ЖИТЕЙСКИ РАЗКАЗ НА МУСТАФА ДЖАФЕР МАХРЯМ, С. ЯБЛАНОВО, 5.10.2010 Г.

 

И родителите са от тук (село Ябланово) само, че сега живеят в Турция. Изселиха се ’89-та година и аз заминах за Турция, обаче след 1 година се върнах. Абе, обстоятелствата бяха такива. Близките на жената бяха тука, просто се върнах. Да имам едно дете, момче. На 24 години е вече. Е когато бях задържан ’85-та година беше на 6 месеца. Ами, аз се уволних декември ’84-та година, а събитията почнаха януари месец ’85- та. На 17-ти февруари ’85-та година ме прибраха. Не знаех за какво и защо. И тъй още досега не знам за к’во ме прибраха и за ко ме тормозиха тия близо 4 години. От’85-та до ’89-та бях задържан. Без съд, без присъда. 6 месеца бяхме в килията на МВР Сливен, оттам ни закараха в Белене. В Белене някъде година и половина бяхме в Белене, оттам ни преместиха в Бобов дол пак в лагер, затвор ли да го наречем, лагер ли, не знам. Обаче ни водиха като политически престъпници ли, затворници ли. Ний бяхме двама братя. Брат ми го задържаха 1 седмица преди мене, след 1 седмица ме задържаха и мен. Заедно бяхме с него двамата и той с мене беше в Белене. Същата процедура с мене каквото се случи и с него същата. А от Бобов дол ни интернираха в едно село Кюстендилско – Новоселяне. Там някъде 9 месеца. Тогаз ни дадоха право на работа. Работих в ДДС село Новатево. Това е нещо като кооперация. АПК-то примерно. Еми, градинарство там, полевъдство. Ами тогаз даваха ни заплата. Това е вече някъде ’88-ма година накрая. Брат ми го интернираха в едно друго село Кюстендилско – Ябълково. С него нямахме право да се виждаме, не ни даваха свиждане, беше забранено. Не и със семейството ми. Ми те първата среща със семейството беше чак след 8 месеца ли беше след 9 месеца ли. Аз даже токаз кат я видях сина не можах да го позная, щото бях го оставил много малък на 6 месеца. Той пораснал и бяхме заедно с брата на свиждане и викам на брата викам твойто момче виж как пораснал. Той вика не е мойто момче бе, т’ва е вика твойто, да. Синът ми се казва Джафер, а българското му име е Димитър, а мойто Марин. Не, ние бяхме изолирани от всичко, ‘щото мисля, че  в затвора охраната беше по – лека, колкото при нас, ‘щото в Белене кат ни закараха влязохме в лагера там. 10 – 15 кучета с полицаите обикаляха, вардят. Не дават, има една дума, птиче да хвръкне. Бяхме под много голям контрол и просто информация да вземеш отвънка беше абсурд, ‘щото бяхме изолирани от всичко. Първите 6 – 8 месеца не знаехме нищо, те нищо не знаят от нас и ний нищо не знаем от тях. Дойдоха у нас без да кажат нищо, само за 1 справка ни извикаха и това е. Отидохме в Котел, в Котел ни викнаха. Сложиха белезниците, оттам в Сливен. Еми в Сливен бой колкото искаш, колкото може да носиш, една дума. Питаш за ко те бият, те викат ти знаеш за ко те биеме. Ей таквити работи. Да, много ги таковаха, че доброволно си искаме имената и ги приемаме, ей таквити подобни работи. И когато откажеш те бият. Не подписахме, а иначе обещанията бяха много големи тогаз, ‘щото аз завърших гимназия, обещаха ми висше образование, апартаменти, работа, каквато аз си пожелая, ей таквити работи. Обаче това е една държавна политика. Еми, всичко отказахме. В Белене бяхме 23 души от Ябланово. Обаче най – малкият бях. Аз тогава бях на 21 години. Имаше едно момче Хюсеин се казва с него сме набори. Заедно бяхме двамата в Белене, а пък общият брой на хората, доколкото си спомням, бяха 523 бяха в Белене. По същите причини. Никой не знае защо е задържан, никой нищо не е направил, никой никого не е псувал. Обаче ... У Белене българи не. Имаше помаци. Аз си спомням имаше един бай Ибрям от Ловеч, доколкото си спомням. Той в същото време не знаеше една дума турски, обаче в същото време викаше аз съм Ибрям. Вика така ше си умра. Те са го кръстили Иван. Еми там с новите имена, с българските имена. Много, бой пак, ако те чуе, че приказваш на турски с приятелите си. Вкарвате в килията. Имаше отделни стаи там, ако проявиш неподчинение, самоволие, на своя глава и така те наказват там. В Белене бяха много тежки дни. Глад, мизерия, студ, близо 2 години изкарахме там. Да, свиждания почнаха да разрешават тогаз на 3 месеца 1 път. Пуснаха ни след няма и месец, издадоха ни червени паспорти. Това са задгранични паспорти, ‘щото тогаз аз за пръв път виждам такъв паспорт, задграничен паспорт. Извикаха ни в МВР – то в Котел, това е след Кюстендил, ’89-та ше е, значи някъде накрая на април или накрая на май. Забравих вече датите. Отидохме ний в МВР-то в Котел и ни казаха:”Ето ви червените паспорти и до 24 часа трябва да напуснете държавата.” Нас ни задължиха. С една дума ни изпъдиха направо. Дадоха ни 24 часа на разположение, с право на семейството и на всеки човек по ч куфар багаж. Примерно аз бях тричленно семейство – 3 куфара багаж. И оттука заминахме за София и принудително от София до Австрия май беше, да. От там взехме билети за Австрия с влак. ‘Щото ний искахме примерно да ни таковат за Турция, обаче те не ни пуснаха за Турция. И от Австрия. Някъде направихме 1 седмица престой и оттам със самолет вече заминахме за Турция. Ами ний като отидохме в Австрия от австрийска страна като бежанци, ни таковаха като емигранти, политически емигранти и там австрийските власти ни настаниха в хотели. Общо взето те там много хубаво се погрижиха за нас. И там дадохме интервюта и те ни попитаха къде искаме, в коя държава примерно да таковаме и ний казахме в Турция и те ни купиха билети, дадоха ни документите там и със самолет заминахме за Турция. В Истанбул. В Истанбул останах 3 месеца, след туй се преместих в Чорлу. Там направихме 9 месеца и след туй се върнахме тука в България. В Турция работих някъде 9 месеца работих в 1 фабрика там, а ’89-та, значи ’90-та година кат се върнах от Турция, ’92-ра година заминах за Германия. В Германия бях 2 години. ’94-та година се върнах отново в България и сега съм тука. Ами тука за нас е ... работа ‘секи се опасява да не дава, ‘щото, как да кажа, ни гледат с криво око. По икономически причини заминахме за Германия тогаз. Сам заминах за Германия с цел да изкараме някой лев и с тази причина иначе не. Това не е причината, близките на жената да са тука, ми просто аз не удобрих, не удобрих Турция. Просто не е за всеки. Бе животът труден, труден е и .... обстоятелствата такива, че не можеш да свикнеш със средата, тука е спокойно. Това никой не може да го отрече. В България е много спокойно.

Януари ’85-та година тука, това на 19-ти януари ли беше, една сутрин се събуждаме – вият сирени. Никой не знае какво става. Еми, ний слязохме тука на центъра и какво да видиме. Тогаз на 15-ти ли беше, на 18-ти ли беше, 3 коли от Котел са дошли тука и са вземали архива от кметството. И тогаз се разчу, че щели да ни сменят имената. Аз кат войник имаше момчета от Кърджалийско, обаче те бяха помаци. От тях чувах, че е ставало нещо такова, обаче коя година. Обаче за нас такова нещо не бях чувал. И кат чухме, че ше ни сменят имената и хората, как да кажа, всички се трогнаха. Как може да стане това, това никъде не е видяно, не е чуло, това онова и след 2 -3 дена една сутрин войската гледаме в Ябланово. Сливенската армия – танковете, сутринта към 4 – 5 часа заранта, ама една колона от тука до Малко село. Малко село е ... 3 -4 километра е разстоянието. Целият път пълен с танкове и идват. Дойдоха, почнаха да стрелят, пожарни коли. Имаше и хора, които бяха ранени. Имаше един във Филаретово, не това село отсреща, под другото село, наидване е минал през човека. Не знам дали го е видял или не, обаче се оказа, че накрая го е сгазила верижна машина. Така се оказа, а имаше от село, няколко души бяха ранени. Жертви не. Само ранени. Ранени имаше, ей тоз бай Хюсеин, дето беше горе одеве, той е един от тях, дето пострада. А бой смятам, че всеки един от Ябланово мисля, че яде бой. Ами то почти цялото село беше се събрало там до края на селото. Има табела, „Ябланово” пише там. Вие сигурно сте го видели като идвахте. Цялата тълпа беше се събрала там, а от там тия танкове кат навлязоха и пожарните коли със силни струи и оплашиха хората. Кой където вече може да избяга. Абе, това беше една ... Не знам, това вече ще го кажат те, които са решили да правят това нещо. Не, просто няма какво да правиш. Ти си бесилен, примерно, и дори и да искаш да направиш нещо не е в твойте ръце. Те още първите дни оттука почнаха да извозват хората с автобусите в Сливен. Аз бях задържан някъде след 3 седмици след събитията. И още до дене, аз подчертах, не знам защо бях задържан и за какво. Никой не ни е казал, само казваха вий сте задържани по чл. 39, а какво гласи този член и до ден днешен не знам. Това е някакъв член на МВР. Викаме щом сме виновни кажете ни какво сме направили, съдете ни. Викат вий нищо не сте направили, обаче така бяха нещата. Ами, смятам 5 – 6 момчета бяха съдени. Те с големи присъди бяха с 10 години, по 11 години. Ами хората всички бяха уплашени. Да, смениха ни имената. Никой не се подписа, просто ги смениха. Те по принцип те викат, дават ти една книга да си избереш там едно име и те питат дали си избра име, ако си избрал казваш си името там. Срещу името си удряш подписа. Такава беше процедурата. Обаче пред нас тая процедура. Има хора доброволно смениха си имената. Кат те уплашат или ше подпишеш или ше те интернираме, пък ше те вкараме и тебе в затвора, това онова. С нас е ... много хора се оправдаха.

Преди ’89-та година аз бях младо момче на 19 – 20 години, а сега съм вече на 46 години, значи са минали цели 25 години. Обаче, ако питат сега ли е по – добре или преди ’89-та година, аз ше кажа, че преди ’89-та година беше по – хубаво. А беше комунистически режим, обаче тогаз имаше работа, образованието, медицината бяха на много голямо равнище. Имаше само едно – народът беше изолиран. Тогаз и да искаш не можеш да излизаш в чужбина. Ний навремето учихме история само за Съюза. Съюзът такъв, Съюзът онакъв, а се него обиждаха, че Америка, Германия, Англия те са били капиталистически държави, изостанали. Ставаше ли въпрос за Турция, а пък това е било тъкмо обратното. Те са били много по – добре, и сега са пак добре. Специално България не е добре в момента. А не говоря за другите държави. Примерно сега Германия, Англия, Щатите. Там е съвсем друго нещата. ‘Щото аз 2 години кат бях по Германия там, тука нямаме човешки права. По – защитени (са се чувствали преди 1989 година). Нали сега примерно да намериш работа е трудно. Да изучиш 2 -3 деца е т’ва е вече абсурд. А пък ний бяхме 4 деца, всичките сме със средно образование, имам брат с висше образование. А в сегашно време един родител едва ли ще изучи тия 4 деца. Това е абсурд. Икономически това е абсурд. Лошото тогаз нали ви казах, бяхте изолирани. Примерно за Гърция, за Турция кой ще ти дава да говориш, ако те чуят примерно, че приказваш за Турция или каеш нещо хубаво за Турция веднага те земат властите почват да разследват зашо си приказвал така, иначе. Това е една, с една дума, тогаз тая демокрация я нямаше. Обаче сега демокрация има, работа няма. Нищо не се променя в селото, а от ден на ден по – лошо става, по – хубаво не става. ‘Щото до ’89-та година в Ябланово в АПК-то смятам, че работиха най – малко 200 души. Тука цялата околия, всички ниви имахме овощни дървета, малини, ягоди, сега нищо не остана. Това не е демокрация за мене. То аз не вярвам нищо вече в Ябланово да се променя или да дойде старото и да искаме вече то няма да дойде. Предпочитам старото. Въпреки репресиите. Дотогава всичко беше нормално, обаче след като стане тоз Възродителен процес, нещата тръгнаха надолу. Минаха 25 години и все още вървят надолу. Да(Възродителният процес му е провалил живота), ама то и зависи и от него. Сега уж дойде демокрацията, обаче това не е демокрация за мене. Ами тогаз бяхме сигурно съм бил в Турция. Ноември ’89-та година бях в Турция и не разбрах, че тук е станало нещо. Ами те всеки ден от тука, колко казаха, 320 000 хиляди души ли са интернирали, колко в Турция. Всеки ден идваха от България изселници. То продължи някъде към 3-4 месеца тоз период. Еми те как да ги нарече, не интернирани бяхме само тия хора дето бяхме по затворите и по лагерите. Те ни интернираха тогаз. А останалият потоп те бяха сигурно доброволно изселници, турци. Нас ни водиха като политически емигранти. Тебе те посрещат просто като, как да го кажа, по – висше стоящ, като свой. Тях по по друг начин, ‘щото никй кат заминахме за Турция дойдоха 1 делегация от министерството, който ни посрещнаха и тогава много добре ни посрещнаха. Настаниха ни в хотели. След туй ни казаха където искате в който град искате там ше ви настаним, работа, ако искате по професия ше таковат. От турска страна бяхме много добре посрещнати, а от австрийска страна ’89-та година като заминахме до Австрия, преди да заминем за Турция, и от тяхна страна бяхме много добре посрещнати. Имахме приятели там. Някои от оттам заминаха за Америка. Имах един приятел от Кърджали той замина за Америка. Имах един приятел, той замина за Канада. ‘Щото в пъспортите ни пишеше тогаз „Европа – Азия”. Просто, където искаш в цял свят, където искаш заминаваш. Това беше нещо много хубаво. С български имена. Кат се върнахме от Турция(са си върнали техните имена). Тук в България и то с дело си взех аз името. Заведох дело в районния съд в Котел. Докарах 3-ма ли бяха 4 свидели, мина делото и ни озакониха. А имаше един период, ний бяхме тогаз в Турция, а тука почнали да ги дават имената без дело. Примерно в кметството, вземаш акта за раждане и ти дават. А сега даже мисля, че има доста хора в селото още с български имена. Или по парични причини, ама мисля, че 100-на души има в Ябланово. А пък наброяваме около 4500 души май в село. Ако не беше това изселване може би и 10 000 щяхме да станем до сега. То много хора заминаха. Аз имам двама братя там, една сестра, майка, баща, всички са там. Те са с двойно гражданство вече. Фигурираха със старите(имена). Идват сега всяка година по 2 -3 пъти, идват тука на гости. Даже някои тука си получават и пенсии даже. В Чорлу, единият ми брат в Истанбул. Обаче нали, кат ми такова аз отивам. Миналата година бях за 2 седмици в Турция на гости, имахме сватба там.

Ми тук хората бяха с едно такова чувство, че сякаш са знаели, че ше има изселване. Всеки гледаше да продава това онова. Тъкмо тогаз почна изселването де. ‘Щото, нали казахме, на нас ни дадоха 24 часа трябва да напуснеш държавата. Това е. Ами нас ни изпъдиха оттука. След 1 месец отвориха вече границите. Лоши времена бяха тогаз. Нали ви казах, тука просто нямаме човешки права. Не си знаеш правата, а Запада ги критикуваха било така иначе, обаче там нещата са много по – добре. Казаха можете да останете тука(когато са били в Австрия), може да заминете за Щатите, за Канада, за Турция. Там вече ти си избираш кой път ше хванеш. Дойдоха посланиците от почти всички посолства.

Еми, чувал съм тука в село примерно, ако те видят да говориш на турски те глобяват. Примерно от 20лв. до 50 лв. или от 50 до 100лв. Ей такива санкции. Ние имаме една официална носия тука, примерно на Гергьовден наште жени ги таковат, забраниха носията. Нямаш право да носиш шалвара. Ами, това сигурно става вече ’85-та – 6 ше е вече, 8, до 9-та година – след Възродителния процес. На обществени места не можеш да приказваш на турски език. Пак я глобяват, наказват я. Не, за конфискация не съм чувал. Глобявали са. Има и доста хора, които знам, че са глобявани. Празниците не знам дали са се провеждали тогаз, ний бяхме вътре, не знам.

В Сливен кат бяхме в килиите тогаз беше февруари месец. В една стая 3 на 3 бяхме 17 души, нямаше отопление, нямаше нищо. Просто с една дума въздух много трудно можеше да се поеме. Там спим. 6 месеца изкарахме там. Един по един ни викат на разпит. Последният месец останах сам. Бях 29 дена сам в килията. Сам самичък. С никой не можеш да говориш, храна ти дават 1 филия хляб с малко лютеница и това е веднъж на ден. Вода има, вода ти дават като си поискаш, обаче гладен корем вода не иска. Цигари нямаше, не ти дават цигари. Студ, колкото искаш. Това беше февруари месец. Ами с едни и същи дрехи си от 2 месеца имахме право на свиждане. На 2 месеца веднъж си сменяш дрехите. Няма нищо, долу на земята бетон, това е. В Белене просто като отидохме там в лагера там имаше легло, имаше слънце. Там ни слънце виждаш, ни нищо. Нищо няма, само една крушка(в Сливен). В Белене, ами сутрин ходихме на работа да копаем царевица, да копаем лук, ‘щото там острова, не знам вий дали сте ходили в Белене, това е един голям остров. Казаха 19 километра дълъг, 17 километра широк. Това е острова. Това се намира точно в средата на Дунава. ‘Щото те минала година ли беше, по – миналата ли ни закараха в Белене. Откриха един паметник там дето беше лагера, а сега има един паметник там. Тогаз отидохме. Еми, от всичко си лишен там. С една зима останахме гладни целия лагер, а имаше, беше паднал голям сняг и с хеликоптер ни докараха храна. Това си спомням.

Това са все хубавите страни. Сега се чувстваш по – свободе, примерно по – демократичен, а тогаз беше зависим от държавата. Те каквото кажат ти си длъжен да изпълниш тяхното решение. Те вземат едно решение и има няма ти от това решение навънка не можеш да излезеш. Хубавата страна е сега се чувстваш малко по – свободен примерно. А тогавашно време преди ’89-та година, ’85-та година ти кат видиш примерно милиционер на пътя няма начин сърцето ти да не лопа. Имаше един страх към тия органи, а сега това го няма.. Сега един младеж като го питаш, примерно тоз полицай нещо притеснявали те, той вика не. Той е ... така е свикнал вече, ‘щото режимът е съвсем друг, а тогава беше съвсем друго. Самият комунистически режим беше, това беше една диктатура. Просто те бичуват. Те каквото кажат това става. Просто имаше едно Политбюро. Те бяха 7 души там аз ги чух до колкото си спомням. Те вдигат ли пръст край. На тях никой не може да им отвърне. Казаха, че кат са приемали тоз закон да им се сменят имената в Политбюро са били гласовете 4 към 3. 4 са били „за”, 3 са били „против”. Даже Тодор Живков го казаха, че е бил против това покръстване. Сякаш е знаел, че ше станат тия събития. И хората сега останаха с убеждение, че действително е бил против, които са направили това разследване. Журналисти това онова.

Да, дойдоха (’85-та), тука имаме едно село Враникон, на 2км е от Ябланово, от там дойдоха хора, турци. Не са алиани, повечето са турци. Ний сме тука 3 села алиани – Могилец, Търговишко, нашто село и Малко село. Иначе околието са пак турски села, обаче не са алиани. Дойдоха, дойдоха от околните села. Те тях са ги оплашили, те казали, че в Ябланово не знам колко жертви е имало и те евентуално, ако се злепоставят и при тях ше има същото и те викат ний със страх нищо не може да мръднем. Просто цялото село беше обединено. Нямаше тоз да дърпа напред, тоз да дърпа на тъй. То просто цялото село беше обединено. Даже тоз бай Хасан беше партиен секретар, а дядо му беше прецедател на АПК-то – бай Фидал. Той направи едно изявление тука в центъра, обаче хората го послушаха, нали, никой да не такова, да не ходатайства с цел да ги укроти. Обаче какво се оказа – същият човек бай Федал лежа 4 години ли 5 години ли в Стара Загора в затвора. Техен човек. Той беше комунист. Тогаз нямаше друг таова, той беше техен човек. Имаше тормозене, малки деца.

Ами тука съм роден просто, има нещо, което ме влече. Иначе, ако кажем, че имам някакъв лукс – нямам. Аз почти обиколих цяла Европа, оттука по – хубаво не видях. Родното място си е родно и тука е в България и това го запомнете от мене, всичкото е тип топ, обаче парата е малко кът. Парите са малко, иначе спокоен живот има в България. В Запада е напрежение много. И много пари има, но и напрежението е много. Тука просто нямаш страх. Ако искам качвам се на колата и отивам в София, хич не ме е страх, обаче нататъка това нещо го няма и в Турция го няма. Хубавата страна е това на България. Просто спокоен живот има в България и хората са добри. Аз сега не мога да обвиня, примерно, българин с това, че е българин. Той каква вина има, че навремето онея така са решили и са направили това нещо. Аз гледам с хубаво око на хората. Независимо дали е българин, дали е турчин, дали е помак, дали е циганин. И те станаха пишман(хората, които са го били). Тая работа обаче имаше един той беше офицер, когато бях в килиите. Той така викаше – просто не знам дая държава защо направи тая грешка?! Просто те самите осъзнаха след време, че направиха една грешка, обаче стана, грешката стана. Той беше голям човек – офицер, и все викаше защо направи тая държава тая грешка. Вий бяхте вика вие турците едно работливо племе. Наистина така беше. Тогаз цялата черна работа я вършеха турците, както сега примерно в Германия черната работа предимно я вършат чужденците.

Има и то бая хора(са доволни от промяната). Повечето в икономиеския смисъл. Ами не със собствени сили, а от гърба на другия. То даже до ден днешен се чувало в Ябланово имало един кръг хора – 15 – 20 души, които взимали заплата от Държавна сигурност. От тогава до сега. Цели 25 години. Дават информация. Примерно, какво правиш, това онова. До ден днешен се говори, че са още на същата работа. ‘Щото те хората ги знаят кои са и в същото време тези хора, които, за тях става въпрос, те бяха свидетели на момчетата, които бяха в затворите, са били свидетели в делата. И те си ги знаят. Да(знае кой го е предал), защото аз си прочетох досието. Аз дадох молба, поисках и аз си прочетох досието и си знам „хубавите” хора. И с него всеки ден се здрависваме. Ами стават вече 2 години (откакто си е прочел досието). Тогаз СДС-то беше на власт. Е, аз как го приемам, важното е той как го приема. Е толкоз близък е, заедно ядем и пием и накрая ... Не (не му е казал, че знае). Още не е разбрал. Контактуваме си, приказваме си. Много боли. То няма да те боли, ако си направил нещо, нали? Примерно да съм го напсувал, да съм му направил нещо криво, както и да е. Обаче аз не знам как може да направи такова нещо. Е на вас казвам тука за пръв път сега(че си е прочел досието). Има, има доста хора в селото, които взимат така заплати. Ми то е така и така ше си продължи. От тях всеки момент всико можеш да очакваш. Не ме е страх (че всичко може да се повтори), ‘щото аз вече един път съм го преживял и съм го казвал и на други приятели аз викам знам килиите какво представляват, викам, който не знае той да му мисли. Аз един път съм го изживял. Не, абсурд, сега и Европейския съюз и младото поколение вече. Това е абсурд. И да искат да направят тази грешка, те сами няма да го направят. Нашто дело още не е приключило. Още в Страсбург се разглежда делото. А как ще приключи и кога ще приключи – не знам. Само знам, че се води дело в Страсбург. Ами трябва да осъдят държавата. Те ни реабилитираха. Да, едно обезщетение взимахме тогаз 80, сега ше ви излъжа за годината, обаче някакво обезщетение взимахме. Аз и преди да замина за Турция май, в този период беше в един два месеца. Те са ги изчислили в някъв си там, по 100лв. ли на месец. С тогавашните пари един телевизор ли, един хладилник ли можеше да си купиш с това обезщетение за 4 години. Да, преди ’89-та година. Тъкмо за това обезщетение сега се води дело, за да го получиме. Смятам, че 4 години вече продължава това дело, ‘щото от време на време приятелите, които идват от Турция викат преговорите се водят, така така. Вече горе доле 4 години стават откакто е заведено делото. Да, от Турция(се води делото). Ако дадат, ако не здраве да е. Какви нерви, дет сме ги изхабили, туй е тормоз. Това с пари не може да се изравни. Той си спомня (синът му). Той беше на 4 години и нещо кат ме интернираха в село Новолене, Кюстендилско. Те ме назначиха като шофьор. Някъде 9 месеца бях шофьор там, карах една кола от Минстрой, Божурище, Софийско. Отначалото, когато ме интернираха там първите 10 – 15 дена никой с теб не приказва. След туй дадоха ни право да си вземем семействата при нас. ‘Кат дойдоха жената и сина почнаха лека полека хората да си обменяме думи. Един ден, той вече почина, беше на 73 години, имаше един бай Марин и ми каза така ... ‘щото тогаз бяхме с българските имена и вика Марине ше ти кажа нещо, кажи бе бай Мите казаха ни вика зарад тебе, че си убил хора, разрушили сте мостове, ей такива ти работи, а като гледам вика не мязаш вика на такъв човек, бе! Значи преди да ни интернират явно са казали на хората там, че ше дойде някакъв си еди кой си, обаче те самите са дали на хората грешна информация. Те са ги излъгали. И 9 месеца седяхме там със семейството си и на идване цялото село плака след нас, на изпращане. И има една дума – аз от Ябланово не съм виждал такова нещо, а тия хора така ни изпратиха, просто ... Всички българи бяха. Те по принцип на такива места ни интернираха просто да нямаш достъп до турци, ‘щото с брат ми бяхме на 30км разстояние. Той беше в едно друго село в Кюстендилско, аз бях в друго село. Просто двамата не можехме да се видиме. Беше ни забранено. Та на сега вика той аз помня камиона дето го караше в Бобов дол. Беше на 4 години там. Еми и те бяха добри хора. Даже сега си говориме, колко години минаха, имаше много добър един кмет. Един път отидох на гости, ми то малко село беше около 200 – 300 души, ако е имало в селото. Аз отидох само 1 път, имах път на там и просто минах. Не, оттам нямам лоши спомени.

Никой нищо не знаеше, просто идват викат утре в 8 часа явете се в МВР Котел. Сутринта отидох в МВР-то и те предупреждават да си вземеш паспорта, тогаз беше зелен паспорт. Отиваш, вземат ти зеления паспорт, дават ти червения и вика имаш 24 часа на разположение напускаш пределите на България. Това е. Заедно със семеиството и по 70 долара на глава, да много добре си спомням и ми дават една бележка от МВР-то, отивам в банката 210 долара аз ги обменям. Нали, за да имам джобни пари в чужбина. Тогаз не можеш кат сега да боравиш с валута. Те, ако те видят, че боравиш с валута това е подсъдно. Тогаз имаше едни корекоми. Тука имах един приятел той сега е в Германия и  ’83-та бях ученик, в гимназията тук завърших в Котел и един ден идва тука при мене, откъде намерил 2 долара. А пък тогаз в Сливен има кореком и в Търговище има кореком. Вика Търговище е по – близо да ходиме до Търговище да ги изхарчим. И какво ше купим с тия 2 долара?! Вика к’вото има там – ей таквиз запалки има там. Вика „Тик так” бонбони. Отидохме в корекома тамън пазарихме, хоп полицаите влязоха в корекома и почнаха проверка. А хванаха ни. Елате тука, бе, от къде са доларите, бе? Викам ей тоз приятел ги намерил, от къде ги е намерил не знам и един бой ияздохме за тия 2 долара. Викам да ти се невидят и бонбоните „Тик так” и запалките, бе! Тогаз сигурно съм бил на 17 години. Още от малки години съм уплашен (от полицията). Тоз пък бай Исмаил той полицай тук в селото. Той колко ми е таршувал цигари по ... и сега му викам и се смее. Тогаз режимът беше такъв. Вика повече трябваше да ти дърпам ушите, поне цигарите щеше да ги оставиш. И кат се върнах от Турция отидох да си купя едно видео. Тогаз бяха на мода и от Бургас си купих едно видео. 360 долара ли бях дал за видеото и сега така седи в кашона вкъщи. Ползвах го, ама вече модата му мина. В Турция работех като шофьор и в една мелница работех като майстор. Жена ми работи в една фабрика за обувки.

Преди ’89-та година да купиш една кола чакаш цели 10 – 15 години. Дънки, яке – няма такова нещо тогаз. Само виждаш хорта носят, обаче тука в България няма такова нещо. Пазари – не. Имаше само един магазин за дрехи и 2 – 3 магазина смесени стоки. Това беше. Пазарът се прави след демокрацията. Еми фирмите след ’91-ва, ’92-ра година почнаха да се отварят фирмите. Това е нещо хубаво. Оня ден се върна едно момче от Германия, вика отворих си тука фирма и сега сме вика добре. А пък аз кат бях ‘91-ва – 2-ра в Германия, ‘3-та и ‘4-та се върнах, а тогаз в Германия не ни даваха право на работа. С визов режим беше, а пък ний бяхме отишли оттук тогаз нелегално. Дадохме по 400 марки на човек само и само да можем да отидем до Германия. Еми оттука заминахме цял автобус. Една седмица престояхме в Чехия тогаз и след това дойдоха една група хора от Германия ‘земаха ни и така. Пак нелегално. Тогаз беше така. Брат в Турция, той не дойде. Ами страх не страх, неволята ... Като отидохме там те ни приеха – техните органи, взеха ни паспортите. Тогаз ни водеха като авуланти. Дадоха ни общежитие и всеки месец ни даваха по 560 марки. Това е сигурно някакъв социал там и всеки месец ни дават тия пари. 2 години изкарахме там. Нямахме право на работа, не работихме. А който си намери работа, работеше пак нелегално. В Берлин бях. И аз работих, намерих си работа. Зареждахме магазини – големи маркети, с плодове и зеленчуци, ей такава работа.

Не съм видял, обаче съм чул, че са чупили камъните(на гробището) това онова, ‘щото наште наште гробища, ако сте ги виждали камъните са с на вид на фесове и те а счупили фесовете.

На починали хора мисля, че не(не са сменяли имената им). Има доста гробища сега с български имена. Това не е нещо хубаво. Много лошо го преживяваме. Не само аз, просто целият народ така го преживява. Тогаз имаше един страх, просто нищо не можеш да кажеш. Не знаеш кой ше дойде, кога ше те вземат от вкъщи ... просто една анархия. Пък сега е безработица, а тогаз имаше работа, а една седмица, примерно, не ходиш ли на работа веднага идват у вас полицията и те питат защо не ходиш на работа, това онова. Задължително трябва да си на работа.

Кат стана изселването тука в Ябланово смятам едно 90% от Ябланово бяха изселени. Заминаха, обаче след туй се върнаха. Половината останаха там ,половината се върнаха. До “покръстването” всичко беше нормално, обаче след “покръстването” всичко рухна и така си остана. Според мене тая приватизация, дето стана, не трябваше да стане в България. Мина преватизацията всичко се обърка, а това стана по време на СДС-то тая приватизация. Иван Костов, когато беше на власт всичко рухна – и сгради, и помещения. Тая приватизация не трябваше да стане в България, ‘щото това не е видяно, не е чувано никъде. Някои си оправиха положението с тая приватизация, купиха си сгради, това онова, К’во стана един богат – 1000 бедни около него. Просто причината аз я виждам в преватизацията. Коренно промени(начинът на живот на хората). Сега вече кой, където намери работа. Някои в чужбина, някои по големите градове, сега и спря строителството покрай морето ... Едно 80% от населението на Ябланово са строители. Сега няма и строителство ... просто на ръба на отчаянието. Работа няма, фабрики няма, нищо няма. В Ябланово имаме само един цех, пластмасов цех. Имахме шивашки цех, други пластмасови, обаче нищо не остана. Сега в момента имаме само един цех – пластмасов цех и в него около 15 – 20 души работят. Това е. Едно време си спомням в Ябланово може би имаше над 100 машини за производство на пластмасови торби, а сега от тия 100 машини, 4 -5 машини, ако има на крак. Тогаз изнасяха тубите в Съюза, а сега какво стана ... не знам вече. Просто лошо е положението на Ябланово, много е лошо.

 

Записали  Теодора Костадинова и Гергана Крамарска

AttachmentРазмер
Zhiteyski-razkaz_M-D-Mahryam_Yablanovo_5-10-10.pdf75.43 KB
Zhiteyski-razkaz_M-D-Mahryam_Anastasiya-Ivancheva_5-10-10.doc86.5 KB
Zhiteyski-razkaz_M-D-Mahryam_Yablanovo_5-10-10.odt43.31 KB