ЖИТЕЙСКИ РАЗКАЗ НА НЕВИН АЛИДЖИКОВА, С. ЯБЛАНОВО, 5.10.2010 Г.

 

          Еми аз даже сякаш нямам детски спомени други, по-радостни. Възродителният процес беше най-лошия спомен. Просто всичко, което си спомням за преди ... Те например нашто семейство като седна са, на моя мъж сестрите разправят това онова по време на комунизма, че така е било, че им е било хубаво изобщо. Пък аз, те като говорят и аз като се сетя за тези дни веднага нещо ... някакъв лош спомен. Даже го отбягвам. Нали във връзка с арестуването на баща ми, все пак бях много малка. ’85 – та година януари месец първо в Сливен беше той 6 месеца. Плюс това по време на, нали, когато нахлуха там с танковете разни нападнаха селото ли, как да го кажа, наште хора бяха се съпротивили, но с какво ше се съпротивлят, нямат нито въоръжения нищо. С лопати, с т’ва онова. И след това той беше в болницата. Даже диабет и беше си дошъл за Нова година го пуснаха, за да не сме сами. Изведнъж така дойдоха една прислужница дойде от кметството каза така така. Вика ти към края на февруари земаха го. След това в Сливен ний избощо не знаехме къде е. Отидохме с майка ми тогава, сестра ми и брат ми учеха. Сестра ми в Сунгурларе в гимназията, брат ми в Сливен. Аз бях 9 – 10 годишна. И майка ми нали  подкрепа с нея, за да не и е неудобно отидохме в Сливен. Питаме го къде е, казват, че го няма, просто, че го няма. Ми как така, кажете ни дали е жив, ми няма го. А пък той изпаднал в диабетна кома в килията. То не може да се каже килия даже. Т’ва са гаражите на служебните коли на служителите на МВР в Сливен. Направо гаражи. Те да са килии пак ше има някаква пейка, нали, както виждаме по телевизията. Пък това са направо гаражи. Изкарвали колите и хората там. И той се лекуваше защото и изпаднал в диабетна кома и го закарали във военна болница. Не съм сигурна дали е военна, дали е окръжна. И аз си спомням, тогава даже майка ми казваше в МВР-то само ми кажете дали е жив, нали, където и да е, в затвора ли ше е, само ми кажете. Само ни отговарят няма го, просто го няма тука и майка ми вика жив ли е. И там един сега, няма да му спомена името, понеже нали баща ми беше полицай, преди това и все пак има колеги там, и един по – свестен човек, изглежда излезе, и каза Алджиков е в болницата, изпадна в диабетна кома, хайде отивайте си, прибирайте се, жив е. Обаче ни го каза много тайно от другите, защото ... не знам вие сигурно сте питали и други хора, ний бяхме, нашто семейство тогава след това вече ше ви кажа не мога да ги обобща, от тук от там схващам, приятелите на баща ми, българите да кажа или от нашто село, просто с нас не общуваха тогава даже. От страх нали, че властите. Ми сигурно са ги предупредили. Първо бяхме ходили в Котел, нали баща ми беше в Котел, и казваме защо така го арестуваха, какво стана, това онова. Никой нищо не ни отговаря. Хората, които са били у нас, които са били колегите, приятелите на баща ми, просто даже не ни поздравяват. Направо ни отбягват. И този човек , който излезе, аз не му знам името ся, не съм сигурна, горе долу, не си спомням кой е, и той сигурно е пенсионер вече, той такава услуга ни направи, че ни каза. И след това пък вече баща ми в килията, след като се е прибрал от болницата, ний след това отивахме и му носихме чисти дрехи, мръсните ги взимаме. И вече тършуваме нали, отнякъде да излезе някой хабер от баща ми – по джобовете. Ръзпорвахме ластиците на бельото, всичко. И наистина излязохме прави. С лютеница е написал, давали им лютеница и откъснал там етика, написал:”Не се притеснявайте за мене!” ‘Щото той много добре знае, че не ни дават никва информация. Сякаш баща ми беше се прибрал тогава като получихме ... (плаче, когато си спомня това). Такива работи. Много лоши истории. Какво да ви разправям. След това го гониха в Белене. Тогава пак не ни казаха къде е. Пък тогава ги водили да ги разстрелват. Направо им казали. Баща им казал:”Кажете ми къде ни водите, в затвор ли, къде, ше ни осъждате ли?” Нали, все пак горе долу е запознат със законите, нали, че трябва първо да се кажат за т’ва те арестуваме, за т’ва ше те водим. И водили ги в МВР в Белене и той намерил там нещо, прозорците били боядисани, с нокът ли с нещо махнал боята, гледал табелите горе долу в коя част на България ги носят, разбрал, че е някъде към Дунава и там ги държали в кошер, там дето прасетата са, в кочините. Сега разправя баща ми, но пред нас не говори така, както говори с други приятели, чувам нали. На нас не разказва. И там ги държали доста време. Бълхясали, въшлясали, с маркучи после ги измили. И баща ми разправяше, че след т’ва дошъл някъв хеликоптер на острова и сигурно някаква заповед от правителството, тогавашното. И ги преместили в затвора. И баща ми все казваше, когато вече бяхме в затвора сякаш си бяхме у дома, нали. Тогава пак отивахме в Сливен. Аз постоянна с майка ми, малка. Тогава пак не ни казваха къде е. Отиваме да носим дрехи. Просто ни гонят. Даже не искат да ни пускат в МВР – то. Тогава ги закарали и след това  вече получихме от Белене телеграма:”Намирам се в остров Белене, в Северна България.” И тъй хванахме една кола цялото семейство ходихме да ги видим. Много гадни спомени са. Просто т’ва е едно наранено детство. Азвинаги така като си спомня плача. И там в Белене има пак един интересен случай. Тогава казаха няма да се дават никакви пари, храна само там някакви суджуци, луканки, не знам си какво. Всичко ше е разопаковано като в затвора. И ний намирахме начини да таковаме някакъв хабер, нали. Спомянм си сестра ми беше написала така наситно, наситно, тя има хубав почерк, на някакво малко листче. И баща ми даже не пушеше тогава и само мене пускаха да се доближа до баща ми. Тя една голяма маса такава в средата има стъкло и казах там на полицая викам може ли да го прегърна и през това време му казах, че да внимава с цигарите, че има писмо вътре. И така се видяхме. Баща ми за тези 6 месеца черна коса не му е останала, даже не можах да го позная, отслабнал. Влязох вътре и викам кой е баща ми. Те са така на ред всичките от нашто село. И защо беше т’ва? Те бяха най ... събраха елита на селото – по – така, водачите, лидерите, които тогавашно време бяха на пост. Пък всичките бяха добри хора, честни хора, умни. Доктори, учители, полицаи, все такива. След това 2 години беше в Белене и ний отивахме така на свиждания. Тогава беше, финансово бяхме толкова зле. Нали, не е лесно двама средношколци майка ми, аз на село. Все така купуваме суджуци, луканки на баща ми някъв суха храна, ‘щото те помии им дават там. Баща ми отслабнал. И постоянно спестявахме за затвори, нали, пари. Майка ми – хайде сега това няма да го купуваме, ше ходим на затвора. Вика ‘айде сега т’ва да оставим за кака ти, да остане за брат ти. Много лоши неща. Веднъй ходихме, пък то беше толкова скъпо да хванеш някоя кола, да отидеш до там, все пак е далече. И един мой братовчед дал пари на баща ми и полицаите го видяха, че е дал пари и прекъснаха свиждането. Не минаха 2 минути, аз по т’ва време като се сетя за този момент се задушавам. Аз почнах да пищя. Викам ние от 1 месец чакаме да се видим с баща ми, моля ви се недейте прекъсва, ‘щото за тях тука има полицаи така, надзиратели и зад нас има една редица, те са ... даже са се качили отгоре да виждат. И както се обърнах и го моля тоз човек, все пак и полицай да е – хора са, тези хора не са извънземни. Гледам той с автомат, въоръжени, ний сме направо терористи сякаш там. И тоз човек му текат сълзите. Викам моля ви се недейте прекъсва. После оттам го интернираха вече в Брусарци, Северозападна България, към Видин. И ний не сме ходили във Видин, много е далече, до 600 километра ли е, колко ли е. И баща ми пак пусна телеграма, тогава там го оставили. Оставили му 5 лева. Каза ли му ше работиш в тая фабрика, ше спиш тука и няма да излизаш от селото, 20км от селото. И баща ми казал къде ме оставяте, в коя част на България – да мога да кажа на семейството може ли да дойде? Може, могат да дойдат да те посетят, но ти нямаш право да излизаш. Обяснили му там. И баща ми казал, кажете ми къде се намирам да мога да кажа, да пусна телеграма на семейството си! И той тръгнал към края на селото. Казал си се ше намеря главния път. Пък интересното какво е, преди да закарат баща ми, там предупредили цялото село, че този човек е опожарявал детски градини, изнасилвал деца, не знам си какво. И с цел баща ми като отиде там, нали, никой да не му обръща внимание. И баща ми питал там в кой град се намирам, в кое село. Никой не му отговарял. Никой не му обръщал внимание и баща ми си казал, бе все ше намеря този главния път. Тръгнал към края на селото, видял вече табелите едното за Видин, другото за Лом, за София и табелата видял Брусарци. И спомням си телеграмата с точност: „Намирам се в Северозападна България, град Брусарци, Михайловградско. Можете да ме посетите.” Тогава беше Михайловградско, сега е Монтана. Направо беше празник това нещо, че всичките можете да дойдете. И майка ми беше тръгнала с един наш братовчед, който много ни помагаше, братовчед на майка ми, да работим. Ний имахме надомна машина, пластмасови изделия произвеждахме, вкъщи към Търговище работихме. Цялото семейство работихме – брат ми, сестра ми. Те като се приберат събота, неделя не сядахме на масата да се видим, ами сядаха да работят. Изкарваха смени. Дори аз работих, 10 годишно дете. И с него(братовчеда) тръгна майка ми, намериха баща ми и ний вече на седмото небе. Дори да бяха ни казали, че цял живот ше живее в Бруцарци, пак бяхме съгласни. Бяхме съгласни дори ний да се изселим там. Само да не са тези ядове. Така стана, 2 години стоя. Там баща ми работеше във фабриката в някакво общежитие дето бяха виетнамците. Беше мръсно, гнусно, но ний бяхме съгласни с всико, стига, нали, баща ми беше жив. Тогава се омъжи сестра ми и баща ми молехме да го пуснат на сватбата. Бал правиха той също го нямаше. Много лоши времена бяха. Хората ни отбягваха. Беше ги страх, че като говорят с нас и тях ше ги затворят. Много, много постоянно се говореше, че ... точно нас не идваха да ни обискират, но на мойте съученички пак. Например на Зюмбюл(нейната най – близка приятелка) и още една друга приятелка, родителите и се изселиха в Турция. Дойдоха в къщата без да предупреждават, без да искат разрешение правиха им обиск. Късаха дивани, всичко. Какво търсят, не може да ги разбереш. Турските книги събраха. Архивите. Ний нямахме, не сме така много религиозно семейство. Обаче у нас не дойдоха. Какво търсят, какво взимат, пушки ли търсят, патрони ли търсят, нямам представа. Постоянно със страх, че ше дойде някой. Постоянно със страх, че ше дойде някой да ни убие. Да не се случва никога това нещо. И след това вече сестра ми се омъжи. Аз завърших тука, нали ше отивам да уча, нали, записах се на училище. Освободиха го баща ми, да прескоча някои неща. ’89 – та година върна се баща ми от Брусарци. Направи нова машина с много борчове, с много труд, с много лишения. Почна нов живот, нали. Тъкмо почнахме да работим, нещата вече малко се пооспокоиха и след това принудително ни изселиха в Турция. След това другите, нали в цяла България турците се изселиха, но ний бяхме първите. Дойдоха, казаха:”Имате право на 2 куфара!”, аз даже куфарите си ги пазя, на по 2 куфара, значи 10 куфара на семейството. Сестра ми без нас и тръгнахме за Турция. Оставяш си къщата, всичко, мебелите. Изобщо какво можеш да побереш в два куфара?! Тръгваш на море, не можеш да побереш за 15 дена работи, пък там отиваш, не знаеш кой ше те посрещне, палатка ли да сложиш, дюшеци ли да сложиш, не знаеш къде ше останеш. Е, така да ти кажат айде изчезвайте. Дадоха ни там някакъв срок и ни изселиха. Ний имахме роднини в Турция, на баща ми рода е в Турция, на майка ми също, брат имаше. Но нали нямахме намерение да се изселваме в Турция. Принудиха ни, отидохме. На мен много ми хареса в Чорлу. Нали, ний бяхме едни от щастливците, че баща ми имаше чичовци двама, леля имаше. Те ни посрещнаха и ни приютиха там. Дадоха ни по 1 стаичка, почнахме работа. Обаче как се потекоха нещата ... Ний не сме свикнали с капитализма ли. Все пак хората бяха такива по – ограничени. Макар че икономиката е, снощи слушам по телевизията, на 6-то място, икономиката на Турция. Хубава държава е, но аз нямах думата, те решиха да се върнат и ни върнаха. Аз не исках да се върна. В икономически техникум бях. Трудно ми беше с турския и не знаех да чета добре. Буквите ги научих за няколко месеца, за 2 месеца. Там 8 месеца останахме. Те другите работи си съвпадат с наште физиката, химията, математиката е като нас. Само история, литература там турския. Бях ги научила и се върнаха. И след това вече ний сякаш сме белязани. И сега е така. Аз постоянно изпитвам страх. Не мога да си изкарам задграничен паспорт. Моя мъж така отива, имаме доста роднини в Турция. И миналия месец като влязох в МВР-то и ми стана толкова лошо. Аз само си спомням хора с палки, арестувани, бутания, бияния и ми стана толкова гадно и викам няма да се вясам повече в МВР. Моят мъж не може да ме разбере, ‘щото той е бил от щастливците. Неговият баща не са го закарали. Сестра ми с мъжа си дойдоха с нас в Турция. Остави си семейството и замина. Дават ти паспортите, взимайте два куфара и изчезвайте и т’ва е. ’89-та година точно юни месец беше, рождения ден на сестра ми на 5 юни (са заминали за Турция). Върнахме се след 8 месеца, към Нова година. Защо се върнахме и аз не знам. Аз не исках да се връщам.

А пък междудругото в Брусарци 2 години като беше там баща ми аз всяка ваканция бях при него. Де да знам, малко по – чувствителната ли съм, по – малката ли, по – разглезена баща ми ше знае, по – съм привързана към баща ми. Летните, пролетните, априлските, новогодишните ваканции с баща ми само. Не ми беше лесно. Постоянно се преструвах. Сега не знам моите деца дали ще направят такава жертва за родителите си. Баща ми постоянно ме разпитваше:”Хайде таз седмица да си ходиш. Виж аз вече мога да се обслужвам, не че нямам нужда от тебе, но хайде да си ходиш, да си поиграеш там с приятелки, т’ва онова. На море да таковате, на пикник.” Аз постоянно се преструвах викам:” Татко толкова ми е хубаво тука с тебе.” Пък ми беше много мъчно. Баща ми като беше на работа постоянно плачех. То няма и млади там. Само стари хора. Постоянно плачех. Занимавах се с други неща. Ний сме на село раснали, нали, знаем да плетем, да шием, такива работи, да перем. И постоянно се занимавах – перях му възглавниците, дрехите, плетях му, готвих, на 10 години. Занимавах се с нещо, за да не плача. После баща ми като дойде се преструвах, че ми е много хубаво там, че като го няма се занимавам, че ми е интересно, пък ми беше много зле. Имах чувството, че като се прибера баща ми от мъка ше си умре. Тогава нали 9 – 10 годишна възраст и вие сигурно сте го изпитвали, нали, на някой родителя като почине и въй и моя родител ше умре. Постоянно питах майка ми като я заболи главата, нали. Какво ти е. Въй майка ми ако умре какво ше стане и все такова чувство имах, че баща ми ше умре. Имах чувството, че като се прибера или пък някой ше го нападне, ше го убие. Т’ва са лични, за първи път ги казвам. Баща ми не ги знае. Лични мои усещания. Такива чувства имах. Сякаш аз като съм там и никой не може да го нападне. Ше го убият, ше го застрелят, все такива чувства. Или от мъка ше си отиде. Като съм там и бях по – спокойна. Всички ваканции там изкарвах.

Това беше, аз го прощавам на неговите прители (че са ги отбягвали), съселяните, защото нали всеки от самозащита. Защото ги беше страх, нали. Може би и тях ги заплашваха – правителството там, властите сигурно ги предупреждаваха, за да не говорят. Някои други хора, те например на Зюмбюл бащата го осъдиха. Имаше дело в Стара Загора, в затвора  беше той. И той беше в много лоши условия. Не само той, доста са хората в Стара Загора, които бяха в затвора. На тях така им казаха – събрали сте и сте агитирали хората, например пушки сте намерили, огньове, туй онуй, взривове. Нали за такива работи ги осъдиха, а пък баща ми не знам. Само защото имаше роднини в Турция ли и защото беше полицай ли?! Не знам, нямам представа. Пък баща ми беше в болницата, нямаше никакво участие в организирането на митинга ’85-та година. Не че не е бил участник, излизали сме ний и се присъединявахме към селото. Без никаква вина, ей така.

Те сега от няколко години се организират все пак да ги обещетят по някакъв начин. Даже в Страсбург ли, не знам, направиха някакви писма към правителството. Някой лев май му дават към пенсията, но това дори с хиляди лева пенсия да му дадат нищо не може да дойде назад. Краката му са в окаяно състояние. То не е лесно 10 месеца да си в гараж. Дископатия, не може да се изправя. Диабетът се влоши. Психиката му да не говорим, много е раздразнителен. Бе, направо, изобщо ни осъкатиха семейството. Този психичен тормоз. Сега е много раздразнителен, много е изнервен. Не можеш да го познаеш. Като се върна оттам беше съвсем друг човек. И физически и психически. Беше направо с бяла коса.

Тези, които бяхме приятели по съдба, всички жени, на които съпрузите им са в затворите в Белене, всички бяхме, нали, постоянно с тях разговаряхме. Те какво са казали. Защото правителството нищо не ти казва, нали, общината. Никой нищо не ти обяснява. Не ти казва защо е осъждан, нищо не ти обясняват.

Бяхме така обединени, ‘щото приятели по съдба. Ний сме ‘сичките жени и общувахме и с техните деца. Брата на баща ми ни помагаше за дърва за огрев, за туй, онуй. Близките ни помагаха. Нали ви казвам, тези, които бяха приятели на баща ми някои, не всички сега, някои ни отбягваха. Така ни помагаха. ‘Щото една сама жена не може да се оправи с всичко. Ние почти бяхме набори с децата на тези, които бяха затворени. Всичките така бяха, в едно се обединяваха. Майка ми постоянни н и плашеше – ‘ше мълчите, нищо няма да говорите, могат да затворят нас. Постоянно в някакъв страх. Мен ме беше страх, че дори учителите, които бяха тогава – доста българи имахме, български учители имахме тогава, от тях ме беше страх, че ше ме питат нещо за баща ми, за Възродителния процес. Майка ми постоянно казваше:”Няма да си отваряш устата.” Нали аз съм по – малка, за да не се случи нещо с баща ми.

Майка ми е може би по – пръвързана към сестра ми. Тя почна да мрънка:”Дъщеричката ми самичка.” Защото тя е омъжена за комшиите и сестра ми постоянно пише писма:”Майко, имам чувството, че сте умрели, не издържам вече тука. Много съм пишман, че се върнах.” И майка ми постоянно плачеше. Може би заради нея само се върнах. После и брат ми и той тамън го бяха взели в някаква фабрика, намериха ни работа и баща ми. Аз на училище. Дадоха ни възможности да учим, да работим. Те всиките хора, които заминаха с нас вече си имат къща, работа. Много по – преуспели са, понеже икономиката на Турция е доста на ниво. Аз съжалявам, че се върнахме. Аз си обичам България, това е родната ми страна. Не че съм голям патриот, нали. Аз съм съгласна, където и да живея, стига финансово да сме по – добре. Да е добре на децата ни, да е спокойно. Никога да не изживяват наште стресове. Аз понякога разправям на моя син така беше. Вика майко имам чувството, че ми четеш някаква история, не мога да повярвам, че това се е случило с вас. Викам дядо ти беше в затвора. Първият път като му казах той беше в затвора и той:”Да не е откраднал нещо, какво е направил?” Не мога да му отговоря какво е направил. Все пак е още малък. Като порасне. И върнахме се от Турция, почнахме наново. Къщата беше празна. Тази обзаведана къща, която оставихме - разграбена. Нищо не беше останало. И тогава даже бях казала на майка ми:”Ето ти къщата, за дето искаше да се върнеш. Няма нищо в нея.” Беше останало някакво легло, дивани всичко, то какво няма в една къща, чаши ли нямаш, посуда, какво ли нямаш, нищо не беше останало. И после почнахме нов живот. Наново обзавеждане, полека полека. Аз учих, брат ми беше в казармата. Той и неговата история не е хич лесна. Преди казармата беше отишъл в предказармено шофьор да стане. Тръгнахме за Турция, направо ... те не ни обесняват, не чакат нали човека да изкара изпитите, това онова, да си вземе свидетелството, че е завършил преди казарменото. Отиваш на някакви курсове. Това се прекъсна. Върнахме се и не го признаха. 6 месеца е бил там и баща ми беше доста упорит и пак го прати. Вика пак ше изкараш 6 месеца. И така брат ми 2 или 3 години по – късно влезе в казармата. Почти беше с децата в казармата. Него пък горкия, дали защото баща ми беше политически задържан ли, го вкараха в наредовните войски в Чирпан и той имаше там някакви проблеми. Ограбиха, тогава по телевизията казаха, складовете. Оръжия откраднаха, а пък те били отвътре изнесени – капитаните, разните там кои. И обвиниха брат ми, че той е помагал, че той е откраднал и го пуснаха да си намери адвокат, че ше го съдят. А пък баща ми пряко знае законите, нали, от колко до колко военните. Той каза няма отърване, к’во ше праим сега?! И изведнъж съобщиха по телевизията, че виновните са намерени, че са задържани. И ей така го пуснаха брат ми от казармата след това. Не знам дали беше пак тогава политика на политически репресирания човек сина да го затопи. Хубава плячка, нали. Баща ми станал така и той откраднал оръжия. Брат ми беше в много лошо психическо състояние. Даже не пушеше той ... Баща ми каза:”Ако т’ва ше те успокои запали цигара, нали, ако пушиш скрито от мене.” Беше почнал да пуши брат ми, ‘щото знаехме каква е истината, че ше го осъдят и няма отърване. И този психически тормоз, без това си го има и отново. Голям страх бяхме изживели. Това е като се върнахме от Турция ’91-ва година ше е. Аз бях 10 клас. ’92-ра – ’93-та завърших. След това все така надомна работа работихме. След това баща ми, вече дойде демокрацията, можехме спокйно да говорим за нещата, които сме преживели. Ето например никога и през ум не ми е минавало, че някой ден ше разправя тези неща, че ше се запишат, нали. Аз много пъти съм се опитвала да пиша книга, но както ме виждате съм малко чувствителна и кръвното го вдигам и се притеснявам, не мога да пиша. Доста колеги на баща ми са ги уволнили и българите тогава, които са близки с турците ли, нямам никаква представа. Имаше един, който дойде и каза, той бил шеф на МВР в Сливен, и беше казал на баща ми да дойде, той 12 години е бил полицай, да дойде да поработи още няколко години в МВР и че може да се пенсионира на 45. Каза нали съвсем доброжелателно, в нашто село ше те направим полицай. Баща ми каза:”Не ме занимавай с такива истории.” Той каза дори униформа няма да ти дадем, нали понеже имаше доста млади полицаи само да ги напътстваш, това онова. Баща ми каза в никакъв случай, дори вика много голяма сума да ми дадат, дори на 40 да ме пенсионират не искам да си имам работа с властите. Той ‘щото е накърнен, не може да ... И така той се съгласи да изчака на 60 години да се пенсионира, само и само да няма работа с тях, да няма работа с властите. И оттогава вкъщи работи, вглъбен е в себе си. Той даже не ни разказва нищо. Аз всичко, което знам го знам една вечер, когато бяхме в Бусарци, беше дошъл чичо ми, брат на баща ми, и напиха се там, нали не са се виждали от 2 години, и баща ми разправя на брат си така така ми направиха, така ме биха по главата за 1 чаша вода, и аз се правих на заспала и ги слушах. Пък аз тогава бях болна от хепатит. Имаше някаква епидемия в Сливен и нямало места и ме сложили на долния етаж, пък то Ц ли пишело на вратата и баща ми като видял къде ме карат и за 2 дена и кръвната захар скочила. Той не го каза, но аз го знам, че е така. Даже аз го питах някои неща и той я не се занимавай с такива глупости, не е вярно, не се интересувай от тези неща. Като си представя, сега моят мъж е на 40 години, като си представя пък майка ми какво е изживяла, пък с тези 2 деца като съм безработна не мога да ги издържам. Като си представя сега моя мъж да го вземат да го закарат какво бих направила аз в момента, направо ме ужасява. Колкото да ви разкажа, не можете да го разберете, това са много лоши страници от нашия живот. Дори не искам да говоря изобщо. Даже свекър ми, който почина миналата година, беше един от малкото хора, които дойде и ни предложи пари или дърва да ни донесе.

С мъжа ми се запознахме ’91-ва, ’93-та година се оженихме. Баща ми беше заминал за Германия, трудни времена. Брат ми искаха да го осъдят. И той като се върна аз се ожених.

Научихме ’89-та по телевизията и вече се радвахме, нали, че няма да дойде тази власт, да ни изселват, да ни накърняват. Радвахме се като слезе от власт (Тодор Живков). Тя била голяма политика, не мога да разбера аз, кукла на конци ли е бил Тодор Живков, не знам.

Не знам дали ше ми повярвате, аз имам много приятели българки в Сливен, в Котел, по болници, когато съм била, предвид изживяното на всичко това не се мразим с българите. Никой не е винове. Виновни са няколко души просто. Не се сърдя и на населението, което се държеше по друг начин, защото бяха заплашени тези хора. Нямам никаво лошо отношение към българите. Няма значение от каква етнос каква религия. Имам чувството, че преди ’85-та сякаш съм нямала друг живот. Нищо хубаво не мога да си спомня от детството, ей така да се порадвам. Може би съм била доста малка. Като си спомням за детството си спомням само за тези 4-5 години, искам да си ги изтрия от мозъка, но не става. Човек не може да си изтрие спомените. Не знам кога е било хубаво преди ’85-та дали е било хубаво, нямам никаква представа. Само лоши работи си спомням, не съм злопаметен човек, но това са наситено, страшно изживени отрицателни преживявания, не могат да се изтрият. Животът беше хаос тогава. (1989 година). Изведнъж едни започнаха фирми да откриват, нали рязката промяна, търговци, това онова на черно, законно, магазини почнаха да се откриват, барчета. Стана една лудница, кой какво прави не се знае. Това беше на село. Едни почнаха в Турция стоки да внасят, да изнасят някакви търговии. После МТС-то, свекъра ми нали там работеше, разпадна се, изпродадоха. Кой каквото можа си открадна. Ний бяхме пак ощетените за жалост. Разпадна се МТС-т, АПК-то го разпродадоха, приватизираха. Имаше цехове в това село, климарски цех, килими тъчаха персийски килими, много хубави. Котленски килими тъчаха. Имаше някаква фабрика тогава в Котел и младото поколение, тогавашното, отиваше в Котел на работа с автобусите. И доста работи имаше. Мандра имаше, всичко, стругарски цех имаше, за пластмасови изделия цех имаше, Закри се всичко. Може би защото село е, никой сега вече не идва да инвестира. Всеки кмет обещава преди изборите ше открият фабрики, инвеститори ше намерят и никой не идва. Може би защото нямаме ж.п. линия нямаме продукцията да се изкарва. Само автобуси.

Всички кризи нашето поколение, нашия набор ’74-ти, купонната система, този дефицит имаш пари не можеш да си купиш нищо. Всичко това как го преживяваме не знам. Закалили ни комунизма може би не знам (смее се). Оправихме се с всико, много лошо беше. С някакъв купон отиваш до фурната и си взимаш 2 хляба, но това е предимството на селото. Има мелници, отиваш. Майка ми постоянно месеше вкъщи. С 1 купон само един ориз можеш да си вземеш или само леща, олиото пак на бройка, за колко време ти го дават. Кога ше се оправи тази държава ... много ми се иска. Поне децата ни да живеят в спокоен живот. Ще им разправя на децата, още са малки, но искам да знаят (за Възродителния процес).

Те направо ни дадоха имената. Баща ми беше отишал май. Записа се там. Ми аз в 7 клас имах 3 фамилии. Големи абсурди, какафония голяма. Защото аз бях тогава Невин Исмаилова Алиджикова. Първо казали Алиджиков не можеш да останеш. Баща ми казал Жеков да е, малко по – близко до Алиджиков. После майка ми направили Атанасова. След това в затвора к’вото им хрумнало така го писали и Антонов. Като ходихме на свиждане баща ми – аз съм Антонов така се записвайте. И аз по 1 време три фамилии имах в дневника. И класната вика какво става тука Атанасова, Жекова, Антонова кое да остане? Викам последното. Ми мойто име беше тогава Невена и аз много не го чувствах. Учителките в гимназията Невена ми казваха, пък аз съм си Невин. След гимназията вече дипломата, когато изкарвах баща ми, майка ми всички си бяха взели вече турските имена и аз направо така си го записах без дела без нищо, ей така си остана. Бе то името е символично, но всичко друго, което ни направиха беше много гадно. Дали ще съм Невена, дали ще съм Невин, аз си знам, че съм си Невин и Невена да ми казват няма да се променя, но всичко друго, което беше, както и да е. Някои даже останаха с българските имена. Не че много държим на имената си, но другото беше много унижаващо. Аз не съм много така праволинейна, демократичен човек съм, бе то сега, че правителството на Тодор Живков е постъпило така защо ще се сърдиш на всички други?! На всички други българи, защо те нямат представа. Защо ше правят така?! Ние имахме приятелски семейства от цялата страна. На почивки, когато сме ходили те се разплакват. Те например както вие, защо ше им се сърдиш на тези хора?! 

 

Записала Анастасия Иванчева

AttachmentРазмер
Zhiteyski_razkaz_N-Alidzikova_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_5-10-10.pdf71.35 KB
Zhiteyski-razkaz_N-Alidzikova_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_5-10-10.doc82 KB
Zhiteyski_razkaz_N-Alidzikova_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_5-10-10.odt41.73 KB