същия ден много народ, много хора земаха, закараха в МВР-то в Сливен. То беше неделя. Казаха да отидем в съвета, в училището да сменяме имената и никой не можа да спори, бе. Всеки взима паспортите и заминахме. Смениха ни имената некой ден, пазарен ден неделя. Мене на понеделник, сутринта щях да ходя на работа, никой не пускат никъде. Автобусът беше в Котел. Дойде от съвета една жена първо, сега почина таз вече, там работеше в съвета. Дойде да ме вика. Вика викат те в съвета вика. Ходих. На ходенето още автобус имало пред съвета, сложиха ми белезниците, вкараха ме. За малка справка ме вкараха в автобуса. Без никво обеснение. Въобще кае ше отиде в Сливен там ше ви кажат какво там ше праите там. Закараха ме в Сливен. За малка справка беше туй нещо, Лежах там от 21 януари до 3 март. На килиите. Сливенските МВР. 3 март сунтринта 5 часа ни вдигнаха, сложиха ни пак на катафалка, пак белезниците. Голяма зима имаше, много студ беше зимата. Значи тогава на МВР-то килиите, на гаражите, на автобусните гаражи, там лежахме тогава. 28 градуса беше под нулата. Такъв студ беше. Много студ беше. 3 март вдигнаха ни от там към 5 часа сложиха ни в катафалката, белезниците, тръгнахме. Ние не знам къде отиваме. Не казват къде отиваме. То по катафалката не се вижда вънка. Ей толкоз дупкички има, не се вижда. Гледаш къде отиваш, не можеш да разбереш сутринта къде отиваш. Чак вече като се разсъмнее тогава разбрах вече към Елена, долу горе аз пътищата познавам, шофьор съм понеже. Викам към Елена сме и оттам Търново, оттам Горна Оряховица продължиме. Разбрахме вече ше ни закарат в Белене. Закараха ни в Белене. Обаче мойта ръка е малко дебелшка и белезика до последната дупка слагат обаче направо ми потъна в месото. Посиня ми ръката направо. Няколко пъти на старшината викам тъй тъй е положението бе. Идва човека ама вика туй е последна душка кае, дебела е ръката ти. Викам тая ръка вече не става нищо. Сигурно ше я режат викам, посиня нацяло. Ходих там, имаше един стар човек с нас от тука от село беше, дългогодишен бригадир на хмел. Ахмед Караджов се казваше, ама почина вече. Той тогава зема от двете си ръце сняг и почна да ме търка ръката тука. От дълго търкане и почна да идва на себе си. Почна да ме сърби и викам а ше се опраи вече. И тъй прекарахме там. Ходихме от цяла България там, срещнахме хора вече. От Кърджали имаше най – много хора, бе от цяла България имаше хора. Влязахме там. На другата година вече ’86 – та година вече от първите като влязохме там в затвора, от там ни вдигнаа. Политически затворници са били там навремето. То остров на смъртта. Вътре в Дунавци. Там на времето се случило много голямо убийство, убивали хората – направо хвърляли на прасетата. Такова нещо са преживели хората там. Българи българин ги убивали там. Така страшна затвор. Там видяхме кладенец, където са пускали хората, там гладували, който умира. Нас такова нещо не ни се случи. Такъв тормоз нямахме. То такъв тормоз стига да влезеш му стига на човека. Толкоз страшно място, че ... В голяма трагедия живяхме там. Ибаче там около 5 месеца въобще не знаеха наште къде се намираме. Въобще не знаеха. Горбачов като стана министър в Съюза ние чувахме от някои хора от страшините, някои хубави хора, добри хора има и горе долу така казват какво става. Има информация долу горе вече. Един ден кацна един хеликоптер. Ти си вътре в затвора заключен и въобще не виждаш нищо, ма чуваш от гласа, че е хеликоптер. На другия ден сутринта, всяка сутрин ни вдигат 5 часа, ставаме, тогава вече беше минал горе доле 5 месеца кат ни затвориха там. Тогава дадоха лист, пликове, химикалче, всеки да се обади къде се намира. Задължително казаха, че трябва да пишете писма, да се обадите къде сте на вашите къде се намирате. Те от Белене, значи не в затвора, ама (смее се) в почивна станция „Белене”. И тогава се обадихме на наште и след това се разбраха ний къде се намираме. Дотогава 5 месеца ... баща ми беше жив, майка ми беше жива и децата тогава бяха тамън на училище. Едната беше 10 клас, другата беше 11 клас, сина беше 8 клас. И 3 деца трите учат. Толкоз пари трябва, грижи трябва на децата, та не моеш създаваш грижи на децата като глава на семейството. Същата година ’86-та година май юни месец ни вдигнаха в Бобов дол. Сутринта дойде като камионче беше затворен отгоре като брезент, взимаа доста народ, а мене пак ме избраха там на затвора в Бобов дол. И там седях година и 7 месеца. Всеки ден излизахме на работа. Там като седях година и 7 месеца, оттам взимаха ни вече в село Берсин, Кюстендилско. Строителство работихме, нищо не плащаха, ядем пием, т’ва беше. Тогава вече даваха и свиждане и на 2 месеца 1 път свиждане дават. Тогава беше станало ’87-ма година ни вдигнаха в Берсин. Седях до 27 декември ‘88 година, там бях. Там нямаше работа. Там като строителство и където намериш работа в селото, сам се грижиш вече. Свиждане тогава даваха. Даже жена ми идва там. Дадоха ми там един форгон, един голям форгон. Самичък човек край селото, край стопанския двор там. Там живях доста време. После ме вдигнаха в центъра, до болницата. В болницата ми дадоха, в здравната служба, там ми дадоха 1 стая. Обаче с доктора там много се разбирахме , хубав човек беше доктора там. Ходих да го видя специално вече като излязох от затвора, обаче човека починал, не можах да го видя. 27 декември беше пуснаха ме вече. Дойдох в селото. По туй време ‘86-та година на 27 октомври почина баща ми. Не ме пуснаха да го вия баща ми. Другата година ’87-ма година почина майка ми. Тогава пуснаха ме тогава, обаче не можах да го видя, погребали го вече. Не можах да видя двете родителите ми. Много тежко човек. Както и да е, не пожелавам на никой, на баш дошмана не пожелавам да попада на такова дередже. Дойде сутринта полицая каза, вече си освободен. Даде ми човека освободителната заповед, освободен си вика. Така дойдох ’88-ма година 27 декември за Нова година дойдох. Другата година ‘88-ма година (може би иска да каже 1989 година) вече става 24 май дойде сутринта един човек – полицай от Котел. Каза ми по 1 куфар багаж ти, жена ти, сина, дъщерите ми

 бяха женени тогава вече, са изселвате. Принудително изкарват ни от България вече. Закараха ни в София в централна гара, взимахме там билет за Аустрия. Изселваха ни за Аустрия. Няма начин дъщерите останаха тука, ние заминахме. В Аустрия език ни език не знаеш, ни нищо не знаеш, къде, къде да отидеш. Решихме да отидем в Турското консулство. Викам там сигурно ще ни приемат. Ходихме там, никъде нищо не знаеш. От скоро си излязъл от затвора, главата ти е мътен без туй. Нищо не знаеш къде отиваш, нищо не знаеш. Муха без глава. Там взимаха ни хората. Една седмица те ни хранеха там, дадоха ни условия къде да спим що. След една седмица, вечерта беше към 11 часа дойде самолета, кат нас доста хора се събрахме там. Дойде самолета казаха, че ше ни закара в Турция. Качихме се в самолета, сутринта към 5 часа беше пристигнахме в Станбул. Аз просто, ни жената, ни аз нямах близки хора така кой да ни посрещне там. Даже останахме там на пътя. Добре че от село имало от ’52-ра година са се изселили от тука, от село. Кат ни чуха имената Хасан Дуралиев познавал човека баща ми. Дойде, даже аз не го познавах човека въобще. Разбрал, че от Ябланово едни хора останали така без родители, без ... След това дойде човека и ни събра, един месец в Станбул у тях живяхме. Човекът всяка вечер сутринта ни носи да ядем е как да останеш. Направо не удобна работа е, един месец да останеш. Бяхме кат върху тран. След това дойдохме вече в Чорлу на жената .... по – далечна рода. При тях живяхме 11 месеца. Те дъщерите ни останаха тука двете. Туй или иначе върнахме се оттам. Зарад дъщерите се върнах. Иначе нямаше да се върна никогаш. Много бях обиден. Наша рода тука бе, ний сме родени тука, бе! 45 годишен бях и никой не ме взима на работа там. От там кат се върнах, ’90-та година беше туй нещо ходих да търся работа тука. Ходих в „ДАПА”. Той разтурен вече. Ходих, казаха, че тука се разтурва вече няма работа. 5 години в болницата като шофьор там прекарах. До ’95 – та година шофьор в котленската болница. Сетне малко пари реших да замина в Германия на работа. Вече влязох в 50 години. Там излъгаха ни, 40 дена бяхме там. Там не стана нищо работа. Кат се върнах оттам почнах по пазара да ходя, обувки да продавам. След това отворихме хранително магазинче, малко магазинче, в центъра се намира сега. Около 12 години прекарах там в търговията. Обаче дъщерите заминаха в Сливен, сина замина в Шумен и ние с бабичката ...

Много се радвахме, че е демокрация вече (10.11.1989г.) уж се радваме за живота, обаче то пък обратно излезе. По – лошо е разбира се и то даже много по – лошо. Ний в комунизма бяхме много добре, бе. Може би малко пари получавахме, ама имахме пак. Работа – ако днеска напуснеш от това предприятие утре веднага те викат що не си на работа. Така беше. Сега пък особено младите хора не моат си намерят работа, бе. Всичко по чужбина. Отива там млад човек, остава семейство, много хора се разведоха. Туй не е живот. От тая демокрация уж чакаме нещо по –хубаво да е, животът да е по – хубав, са обратно стана работата. Който има много сега. Нямаме държава, само хайдути имаме в България! Който са на власт само мислят какво да крадат днеска. Една шепа България. Тука всичко се провежда. Ний кат ни раждат трябва да живеем тука. Обаче нямаме правителство нямаме.

Кат се върнах от там (от Турция) един месец не излязох вънка аз, от срам. Толкоз време да сме в мъка – 4 години без никва ... ни съд ни присъда сме ние. Нищо нямаме. Срамувах много. Някои хора кат толкова години лежах в затвора и що са върна ся. Някои хора тъй се подиграва. Дано да се оправи България, дано да имаме така хубав живот. Дано младите хубав живот да живеете. Само пред целия свят се изложиха (комунистите) сменяване на имената. Как може тъй, голяма нация да отидеш да и сменяш имената?! Каква файда ше намериш от туй нещо?! Ний с всеки живеехме тука, винаги сме били в добри отношения. Толкова години сред българите съм! Питайте да видим в целия район Хасан Дуралиев какъв беше, какво имаше между вас! Ний тук толкоз години като братя и сестри си живяхме тука и един от друг винаги се уважавахме с българите. Те какво са виновни, че те ме затворили. От няколко човека една голяма грешка ... Не затворен само аз 538 човека бяхме затворени в Белене. Между тях 98 човека имаше с висше образование. 90 % останаха в Турция, тез образованите хора. То е една голяма загуба на България. Имаше и помаци. 7 – 8 човека имаше от Смолян и те заминаха в Турция, останаха в Турция. Даже и българи имаше, 6 -7 човека българи имаше и били защо хвалили Турция. Ми те хората видяли нещо и зарад туй казали хората . В комунизма една грешка имаше целия народ кат че ли беше тука затворен. Не хвалиха в Запада, че по – добре живеят, не пускаха хората. Даже до границата с открит лист от МВР-то, само да я видиш не можеш. Сега по –спокойно живетя хората. Днеска можеш да псуваш на министъра микой не мое да каже нищо. Обаче навремето нямаше такова нещо. Нищо не можеш да кажеш срещу властта. Сега богатият е много богат, бедният хептен беден. Сега който иска прави и ходи къдет си иска. По т’ва отношение свобода има. Т’ва, че няма работа на хората. Т’ва е лошо вече.

Сега по –добре празнуваме. Празнуването няма грешка. Ние лебиритираните хора искахме тука да се строи един паметник. Не е кой знае какво паметник един камък да се забие там, да се запишат нашите имена, коит сме лежели. Невинни хора сме лежели. Искахме от наште хора там в, наште управници в ДПС. Обещаха много нещо, нищо не направиха. Е тъй остана. Даже и тая година имахме събиране, искахме от ръководството, обаче нищо не стана. Само лъжат.

Сега имаме право, досиета да отворим да видим. Ама аз не ми се отваря въобще. Не искам. Не искам да се връщам. Каква файда ше се случи от село някой да ме е предал нещо за няма нищо и съм лежал толкоз време. След т’ва пак ли да ходя да лежа?! Не искам. Нали комунизма беше паднал тогава вече, Берлинска стена беше паднал, не знам си какво, комунизма отиде. Демокрация дойде вече в България и викам ми сигърно ше е по – друго живота вече. Най – много за туй се върнаха хората. Имената веднага който се връща си върнаха имената. Тодор Живков не може да направи такова нещо, няколко човека сигурно, ама изложиха се пред целия свят. Това е голяма излагация на България.

 

Записала Анастасия Иванчева

 

AttachmentРазмер
Zhiteyski-razkaz_H-M-Duraliev_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_4-10-10.pdf47.92 KB
Zhiteyski-razkaz_H-M-Duraliev_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_4-10-10.doc52.5 KB
Zhiteyski-razkaz_H-M-Duraliev_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_4-10-10.odt35.02 KB