ЖИТЕЙСКИ РАЗКАЗ НА ЗЮМБЮЛ БЕРБЕРОВА, С. ЯБЛАНОВО, 5.10.2010 Г. 

Значи ’85-та на 9 години, в 3 клас бях. Баща ми го взеха, дядо ми го взеха. Дядо ми беше председател на ОФ-то тогава, големият човек в Ябланово, важната клечка, големия комунист нали, много важен. Баща ми беше секретар на партията БКП – то. Майка, баща всички комунисти. И изведнъж пробраха дядо, прибраха и баща ми и без да имаме никаква вест. Нали още сутринта като дойдоли танковете и ги качили и ги прибраха, и ний без да знаем къде са. Вече след 1 седмица се усетихме, минаха вече работите, имената се смениха. Абсолютно никакви новини нямахме от тях, много се притеснявахме. Чак след 40 ден ли кога майка ми ходи до Сливен и донесе там мръсните дрехи вече на дядо ми и на баща ми и вече разбрахме, че са живи. Преди не ги знаехме къде са, кой ги е прибрал. И се радвахме много на мръсните им дрехи, нали видяхме, че са техните дрехи. Така после майка ми ходеше на свиждане, ‘щото и баба ми беше болна, възрастна самотна жена и майка ми сама. Баща ми беше на 39 години тогава и майка ми остана с 3 деца и с баба ми, трябваше да гледа. Баба ми беше болна от диабет и дядо ми докато се върне от затвора и тя почина, не издържа. На 65 години почина. Ходихме на свиждане в Сливен. Майка ми почна да ходи насам натам. Казаха вече, че ше има дело и аз на 9 години, забравих вече някои работи, ко да си спомня. Казаха, че ше има дело вече след 6 месеца ли беше, кога беше и имаше дело в Сливен. Майка ми почна да търси адвокати насам натам, еми никой не иска в този район да им става адвокат. И майка ми от Стара Загора мисля, че някаква позната адвокатка намери и почнаха вече финансовите проблеми. 3 деца насам натам как живее, в Сливен, в Котел не го знаеш къде е. И почна да тегли спестяванията. Добре, че е акушерка и е на заплата и взимаше заплата, за да ни издържа и след 6 месеца беше делото в Сливен. Аз нали по –малка дядо ми много ме обичаше мене викаше ми постоянно Султанка, ‘щото съм кръстена на баба Зюмбюл. Много ме обичаше и съм най – малката от внуците му. И вече сме на дело и ги изкарват и за първи път ще ги видим след 5-6 месеца като на пролет вече. И ги изкарват от един микробус, полицаи, вързани с белезници и аз като видях баща ми и хукнах към него. Викам татко и хукнах към него. Тоз полицай ме бутна, паднах на земята и баща ми кат’ се ядоса. Даже си спомням, малко го побутнаха с пушка ли беше какво беше, автомат. И там делото беше закрито, не пускаха хора, само адвокатите. Осъдиха дядо ми на 6 години, пък баща ми на година и 8 месеца, толкова ли лежа, не помня. И баща ми го пратиха в Пазарджик, дядо ми в Стара Загора. Той горкия глух, навремето фашистите го били. Беше със счупени ребра и нали той затова е комунист и те за т’ва после не го обичаха ‘щото бил активен борец срещу фашизма. Бил партизанин, ятак. Той даже дядо ми като възрастен човек, човек с авторитет 2 – 3 дена пред младите:”Недейте момчета, недейтеда не стане някоя беля, приберете пушките.” Така 2 -3 дена да не се съпротивляват. Не са знаели нищо, просто имаше една плокада. Хората се събраха на центъра. Чуха, че около съседните села почнали сменята на имената и хората се бунтуват. Пък дядо ми, окрутяваха хората. Като дойдоха да сменят имената, чакайте бе к’во става сега, за както дойдохте и те без да ги разпитват направо ги пребират и ги закарват в Сливен. Даже го криха доста време от нас, не са искали да ни тормозят. Да не сме обидине към никой, нали в този смисъл. Те после ги реабилитираха. И тръгнахме вече по затворите на свиждане. Една седмица в Пазарджик, друга седмица в Стара Загора. Дядо ми, понеже аз си спомням този момент точно, в Стара Загора в затвора има една такава дълга маса и идват 10 затворници и 40 посетители и гледахме да сме или от тази страна на масата или от другата, за да можем да се наведем, ‘щото не чува човека, глух на 60 и колко години. Изтормозен човек. Мене всеки път ме водиха. Аз се мушках между 40 – те посетители, да седна да заема или тази част, или другата част вече. Аз съм ходила всеки път на дядо ми. Много ме обичаше. В Пзарджик веднъж ме заведоха и много плаках и повече не ме заведаха. Баща ми беше в Пазарджик и там е по – гадно сякаш. Бяха 2 телени такива мрежи и посредата полицаи вече се разхождат. Баща ми като се разтрои, аз като се разтроя и то колко е свиждането 20 – 30 минути и няма и толкова. И минават 10 минути в плач, нищо не можем да си кажем. С писма, пишехме си писма много често. Това е. Първо баща ми се върна от затвора след година и 8 месеца. Понеже е работил, пуснаха го по – рано. Те го преместиха в София, в Етрополе, в Сливен насам натам го разкарваха. Обаче дядо ми остана само в Стара Загора, както влезе и оттам го изкараха. Баща ми като излезе от затвора баба ми почина, получи инфаркт. (1987г.) Някои работи съм почнала да забравям, ‘щот изтривам си ги от паметта, гледам да не ги помня. Баба ми почина дядо ми дойде, пуснаха го за 2 дена отпуска, само да види жена си и после след 3 години, мисля, че 3 години и 6 месеца лежа дядо ми и пуснаха и него. Баща ми почна насам натам, нали да ходи по адвокати, да търси пътечки. Вече нещата се поуталожиха. Почнаха по – добре да се отнасят към нас. Доколкото знам майка ми имаше много проблеми. Например ний имахме кола, собстевена кола, брат ми големия беше в 9 клас нямаше книжка. Даже си спомням, баща ми имаше един приятел от казармата, от Жеравна идваше да ни кара той Иван – българин. Идваше да ни кара на свиждане, нямаше кой да кара колата. Хората толкова бяха се дистанцирали от нас, сякаш сме някакви престъпници, деца на престъпници. И в училище, така, отношението към нас беше малко по – различно, по – стриктни към нас. Първите месеци така бяха много гадни. Майка ми понеже е акушерка и се нуждаят от нея хората и по – така ... Нямаше начин, децата се раждаха вкъщи тогава. Баба ми много тежко прие нещата. Вуйчо ми починал на 39 години, тя имала един син, много го обичала и като почине получила диабет и т’ва вече като прибраха и дядо ми и много тежко. Аз постоянно седях при нея и тя постоянно плачеше. Нали, те са свикнали да разполагат с пари, той беше пенсионер, хубава пенсия взимаше. И изведнъж остават без никакви доходи. Спряха му пенсията. Пък нали по адвокати, ходи се постоянно към Котел, утре в Сливен, това са все разходи. Той като излезе пак му възстановиха пенсията. Обаче баба ми, много и беше тежко. Тч не е работила цял живот и разчиташе на неговата пенсия. И като му спряха пенсията стана така, че майка ми поддържа и двете семейства. Тя постоянно на работа. Имаха спестявания, днес майка ми на големия син ше изтегли застраховката, утре на малкия, после на дъщерята и така. Справихме се, ама бяха трудни времена. С едни дънки и трите деца. Майка ми като вземе заплатата, те им дават 2 кг. суджук, 3 кг. луканка, да издържи. Майка ми първо като вземе заплатата и отделя за баща ми, а после за нас кото остане. Ние малко като детска игра – айде сега на свиждане в Стара Загора, айде после в Пазарджик. Ами на 9 години бяхме и постоянно сега това ше стане, сега такова дело, такъв адвокат като в екшън, като във филм. Сега ше намерят един адвокат много добър. При баба бях аз там постоянно да и правя компания, да не се разболее, да не се притеснява. Ами баща ми беше много изнервен като се върна. Отначало така  разправяше това беше така в затвора, постоянно все едно за т’ва. Така беше, онака беше и ний, даже на нас не ни беше хубаво вече, ми той 2 години седял и само т’ва разправяше. Все едно, че излиза от някъв тунел излиза и доста време беше безработен. Почна в Стралджа в строителството да ходи. Стана строител. Пак майка ми ни издържаше. Почнаха вече тези частните, частният бизнес. В ДЗИ – то почна баща ми икономист по професия. Майка ми нали постоянно е на заплата и много много не се усещаше. Не ни показваха на нас. Нас не са ни пълнили, ето виж баща ти така, ето дядо ти така, бяха много интелигентни, нали, аз зат’ва се радвам. Но не ни викаха, айде ше се махнем от тука баща ти като дойде. После изселването хората се изселиха, ний пак си продължихме. Понеже и брат ми щеше да ходи войник, пък войниците не ги пускаха и така. Наште понеже ги осъдиха, имаха съд и не ги изгониха, те си получиха заслуженото и си излежаха присъдите нали, може би затоа не са ги изгонили, аз така си мисля. Малко трудно ги приеха пак, не ги посрещнаха като геро, за ‘секи случай. Гледаха ги на криво, не знам защо. Хората веднага се наместиха към новата власт. Харесаха си имената вече, всеки си избра име. Фактически наште ‘дето останаха, ний сме пострадалите. Никой вече не си спомня за т’ва. Всичко се забрави фактически. Еми какво те навремето бяха на власт сега ги прибраха. Според мен така мислят хората. Те бяха на работа, сега ги прибраха. Все едно, че си го заслужават, пък не е така, нали. Политически затворници, срещу властта били – организиране на населението нали бунтовниците (смее се). Организиране на бунт, баша ми повече ги знае. Като се разберат 2 -3-ма и те като кажат на още 2 – 3-ма и се събират цялото село. Не се даваше на турски, пък ний, нали, цялото село на турски. Радио не се слушаше. Караха ни се, глоба 20лв. (ако говориш на турски). Няма значение – дете – възрастен – всички. Беше живо военно положение. След 8 часа не се излиза, който го хванат ше го арестуват, ше го убият, ше го приберат. Наште почнаха работа, нали, лека полека, пак си влязохме в релси. Почнахме да учим – в Сливен ходим, прибираме се и пак с българските имена. Първата година в 9 клас бях с българско име Здравка и бях отличничка. Втората година почнаха да ни връщат имената, бях втори курс и станах Зюмбюл пак и веднага почнаха да ми пишат 4-ки. Даже учителката по български език беше така малко особена и такова хубаво момиче вика, с такова грозно име(смее се). В Сливен учех в текстилно техникум. Първата година бях отличничка, нали, никой не ме разбираше каква съм. Здравка Асенова Боянова да от Котленско и знае ли – знае, пише ли – пише. Обаче втората година изведнъж почнаха да не ме харесват. И вуйчо ми е женен за българка и те моите братовчедки са с български имена. Мойте родители точно никога не са ме настройвали. Като мина лошото, като излязоха от заворите и почнахме вече да забравяме. Почнахме лека полека да пестим. Ние бяхме свикнали да живеем луксозно, нали, на широко да ходим, а сега по – скромно, да ходим на море, всяка година сме ходили на  почивка, на лагер, на пионерски лагер. След това вече скромно, тихичко, в страх. Все чакаме да не кажем пред някой нещо, да не ги вкарат пак в затвора. Внимаваме вече с кого общуваме, как, какво казваш. Кого водиш вкъщи, той за какво идва. Почнахме да внимаваме много ‘щото не се знаеше кой може да направи нещо лошо. Променихме се много, да, станахме по – свити, по – притеснителни. Каква телевизия гледаш, какво слушаш. Трудното като мина, нали, лека полека свикнахме пак. На някои т’ва ми прави впечатление, на някои хора веднага им хареса, нали веднага почнаха да си търсят корените българските корени, които се подмазваха на властта. Почнаха да се снимат за вестници за списания  - ето ний сме от еди кой си род, ний сме потурчени българи. Веднага имаше такива хора и даже бяха смешни. Някои даже кръстове намериха. Пък ний бяхме гадните хора, пък те бяха добрите, нали, които си търсят вече корените, българские корени. Той никой не знае кой какъв е ама ... Че имаше такива хора много, се промениха, да се подмазват. Те ни отбягваха, да. Не им бяхме удобни. Беше ги срам, нали. Първите приятели на баща ми, нали, дето са яли, пили, дето са били приятели, нали, ни избягваха. Да не им се случи и на тях същата тази съдба, да не ги приберат по затворите. Пък ний не сме правили нищо, нали. Не си спомням нещо специално да сме правили. Просто си седяхме и се чудихме какво стана, защо,нали. 

Съвсем спокоен живот си живеехме, бяхме отличници, майка ми, баща ми интелигентни хора. Изведнъ баща ми го няма, дядо ми го няма, все едно нов живот. В училище нови учители,по друг начин се държат. Хората са страхливи, не са така, които се съпротивлят ги взеха, които са на власт. След това остана кроткото население. Те ни подведоха, те ни накараха да излезем, сигурно. Спомням и такива моменти аз с детския си акъл. Те ни казаха да излезем, даже имаше, някаква сирена бяха пуснали да се съберат хората ли нещо такова май, нали. Те ни казаха да пуснем сирената, те казаха да направим огньове на центъра. Един болюк предатели вече. Пък точно дядо ми и баща ми знам, че викаха на хората:”Недейте момчета, недейте така да не стане някоя беля. Спокойно. Ше видим сега кой какво иска. Ше разберем, да не стане беля.” Нали с пушки и с ножове срещу танкове не се излиза. Гробището даже смениха. Мен два пъти ме прекръстиха. Първо ме направиха Зюмбюл, после Здравка. Нещо не ми харесаха името. (смее се). Селското население знаем си тук при нас – канал 1, канал 2, не са ходили хората много много в чужбина, страхливи. Работят и пестят, работят и пестят. Не ходят на почивка, днеска строят луксозни къщи, коли. Пестят, пестят и дойде такъв момент да се изселват и хора с много пари, нали, не знаят. И са трупали за апартаменти, вноски за коли. Пък ний сме трудолюбиви хора. Имаше АПК, имаше хмел, имаше тютюн. Постоянно се работеше и хората разполагаха с пари. Всиките ни традиции смениха и сватбите, и банкетите по нов начин. Няма да правите нощна сватба, ше правите такава сватба. Няма такова погребение, а такова погребение. Всичко се смени от до. Ний правим така вечерна сватба, с кана, нощно време се играе, показва се чеиза на булката. Сега още се прави. Предния ден се показва чеиза на булката, а вечерта се играят, каносва се булката за зрдаве и само се играе, няма курбан. На следващият ден вече се колят курбани и сватбата. И кани цялото село и се яде, и се пие. Няма вика да правите такава сватба. Сватбата ше е 2 часа, ядете, пийте и готово. Смениха ни всичките традиции. Те ни казаха вече по нов начин да живеем. Например Горна махала и Долна махала, както е там главната улица, Горната махала в горните гробища, Долна махала в долните гробища, нали за по – близко и доста голямо селото. И един момент дойде всичките, направиха ново гробище. Оставиха старите и чисто ново гробище и всеки – Горна махала, Долна махала – тука. Баба ми като почина и нали има един син в Горна махала, в горното гробище и тя като почина вече в новото гробище. Разделени. Такива работи. Всичко беше променено. За по – възрастните хора беше по – лошо. Ний бяхме деца. Например ето 9 – 10 годишно дете интересно, как се казваш – казвам се Здравка, нали вече ... еми детски акъл. Просто това майка ти и баща ти като не ти пълнат главата с глупости, еми те така направиха, те иначе. Като не ти пълнят главата и вече го изживяваш като приказка някак. Лоша приказка. Събота неделя дойде, айде на затвора, на свиждане. После насам натам. Ний вече ей така бяхме свикнали да живеем. Нали по – скромно вече, нямахме доходи. Със сходна съдба (децата и на другите затворници) и вече имаме какво да казваме – вий ходите ли на свиждане, какво му занесохте, от къде намерихте суджук, нали? Как вкарахте писмо в затвора, баща ти получи ли писмо, щото той имаше едно писмо на месец май да праща, пък ний му пращахме постоянно. Получихте ли писмо, какво писа, добре ли е? Помежду нас, те другите няма какво, не ги интересува. Имат си майка, баща, спят си спокойно. Дядовците им седят. Всичко е нормално. Само при нас, тези които сме пострадали. И целият ни живот беше се объркал. ’89-та година и без туй се бяхме объркали вече, не знаеме къде и даже вече не усетихме ’89-та година. Толкова ни беше разбъркано. Тръгнаха да се изселват мойте приятелки, най – добрите ми приятелки. Днеска тоз комшия гледаш, утре другия комшия. Ето таз къща е купена от изселници. Останали хората, които синовете ин са в казармата или пред казармата. И ето това е цяла къща какво мога да побера в 8 куфера?! Нищо. Оставяш всичко и заминаваш. После пуснаха камиони. Те почнаха да се изселват вече нали губиш и приятелите си. Всичко си заминава, заминават и децата. Наште викат толкова работи преживяхме, сега и да се разделяме няма да стане. Каквото и да е няма да си оставяме децата. Ний вече и български имена свикнахме и турски. И те почнаха да си заминават и вече с надеждата някой ден и ние да си заминем. И ни беше тъжно и се радвахме, те си заминаха, вече и ний ше си ходим. Почнаха да се връщат, пък ний не сме ходили в чужбина, пък аз още не съм ходила в Турция, никъде не съм ходила и не знам какво е, нали, някаква фиксидея, някаква много хубава държава. И отидоха и след 3 месеца почнаха да се връщат. Еми ний сме свикнали тука така пък там също не ни приемат нали. Хората, които се изселиха там в Турция ги приемат като гяури. Има дискриминация между алианите и сунитите. Свикнали сме да ни се случва нещо, да се променя нещо и аз станах с такъв характер – променлив. Страх от нещо. На 39 години го прибрали на 42 години да се върне краката го болят вече, нали той още по – страхлив вече. Пред кого, какво да кажа, още по – страхлив. Пък дядо ми се сещам, въобще не разказваше нищо. Въбще искаше да ги изтрие. Докато баща ми повече разказваше, беше по – млад. Една дума не съм чувала, не ни е настройвал, това е важното. Това стана, това беше така. Последиците бяха, че нали беше активен борец срещу фашизма, взимаше хубава заплата. Те бяха свикнали да живеят на широко. Навремето в АПК-то, той е бил от онези, които са почнали да правят АПК-то. Всичко се изгради по негово време. Днеска този обор, утре този обор. Работеше си яко. После той кат’ се върна от затвора и нали почна тази демокрация и почнаха едно по едно да събарят. Първо хмела, нали продават и някакви мафиози идват и купуват. Днеска събарят това, утре събарят онова и се отнасят към тях – еми мина вашто време. Вий бяхте комунисти, хората хубаво ви вкараха в затвора, те вкараха ви в затвора, виновни значи. Отношението на много хора не беше много добро към тях. Никъде не излизаше. Почна в последно време да сее домати, т’ва онова. Той беше трудолюбивчовек, интелигентен, имаше 4 клас, обаче знаеше, беше мнго интелигентен. Почна да си прави някакви бизнеси вкъщи, почна да пълни акумулатори, да ги зарежда, насам натам. Пак си спечели пари. Обаче каквото е построил, накрая видя, че се руши. Всичко стана на нула. Тези обори са били пълни с животни, с овце. Всичко е имало, имало е крави, ниви с ягоди, ниви с малини. Нищо не остана. Те са били в началото като се строи всичко. Всичко ти е ок, взимаш хубава пенсия, ти си лидер, всеки те обича. Изведнъж някой се сети да ти смени името, идват тези хора, тези генерали. Нали имаше 1 генерал Ганев, няма да го забравя. Иван Ганев на дядо ми неговият пръв приятел. Дето са яли, пили на времето срещу фашизма са били. Имаше той някакви такива медали, 2 реда медали, всякакви. Той дойде неговият пръв приятел Иван Ганев да го прибере. И изведнъж всичко, както така си вървиш, все едно кръгом и почваш пак наново. Всичко се разрушава. Ето сега мъжа ми е на тази възраст, а която е беше баща ми, аз не мога да си представя да го няма и да си гледам децата 2 – 3 години и постоянно днеска в Сливен да му занеса дрехи, утре в Стара Загора на свиждане, за кой по - напред. Направо като си помисля, че на мене може да ми се случи и тогава вече ми е тежко и зат’ва. Тогава съм била дете и не съм усещала. Винаги ни е трудно на нас. Ний винаги 1 крачка напред – 2 крачки назад. 5 пъти мерим, 1 път режим. Комплексирани сме. Като дойдат избори нали и ни слагат в комисии, в избирателни и например от еди коя си партия, от НДСВ, нали няма хора от НДСВ, искат хора да сложат, мене последния път ме записаха от НДСВ-то и аз не съм от НДСВ-то, от царя. От никоя партия не съм в момента и тези от ДПС –то или от друга партия, сега точно да не казвам – „Как може ти да ходиш да работиш там?” Значи аз не мога да си позволя нищо, ей т’ва искам да подчертая. Аз винаги трябва, ако не съм към тез, няма да съм и към тез. Ний сме черните овце. Еми добре викам, не мога да се запиша към тази печелившата партия, не мога да се подмазвам, нали страх ме е постоянно. Те ми предложиха, дават ми едиколко си пари и за т’ва работя. Не че съм от неговата партия или тя е най – последната партия в изборите. Нямаше и 1 глас за мойта партия, дето съм работила за нея. Как не ви е срам. Все така ни гледат хората. Твоя дядо колко години лежа, баща ти колко години лежа, как не ви е срам да правите това?! Ний винаги трябва да се пазим. Ахмед Доган не е казал сега твоя баща лежа, елате сега да ви намерим работа, да ви помагам, нито на тях, нито на нас. К’вото стана стана. Който оживя, оживя, който почина. Ний си останахме с това, че си изпатихме. Ами по време на комунизма живеехме спокойно, аз това ви казвам, всяка година си знаех на море, на лагери. Спокойно си живееш, не те е страх, майка ти, баща ти постоянно са на работа, ти си на улицата. Никой нищо не ти казва. Започна да се пазиш, всеки в къщата си. Аз мойте деца – прибраха ли са, къде са. Бяхме по – спокойни. Като пораснат моите деца ше им разкажа, като вече могат да разсъждават. Сега да не им налагам мойто, нали. Сега аз ше се разплача като пораснат вече като са в тази възраст ше им кажа ей това така беше. Ето на моя брат е женен за бесарабска българка от Молдова. Не сме така настроени. Каквото ни се случи, ни се случи. ‘Щото за сега да не кажа голяма дума, не мислим да се изселваме, мислим да живеем в България и даже някой път викаме, ех тез имена само ни пречат. Някой път нали, то се усеща.

 

Записала Анастасия Иванчева 

AttachmentРазмер
Zhiteyski-razkaz_Z-Berberova_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_5-10-10.pdf66.64 KB
Zhiteyski-razkaz_Z-Berberova_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_5-10-10.doc66.5 KB
Zhiteyski-razkaz_Z-Berberova_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_5-10-10.odt37.79 KB