ЖИТЕЙСКИ РАЗКАЗ НА А. М., ЯБЛАНОВО, 3. 10.2010 Г.

 

А. В. М. се казвам. Роден съм 1959 г. на 12 януари в Ябланово. Средно образование имам. Средно в Нова Загора. Средно селскостопанско. Женен съм с две деца, които и те са женени вече. И внуци имам, момиче и момченце.

Преди ’85-та ми правеше впечатление, че тея Корекоми са за специални хора. Ти нямаш право на валута. Нямаш право да влизаш там. Бяха определени за партийците. Даже на гости ми дойдоха от Турция вуйчовци. Тогава имахме желание да имаме касетофони. Там ги имаше. А ние нямахме право на долари. Нямах право на евро, то нямаше де. Марки имаше. Даже там казах на вуйчо „Вземи ми един касетофон”. Аз пък му подарих тука един шлайф. Тогава имахме право на шлайфове. Просто народа от една страна... Крадеха пак. Пак се крадеше. Имаше работа. Тука има един... аз карах работници за Преслав. Една сутрин ма спира с палката и вика „Нямате право да работите в друг окръг”. А аз викам „Ако утре излезеш, на колата спирачките не издържат. Може да те смачкам”. И той повече не излезе. Просто забраняваха да се излиза в друг окръг. Абе какво да кажа. Ама политиката не ме интересуваше тогава. Бях млад. Аз винаги съм усещал, че съм човек втора степен. За това, че не съм българин. В България особено... „абе хубаво момче, ама от Турция”. Навсякъде ни се припомня. Особено в този Котел това са черните българи. Те имат едно такова нали за 45 години комунистическата власт. Такава омраза вдъхваше към турците, към Турция. Нали по пресата постоянно нали „Турция било така, в Турция мизерия пък тука така”. Просто се вдъхваше една омраза. Със съдействието на съюза разбира се. Винаги съм го усещал. Още го усещам. Има такива българи, коит се канят. И гледам нали... нали дават едни турски филми... Някои които казват така „Ей виждаш ли там на скалата един орел”. Другия казва „Туй не е орел, бе. Туй козел”. „Ама фръкна бе”. „И да фърчи и да не фърчи туй си е козел”. Има такива прости, тъпи хора. Има една приказва която казва сто години да бъдеш затворен в тъмница, на сто джамии минаретата с кръв да покриеш по-добре е, отколкото и секунда да бъдеш невежа. Има невежи хора, които... и вика и да фърчи и да не фърчи, се козел. Има ги навсякъде. И в училище като бях като разбираха, че съм турчин... гаджа ли ни викаха, не знам как ни викаха. Имах една приятелка българка. И в клас пишех писмо на нея. Даскала ме хвана и веднага взе писмото и пред целия клас каза „Виждате ли, бе. Каква е тая българка дето ще ходи с турчин. Ще бъде приятелка с турчин.” Това ни се натякваше постоянно. Аз съм раснал и съм се чувствал и пак се чувствам като категория втора ръка. Никога не съм се чувствал... то остарях вече и така ще си умра. Това е.

Осемдесе и четвърта година отидох да завърша D квалификация. Нали шофьор, нали имаш категории и отидох едно право на автобус да карам, на тирове да карам. Категория D и E. Беше... октомври ли беше, декември ли беше тогава когато аз  разбрах. Едно момче ми каза. Пристигнал е... сигурно е имал от Кърджали хора и той е избягал у тях. Казал в Кърджали танкове, манкове, така правят, така правят. И аз викам „Дай да отидем да го видим. Какво става.”. Отидохме да го видиме. Момчето... викам „Кажи какво стана, бе?” – „Абе Кърджалийско бесят, колят, танкове, манкове, блокади. Аз през блокадите избягах”. Тогава научих аз, разбрах и си помислих щом почват от границата насам страшна работа. Ще дойде и при нас. Завършихме курса. Дойде време да си взема книжката. Ааа не ми дават книжката. Викам си, че тука... хъм... защо ли не ми я дават... да не си пратя труд с това име и вече с друго име ще ми дават. Усетих аз работата каква е. Почнах да говоря тука. Викам „Ей...” Нали сега има една английска поговорка „Разделяй и владей”. И тука точно това направиха. Почнаха най-напред при помаците. След това ний сме като най-голямото малцинство, шиитите, алевиите, сунитите. Суни и алевии има в мюсюлманството. И казват „Те на циганите, бе. Те на помаците...”. Викам „Няма помаци, няма цигани.”. А на сунитите казаха, че само на шиите. Просто разделят. Гледат да не се вдигат. Аз да ви кажа седемдесе и коя година беше пасях телетата тука от язовира на една поляна. И един път отивам да паса пак. И гледам долу в ниското един човек се така се свил и лежи. Питах го „Бате, какво става, вуйчо.” Той ми каза „Сменят ни имената и избягах”. Помак беше. Оттогава го знам. Той някъде от смолянско беше. Оттогава ми е... в главата ми остана, че... После вече разбрах. Аз съм чел много книги. Обичах да чета. Баща ми забраняваше. Под одеялото с прожектор. Много приказки съм чел. Затуй и очите ми тъй... И от приказки мислех, че все като на приказка е живота. Пък то не било така. Живота е много жесток. Живота е една джунгла. По-голямата риба изяжда по-малката и лъва изяжда зайците. После вече, като влязох в затвора, почнах да влизам в библиотеките. То тогава политика... нищо не ме интересуваше. Млад бях. Гледах си живота. После от хора на хора, почнахме от приказка на приказка да се отваряме вече за политика.

След курса връщам се аз тука и казвам на хората, че при нас в Сливенско дойде едно момче от Кърджалийско. Танкове са ги мачкали, млади жени са изнасилвали, деца са убивали. И аз като се върнах почнаха да се прибират и другите работници от село, дет са работили от цяла България. Аз се прибрах някъде октомври ли беше, декември ли беше. Май ще е декември ’84-та. Тогава се прибрах и вече от всички краища на България работниците, които работят в другите окръзи от страната почнаха да се прибират. Те направо им казали „Прибирайте се вкъщи”. Някои други избягали. И тогава вече разбрах, че ще дойде и на наща глава. Няма да бъде цигани, помаци. Няма да пишем за оръжия. И слушахме Свободна Европа, Гласът на Турция. Тогава първата нота, втората нота, после третата нота. Спри издевателствате, спри издевателствате. И аз давам кураж на хората. Имахме ВЕФ тогава. И го пускам „Турция дава нота” викам. „Ние не сме цигани. Ние си имаме си майка родина. Ние сме си турци. Ние имаме държава която ще ни защитава”.  И аз всеки момент вярвах, че ще дойдат с войска да ни освободят тогава. Но това не ставало в голямата политика. И бях млад, буен. Няма да пишем за оръжия. Самото село всичко... нали ви казах. Малко село тука, Могилец, тука народа близките дойдоха тука да бъдем на едно. Каквото ще става да става на едно. И всяка къща имаше двойно повече хора. На земята лягаха хора. Просто да бъдем на едно място. Като ще ни убиват хм, като ще става нещо... просто всичко... Страшна голяма зима беше. Студ беше. Тука на мегдана постоянно хора имаше, ден и нощ. Постове. Автомобилни гуми се палеха. Чакахме. Преди 17 януари още народа н беше се събрал, ама след като дойдоха да вземат архивите  тогава вече народа се събра. Преди да дойдат за архивите целия народ се събра тука и се шушукаше. Една тревога имаше в хората. Какво ще става с нас. Всичко се прибра в селото. На едно бяхме. Напрежение. Всички знаеха. Жените си чакаха опора от мъжете. Спорове нямаше. И организирано нищо нямаше. Тия книги тука дето се правят на ръководители... това е празна работа. Ама бай Федал като председател на АПК-то му се чуваше думата. Чуваше му се думата и хората го слушаха. Но аз тогаз политика не знам, партия не знам, нищо не знам. Аз с мойте ора, с мойте дето се разбирам с тях... ние така се събирахме. Аз с бай Федал комуниста каква работа мога да имам. Той говорил тука, ма аз не бях тука. Аз разбрах, че имаше един Мехмед тука. На гости от Турция бил тука. Аз почнах да го търся. Да може да го прекараме да отиде в Турция да каже какво е станало. И отидохме да го търсим. Но те са го... преди нас. Той живееше горе, нали родителите му помогнали са му да избяга. Тогава отишъл в Турция, в Чорлу и са го изкачили на сцената и той казал. До тогава не са знаели. Мене най-много ме боли, че българския народ... Ма нали ви казвам ние сме хора с робска психика. Може би някъде е имало някаква съпротива срещу тия комунисти. Никъде не съм чувал някъде така да се надигат „Защо правите вие така срещу наще...” Вижте ние сме част от този народ. Ние сме хайдушки народ. Пишете го. Айдуци и айдуци ще си останем. Тая държава аз изобщо... Затуй не ставаме ний, затуй не ставаме, затуй не сме държава. Каквото и да дойде, всичко  идва да краде в тая държава. Никой не мисли за народа. Аз вярвах, че СДС ще направи. Какво ще направи. Те са деца и внуци на бивши партийци. Какво направите те? Ограбиха и те. В България богат се става с политика.

Тука бях аз и на 17-ти, и на 18-ти, и на 19-ти. Идва един приятел при мене и вика „Сестра ми ще ражда”. Какво да правим. Аз тогава... рядко имаше хората коли. Отидох... всеки го е страх. Те бях дошли вече. Народа навсякъде горяха огньове. И викам „Аз ще я закарам”. Москвича и тръгнахме вече с брат и. На постовете ни спират „Къде отивате”. Викам „Ще ражда”. Отиваме до Тича, тука близко село. С един трактор с гребло беше запушен пътя. Като видяха фаровете, веднага хоп автомата и скочиха от една лавка въоръжени мили-милиционери, много мили. С автомати мили, милите. С насочени автомати с прожектори, насочени срещу нас. Аз в колата имах пистолет. Викам си някой, ако посегне аз направо го гърмя. Ама те не ни посегнаха. „Къде отивате” – „Жената е бременна, ще ражда.”. Пуснаха ни, но накараха брат и да слезе. Аз я закарах, върнах се. Пак ми отвориха пътя. С трактор с гребло моста беше запушен. Семейството ми е тука, как да не се върна. Ако исках да бягам аз го знаех един месец преди. Защо да бягам? Къде да бягам? Аз ще ви кажа после друга. Идват тука един мои приятели и ми казват „Дайте колата нашето семейство да ги изкараме в Търговище” Там да бъдат пък ний ще продължим борбата. Аз си викам на акъла, че няма да им откажа ама сега ти... семейството ти там, ти тука борба ще правиш. Викам „Тая зима тая кола вие не можете да я карате. Качвайте се тука” Десет човека ли се качихме не знам, две семейства ги качих с децата. Оттука нататък тръгнах и гледам една Лада препречва пътя. Аз си изгасих фаровете, през язовира. Имах хубави грайфери на Москвича, през снега у една махала и оттам, оттам, оттам и в Търговище ги остайх. Върнах се и гледам в това село излезли на улицата. Те вече чуват какво става. Спрях до тях и казах „Вижте това, което е днес на главата ни утре ще бъде на ваща глава. Елате да бъдем заедно. Елате като съм с колата да ми помагате, че сега у снега може да затъна.” И пак покрай тях без фарове, то зимата се вижда, прибрахме се. Оставихме семействата си и останах тука. Като че ли Търговище е Румъния. Като че ли нещо ще се промени. За стрелбата аз бях сигурен, че ще се стреля. И съм се приготвил да стрелям и аз. Срещу тях не стрелях. Срещу мене не се е стреляло. Като се върнах от Търговище спрях замалко и стрелях във въздуха да има кажа, че не ги чакаме с хляб и сол. Да им подсетя, че ще стреляме срещу тях. И точно на 19-ти аз ходя тука с колата, патролирваме тука селата, гледаме на постовете как е настроението. И уморен аз съм легнал, пистолета тука в кожуха (показва вътрешната страна на якето си). Добре, че бях с този кожух. Той ме спаси много. Сутринта... ма легнах си и сънувам един кошмар. Ко ма чака вече, съня ми казва. Към съмване тъй баща ми ме буди. „Синко – вика – танковете влязоха”. Викам „Татко, защо не ме събуди, бе”. Баща ми видя пистолета. Не ми каза да не го взимам. Излязох аз натичешком, отдолу живея аз, отидох тука. Гледам ората са се разбягали. „Какво става” викам. Танкове, манкове, обкръжени сме. Всичко бяга. И като наближих края на селото гледам танковете гонят хората. Млади жени, деца гонят ги, направо с танкове ги гонят. И пръснаха множеството. После всеки бяга. На улицата с пожарната ме намокриха. От там хвърляха едни бомбички. Но един посегна, взе тая бомбичка и го хвърли върху танка то падна вътре. По пътя гледам една жена скуби си косите „Господи, Аллах какво сгрешихме, че това ни  дойде на главата” Удряше в земята. Аз нали имах такова... нали млад човек, буен, акъл няма. Защо не го захвърлих това (оръжието). Дойдох тука на центъра, обкръжиха ни навсякъде. Абе страшна работа. Стрелба се чува. Във въздуха стрелят. Само един ранен имаме тука. Но с танка са убили един човек във Филаретово, Ибрахим Четин. Обкръжиха ни и този народ тука почна да вика БКП. Викам „Какво викате БКП, бе. БКП ви мачка, танкове, а вие викате”. Направо се ядосах.

Аз ви казах. Нищо организирано не е имало тука. Ако някой тука в сянка, някой от дебела сянка са го говорили това нещо, това е друга работа. Чувал съм, че сина на дедето е говорил. Изобщо нямам представа. Аз не съм се занимавал с речи. Организирано нищо не е имало. Разберете. На групи бяхме. В това село и сега нищо не можеш да организираш. На бившите агенти дето починаха са сложили... сега нямаше ги тия дето записват. Сложили са големия касетофон, оди покрай тебе... То не се вижда под шубата. То зима. „Какво е това, бе” – „Такова пари, бе. От касата.” А то било... те подслушвало.

Мене ме задържаха на 19-ти. След половин час бях задържан. Почнах да ги псувам тия милиционери, милите, милите, много мили, милиционери. Викам „Какво правите тука. Тия автомати срещу тия жени и деца. Не ви ли е срам? Какво направихме ний?” В това време гледам водят вуйчо ми, Ахмед Караджа. Хванали го двама полицаи. И посягам аз на един милиционер и викам „Защо карате вуйчо ми бе?” По това време една тояга получих в главата. Зашематиха ме. И мене ме хванаха двама милиционери. Айде в автобуса. Какво да направя в автобуса, качихме се. Пистолета и патроните ги скрих под седалката. После ме обискираха. Нищо нямам. И вътре единия милиционер, много мил говори с другия много мил комуняга. „Виждаш ли го – вика – американска пушка”. И аз си викам на акъла мама ви мръсна, много се извинявам, къде си дошъл с тая американска пушка, какво ще праиш. На лов за турци ли. Значи имал е американска пушка. Тогава един гняв се надига в мене. Викам си да имах една картечница, да имах бомба да ги науча всичките. Идва с американска пушка и се хвалят. Да убиват, да ни трепят. И един по един напълниха автобуса. Агентите... Държавна сигурност... вие сте малки... Държавна сигурност знае кой какво мисли, кой какво говори. Имаха белязани хора. Мене са ме белязали много преди това. Ама в този момент като ме прибираха аз не бях белязан. Аз помагах на вуйчо ми. Ние сме били белязани тия хора дето лежаха в Белене и в затворите по-късно. Специално за белене, това са просто тия които милееха за род, милееха за турското. Те са вкарани. Но специално аз съм белязан още преди. Имаше една случка... ти дават виза за Турция. И аз отидох там и там се скарах с милиционерите. Сега не мога да си спомня, но това ще е някъде ’80-та година. Казаха, че дават визи.  И аз имах една ЗАЗ-ка. Някой му хакнал, може би нарочно, му хакнал вода. Мъчехме се да го запалим, не можем да го запалим. И после намерих друга кола и ходих през баирите. Щото спираха хората да не ходят, да не правят агитрация. Отидох там пред МВР-то и почнах да викам „Що не ни давате“. И там още са ми направили снимки и са ме белязали.

        Качиха ни на автобуса и в Котел. Един автобус колко може да побере – 42-ма, толкова бяхме. И вътре има двама милиционери с постоянно насочение автомати към нас. Мене ме вързаха с белезниците за вуйчо. Мойта дясна ръка с неговата лява. И аз си мислех по пътя... пистолета не беше пълен. Ако беше истински щях да ги гърмя и двамата милиционери. Не можех. Отвътре бошувах. Те се смееха. От тука по пътя ги гледах аз хората закачени на овошните градини с белезници. Виждах нещо страшно, което не може и да го сънуваш. И те вътре се смеят... милите-ционерите. Направо като говоря и напараво ми става... Още в Сливен автобуса го дръпнаха пред МВР-то. Веднага ни обградиха и един по един, един по един с ритници - вътре. Сред тия хора имаше и предатели. Щото те не знаят... Има хора пратени запасняци от не знам си къде и те не знаят кого хващат. Когото хванат... Може някои и там да са станали предатели. Слаба психика, не е виждал затвор, не е виждал лошо, не е виждал трудно. Аз нарочно не съм си гледал досието щото трябва да се махам от това село. Аз ги знам, много ги знам... ама не искам да... просто се правя на ударен. Мислех едно време да взема един пистолет да убивам някой друг агент. После мислех да вземам автомата, ма то няма да стигне, мислех картечница ама и тя няма да стигне. Атомна бомба... Всевишния. Ще го оставя на Всевишния. Аз не съм този човек дето ще оправя реда. И да ги убиваш пак ще ги има. Един човек няма силата да унищожи всички плевели. Винаги е имало и боклуци и добри хора. Ако светът днеска съществува това е защото ги има хубавите хора. И вече казах на Всевишния оставям. Той да определи. Щото има една приказка, че щом светът е станал такъв значи Всевишния го иска. Значи така трябва. Дошъл е такъв момент.

Смятай, караха ни на 6 етаж. Гледам по коридора натрупани брадви, оръжия., ножове. Накараха ни да стоим подпрени на стената, но стъпили ма пръсти. Колко време можеш така да стоиш. И идват и те ритат. Тогава шубата ме спаси. Те ме удрят, аз се свивам. Не можаха да направят нищо. И вкараха ни долу в гаражите. Гараж за лека кола в тоя студ. Всичко трепери, всичко не знае какво става. Аз само си мисля дали са намерили пистолета. И като го намерили почнали да питат кой седеше на тая седалка. И почнаха да бият двама от село. Накрая станах и казах „Недейте би хората, бе. Аз съм този когото търсите.” И им казах, че пистолета е мой и ме прибраха. Седем дена, седем човека – бой, бой, бой. В Сливен на 6 етаж. Грънчев... дознателя . И сега от неговото обкръжение разбрах, че се правел, че никога не е бил. Той беше бияча. Един полковник Кертиков имаше. Какво ли не ни питаха. Кой го организира, кой е въоръжен. Накрая им викам „Абе защо ме биете, бе. Дайте ми един лис аз ще напиша”. Взех един лист, приятеля до мене, селския вика „Ей внимавай какво пишеш”. Аз му викам „Ти мълчи сега. Като го напиша първо на тебе ще го дам и ако го одобриш тогава ще го дам на милиционерите.” На въпроса кой е организирал написах, че аз не съм видял организатор. Хората излязоха от страх. Наистина не съм видял. На „Кой имаше оръжие?” почнах да пиша, че ловците имат чифтета, горския има пистолет. Това ми беше отговора. И след това пак бой. Ми аз това знам, бе. Като не знам друго, това е. Просто живота е една сцена. Аз започнах да мисля. Щом тия хора не са дошли специално да ни вземат. Някакви запасняци са дошли да ни вземат, значи не знаят къв съм. Измислих си една версия и държа на нея. И така стана. За пистолета аз им казах. Преди това го имах само с капсули, просто за кеф. А после го приспособих да гърми с бойни патрони. Три месеца бях в Сливен и постоянно ден и нощ викове, ужас. Все едно си ада. Отгоре, отдолу само ревове и плачове и побоища. И в един момент от това сирене дето ядеме и от тоя твърд хляб 17 дена не можех да се изхождам. Не мога да ходя, просто всичко се е втвърдило в мене. И по едно време чукам на вратата и викам „Ей и аз деца имам, бе. Ще умирам, бе”. Имаше един мръсник. Ама Всевишния ще го накаже. „Ти – вика- твойта мама турска...”. Изкара ме от килията, върза ме с белезници и с една дръжка на брадва ме би. Защото съм му казал тъй. Следователя пък го попитах „Вие имате ли синове?” – „Имам две деца” – „И аз имам две деца, които ме чакат. Защо ме бийти?”. И от него ден тоя човек не ме е бил. Просто... лежиш в една тъмничка стая такава. Лежиш върху един дюшек, който е сигурно от 40 години. То мирише. Те постоянно ни местеха по двама трима от килиите. Там вътре мирише, ама ти вече свикваш с тази миризма. Това е... комунистическите карцери. Тогава то беше една суматоха. Те си имаха белязани хора къде да пращат, но не може да се контролира кой излиза и кой влиза.

Още ги научавам агентите. Затова не съм си прочел досието. То няма да пише всичко там. Ако пише всичко аз ще си изгоня и жената. Може би брат да е бил също, за да се спаси. Може и жена ми да е.

Три месеца след като ни закараха в Сливен ме пратиха в Старозагорския затвор. Водиха дело. Обвинените... първо бай Федал. Шест човека като ръководители бяхме обвинени. бай Федал, който получи най-голямата присъда. Секретаря дето е сега тука, дедето, тогавашния кмет, бай Джафер и аз. Ние бяхме обвинени като предводители и, че ние сме вдигнали народа. Аз бях обвинен даже, че съм късал кабели, телефонни кабели. Което не е вярно. Баща хванал един адвокат. Този адвокат почна директно да ме обвинява. „Абе ти какво си правил? Тука оръжие..” – „Абе ти директно дойде да ме обвиняваш ли?”. Веднага казах на наще да го махнат. На мене на процеса направо ми беше смешно. Защо не сме били посрещнали танковете с хляб и сол. И викат „Ма вие сте българи, бе. Ние идваме да ви даваме майчините имена, а вие вместо да ни посрещнете с хляб и сол, излизате с различни оръжия.” И такава охрана имаше, като че ли сме най-големите терористи. Ама цяло село беше там. И аз викам „Горе главата!”. Аз им давам кураж на мойте. И да имало журналисти... то това всички бяха... и адвокатите бях комунисти. Какво като да е имало журналисти.  А адвоката, ако тръгне да ни защитава, ще го махнат от работа. Аз и сега не вярвам да има адвокат, който да ни защитава. Те разрешиха на наще и търсят адвокат, ама ти при който и да отидеш, те са техни хора. Ти не можеш да бъдеш адвокат без да си партиен член. Просто държава и партия бяха се сраснали. Не можеш да си учител и най-вече директор, ако не си вярно куче на комунягите. Не можеш да завършиш висше без да си агент. И да ми разправят тука, че не бил агент. До преди ’85-та година за мене всеки, който е завършил висше образование е агент. Ти ако не си агент тебе няма да те допуснат. В цялата държава е така.

Делото продължи няколко месеца. Дадоха на мене и на секретаря година и половина. Щото аз нищо не знаех и не знам. Не знам какво стана. Още не знам. И никога нямаше да науча. Написах на стената „Аллах вземи живота ми от  устата. Дай ми сила да не говоря”. Не съм казал. Не съм предал никой. После ме закараха в Стара Загора. Като ми остана обаче много малко време преди да изляза, уж че ми било първи път и съм бил на лек режим ме местят в София. Уж, че ще ме карат в Казичене. На лек режим. И там директора на Софийския затвор като ми видя досието и вика „Няма Казичене, тука ще стоиш”. И в Софийския ме оставиха. Аз нали работех и ме пусната след година и 4 месеца. Два месеца предсрочно. Март месец ’86-та.

Излязох от затвора и тукашния милиционер ми вика „Али, ти като ме подминеш не ме поздравяваш”. И аз му викам „Аз като видя милиционер и направо ме хваща диария.” Така му казах. Момчето ми беше малко пораснало и веднъж тука до горна махала се качихме с москвича. И детето вика „Татко, след кола има. Следва ни.” Тука войска е имало, постове. Ама след време ги махнали. И аз като излязох малко имаше тука. И те мене ме наблюдават къде отивам. Един път в ресторанта тука решихме приятели да пийнем. И гледам аз двама от село говорят на български И им викам „Много бързо станахте българи, бе.” И те се обадили... имаше тука един Станимир. И той ми вика „Ела тука. Малко да отидем в участъка.” Отивам в участъка, ама аз ми казали, че връзвали с белезници и ги биели там. Гледам аз само той. И свалям сакото и викам „Ела тука сега, кого ще биеш ти.” По едно време се звъни на вратата. Идват други милиционери, комуняги. Да проверят какво става. Оня отиде да отвори и аз веднага масата изправих и си стоя, кротувам. И оня вика „Тоя ми посяга” – „Как ще посягам, бе” Няма свидетели. Начи ще ме върже с белезници и тогава ще почне да ме бие. И аз му казах, че няма да стане неговата.  Станимир се казваше, българин. От Котел май.

После пак попаднах в затвора аз. Излязох от затвора аз и се върнах на предишната работа. Не, че се върнах, ама отидох да видя. И като гледам на мойте съселяни – Ангеле, Митко и си викам „Ааа, аз български не признавам. Аз тука няма да работя.” И почнах да си търся работа дето няма да ми викат с българско име. Тогава дочух, че в горското един напуснал, да карам работниците от тука. Отидох, намерих. Бай Марин се казваше. „Бай Марине, аз съм шофьор и си търся работа”. А преди това намерих работа във Върбица, тука Шуменско. И от полицията не ми разрешиха. Искали да бъда под тяхно око. Като излязох от затвора 12 дена се подписвах. Някъде конгрес имало, да не отида да ги гърмя. И на бай Марин му казах, че аз съм шофьор, имам категории, но имам само едно условие – на българско име да не ми вика. Тогава почвам работа. Той човека може да е бил комунист, но по принуда е бил комунист. По душа не е бил. Почнах работа там. Аз защо вярвам в човещината. И тогава карам работниците сутринта и ги връщам вечерта. През деня съм свободен. На обяд си лягам така, почивам. Два дена подред, два пъти чувам все едно някой се опитва да ме убие. Чувам един гърмеж. Първия ден събуждам се, гледам дали някъде съм ударен, ама няма. На втория ден така пак. И на третия ден катастрофа направих аз, с хората. Връщам се и един пиян, от Ямбол, връщали се от пионерския лагер. Преди мене беше една кола, щях да се ударя в тяхната. И оня пиян и на един завой кара бързо и като видях колата... Аз бях със ЗИЛ. И не можа оня да вземе завоя и така се дигна, на двете колела. И се удари в моя автобус. Трима души починаха. От моя един човек. От тях двама. Аз хванах единия от тях в болницата и направо откачих. И накрая какво стана... оня, вуйчо му бил от военна прокуратура. Аз кой съм – терорист. Кой ще влезе в затвора? Втория път – 6 години ми дадоха. И втория път видях ада. Като бях в килиите, жена ми шиеше тука в ризата ми... като ми пращаше риза и пришиваше бележка. Че ООН и не знам си още кой така правели... че тия въпроси ще се разрешат. И един път ме усетиха. В килиите ме наблюдаваха. Аз разтварях тука шева и вадех бележката и чета. Успокоява ме туй. И аз какво правех – взимах топлийка и си таковах пръста. И кръвта пишех, кърваво писмо. И аз го слагах в мръсните дрехи и си кореспондирахме. Усетиха ме, ядосаха се. Обвиниха ме изцяло мене, че аз съм направил катастрофата. Аз държах, че не съм виновен аз. Оня беше пиян, не могъл да вземе завоя, удря се в мойта кола...ама к’вото и да говориш файда няма. Това беше ‘87-ма година. На 8 септември заради комунистическия празник ми дадоха 6 години и ме прибраха в Пазарджишкия затвор. И ме държаха 6 месеца в изолирана килия. Там направих гладна стачка и тогава ме пуснаха да работя. Пазарджишкия затвор... аз не съм ходил в другите, ама това е най-изродения затвор в България. Там са... само като им видиш лицата и те отвращават. 36 човека бяхме в килията, няма с кого една приказва да направиш. Това бяха крадци, изнасилвачи, убийци. Стоя си на ъгъла и гледам – напраил 5 кражби, за 6-ъия път в затвора, още няма дело и мисли като излезе как ще открадне пак. Само като ги гледаш тия хора, направо тука ти става... гадно. Един нормален човек не може да го пропусне туй. Това са... като му гледаш лицето... като куче... това не са хора. Няма свястна приказка с кого да говориш. Абе виждал съм и добри хора там. След това... доста време бях там... там бяха вкарали, ако сте чували за доц. Янко Янков. Той ми е личен приятел. С него се запознахме. Ахмед Доган беше вкаран тогаз там. Познавам го и него. Ама аз отношения с него не съм имал. Ама тогава не го знаех кой е. За мене той беше вкаран, за да замаже очите. Той беше в друг отряд. Ние само се виждахме в столовата. После направих молба да ме преместят в Бургас, че по-близо. Те ме преместиха пак в Стара Загора.’88-ма година някъде беше това. Забравям аз. Не искам нито да ни спомням, нито бележник си водех.

Аз винаги знаех какво става навън. Правех се на ударен, оставях в столовата. Уж, че чистя масите. Посрещах всеки новопостъпил в затвора и от него научавах. Те идваха все гладни. А на нас ни даваха консерви. И аз, винаги съм бил тъй, и сега съм тъй, давам му консерва, давам му хляб, давам му кураж. И после вече чувам какво става. Аз имах информация. Може би това село нямаше информация, която аз имах. Идваха от всякъде хора и аз ги питах. Разбирах какво ставаше тогава в България. Навсякъде арестувани, полицаи обкръжени, знаех какво става. Знаех за пресата, какво става по радиото. Получавах информация. Правих се на ударен, че чистя масите и се срещах с другите отряди. И да не ме разберат милиционерите в джоба си слагах един хляб, уж че съм много гладен. И в джоба ми като намереха хляба си мислеха, че заради хляба съм там. А пък през прозореца пак си правехме информация. Това в Стара Загора ставаше. За майските събития разбрахме, че народа вече... не го иска. Малко кураж е събрал и се надига. Разбрах, че е имало нещо организирано, но как са се организирали кой ще ти каже. За Демократическата лига разбрах чак като излязох от затвора. Като излязох от затвора разбрах, че Белене... те са направили Лига. Нали... писали са до Свободна Европа, до не знам къде да търсят майчините имена. За майските събития чувахме, че някъде пак е имало разстрели.

На едно свиждане... те ни предупреждаваха нас да не говориме на „френски” език. И аз не си мълча. И идва майка ми, която знае български, но малко знае. И защо аз ще говоря на български с майка ми. И аз почнах да говоря на турски. И там дежурния на затвора „Абе момче, нали ти казах да не говориш” – „Абе, я изчезвай от тука”. Той си отиде и двама милиционери ме грабнаха. И майка ми като видя, че ме прибират и припадна. И аз като видях почнах да псувам и започнах да удрям по стените. Тогава ми забраниха за 2-3 месеца свиждания. Не ме биха, в карцера лежах. Абе аз, ако трябва всичко да разправям, то три седмици трябва да говорим. Един път се връщаме от работа и гледам един ни залепва на вратата на килията български имена. Хващам го за яката и късам туй. И му викам „Ти знаеш ли за какво лежа тука? Ако още  веднъж закачиш тази табела тука, просто още на вратата тука те убивам.” Килиите имаха такова да те подслушват. И аз отивах та да говоря. Да ги псувам. Да ме слушат. В затвора и турци и българи имаше. От българите пак политически имаше. С този Емил Кошлуков заедно бяхме. Още имаше един... министър на Тодор Живков... ако му беше името. Аз много паметта ми не е добре. С него говорихме... той викаше „Алито е прав.” Аз не давах да ми говорят с друго име. По едно време получавам аз... Янко Янков нали дойде в затвора. И след това дойде на свиждане да ме види. И аз му казах, че очите ми не виждат вече, имам перде. И той написал писмо до затвора, ама с турското ми име. По едно време нали всичко българско. И те викат „Алито къде е?” И аз направо фръкнах от радост. Викат ми Алито щото Янко Янков така е писал. Алито ще се кара на очен лекар, да ми вземат пердето. Закараха ме, направиха ми операция и ми взеха пердето. Благодарение на Янко Янков. Скоро говорихме с него. Човека е в немилост. Много пъти причина за бедността е... той е честен човек. Ако някой трябва да бъде министър или президент на тая страна, той трябва да е. Той е единствения честен човек, който познавам. Той такива лъжи, измами... пред очите ми го ритаха, го биеха тоз човек. Много е честен. Той едно време депутат стана, от Сунгурларе. ДПС-то го подкрепяше май. Ама той разбра какъв е Ахмед Доган и се отдръпна.

Голямата екскурзия гледах по телевизията и удрях по масата. По телевизията в затвора гледахме. Даваха. Този Гарелов. Тоя боклук. Този агент. Сега дет се праят на демократи. Гледахме Кеворк Кеворкян. И той е агент, ама нещо искаше да... Точно по това време даваха, нарочно го даваха футбола. По единия канал даваха футбола, по другия канал даваха Кеворк Кеврокян. И простите му затворници гледаха футбол. И аз се ядосвах, не исках да гледам. Намразих тогава футбола. Той малко... нещо... позволяваше по телевизията нещо демократично да се казва. Ние бяхме жадни за информация. И като станах тия Желю Желев, в София, на площада и затвора като се надигна. Целия затвор трепери. Това на 10 ноември ли беше. Гледахме как Софийския затвор се надигнал. И на другия ден се запалиха всички затвори.

Научихме, че вече са отворени границите и който иска си заминава. И аз веднага се обадих... не, на писмо при свижданията. Ние бяхме около 10 човека от Ябланово. Веднага пратих вест на наще да бягат и да си заминават. Да оправят всичко, а аз като изляза ще се прибера. Те приготвиха багажа, ама една седмица преди да заминат затвориха границата. Човек никога не постига това което най-много желае. Аз след това заминах. ’97-ма. Две години и половина бях там. Но семейството ми, вече момчетата ми учеха. Казах на жената да дойде при мене. Ама тя не можа да прежали роднините, майка си, баща си. И аз се принудих да се върна. Децата вече учеха, не можех да ги прекъсвам.

Накрая на ’90-та година излязох от затвора. Президента Желев ни пусна. Аз тогава бях обвинен за катастрофата. Но аз на Красимир Иванов Кънев, като викаха политическите, казах, че и аз искам да говоря с него. Тогава той извика и мен. И аз му обясних за какво съм тука. Че катастрофата беше повод. Аз получавах от тукашните агенти... да ме предупреждават. „Алито да не говори, да не говори.” Бяха готови да ме пратят пак у Белене. Аз продължавах да говоря, че това нещо рано или късно, че тази несправедливост ще свърши и ще ни върнат имената. Че ние не сме цигани. Ние знаем от къде сме. Имаме си държава, език и религия.

Като се прибрах... ко да заваря... заварих същото което беше. Какви промени да е имало? Като се върнах демокрация имаше вече. Някои други партийни чеда бяха се пребоядисали. Аз тогава вярвах, че тази демокрацията  ще има напредък. Демокрацията си я представям първо всеки да си знае правата, после и задълженията. Аз тая страна я обичам. Това ми е на мене родина. Но искам тука да бъда като пълноправен член. Аз не да ми се натяква, че аз съм турчин, че аз съм втора ръка човек. Това сега не демокрация. Това е див капитализъм. Това не може да бъде демокрация. Аз никаква разлика не виждам между дивия капитализъм и комунизма. Тогава още ние не знаехме. Аз в затвора научих за издевателствата, за Белене. Научих как са изгаряни хора от Чирпан. Пред очите ми убиха едно момче, Йоан се казваше, от Сливен. Българин. Убиха го щото е изгорил една милиционерска кола в Сливен. „Али – вика – мен ще ме убият”. Аз не вярвах. Докато не научих един ден, че от бой, бой, бой се разболява. Казват му, че симулира. Вкарват го в карцера и умира.

Аз никога не съм си сменял името. Никога не съм имал друго име. Вътрешно не съм го имал. Някои друго може да ми викат всякакво име, но аз никога не съм го приел. И паспорта ми съм го скрил, още стои. Аз съм имал паспорт с друго име, ама като отивах някъде да ми искат паспорт го вадех и го хвърлях. Да им подскажа, че аз не съм съгласен  с този паспорт. Но аз като питаха го захвърлях. Да им покажа, че това е по принуда, а не че аз съм го искал.

Като се върнах исках да видя това ДПС-то какво представляват. Ама там видях, че са тия бивши агенти. Като излязох от затвора ги разбрах кои са агентите. Първия път още. Ама още има агенти дето не можеш да ги разбереш. Ама на моя обвинителен акт, на нашия обвинителен акт на някои имената им ги пише. Като свидетели срещу нас. Как няма да ги разбереш тия. На процеса говориха. Потвърждаваха това дето ни обвиняват. Вие знаете ли, че в това село има човек, име няма да назовавам, който е предложил за вярна преданост на партията това име на селото да се смени и да се сложи име Тодорживково? Аз вече не ме е страх да ги говоря тез работи. Тукашния полицай, сегашния агент, още е агент... той е човека, който показа пътя на танковете да ни мачкат. И сега се подсмихва. През нощта той няма да излезе. От страх. Само през деня излиза. Вие сте още много млади. Някои неща не знаете. То и мене ме мъчиха да ме вербуват. Две приказки и прекъсвам. Трета приказка няма. Искаха в Пазарджишкия затвор да ме вербуват, в Старозагорския също. Ама няма... аз не им давах. Аз и казва, че нищо не знам. Един брат имам дето не ми и пише... какво ще знам аз.

Един ден...декември ли беше някъде. Коя година беше точно не мога да си спомня, ама аз бях сам в килията. По болест бях останал, другите бяха на работа. По радиоточката чувам, че Народното Събрания приело да бъдат върнати на българските турци и мюсюлмани имената. Скочих, отворих килията. Между етажите има ламарини. И излязох върху ламарината и започнах да удрям. И старшините идват и „К’во става. ‘Що викаш, ‘що удряш?”. Викам „Върнахме си имената” – „Абе мълчи, бе. Радвай се. Ама недей да викаш”. Веднага изскочиха, защо чукам. После пак декември ’90-та ме пуснаха. Срещу Нова година беше.

Като се прибрах правехме политика. Като излязох от затвора ДПС-то ги видях какво са. И отидох и се запознах с Ибрахим Кърпачев. Този Красимир Иванов Кънев ме запозна с Ибрахим Кърпачев, секретар на Независимото дружество за правата на човека. Аз викам „Готов съм да се боря срещу комунистите. Кажете ми ко да напрая?” Видях викам какво е ДПС-то. И те ми предложиха да създам тука (Ябланово) Независимо дружество за правата на човека. Върнах се аз и за две седмици направих 80 човека членове. Устав си имахме. После дойде един агент на комунистите. И доста време продължихме дейност тука. Четири пет години сигурно продължихме. Дружеството се занимаваше пак срещу тия комунисти. Тогаз по магазините нямаше стоки, имаше един дефицит. И тука се раздаваше на техни си хора... комунистите даваха на техните си хора. И наща задача беше да ги разобличаваме тез. Идваха помощи от чужбина. Ние искахме тия помощи да се раздават на бедните, а не да ги грабят пак. Ходехме на конференции в София. Тогава се запознахме с другите клонове на това дружество. С тях поддържахме връзка. Разобличихме някои други агенти комуняга. Просто се борехме, тука парихме стачки турския майчин език да бъде задължителен. Затуй се борехме. После утихна това дружество и аз минах към СДС. Дълги години бях председател. И след това видях, че и СДС-то са бивши чеда. Накрая вече се отвратих от политиката. След това минахме към Репресираните в България. Пак станах председател. Ходихме в Белене на честванията. Известно време бях... но накрая пак се отчаях като видях, че това което се бориме, това за което мислиме... не виждах изход. Просто един омагьосан кръг... въртим се, въртим се.  Не можеш да излезеш от него. Просто не ти позволяват. Освен това, че си доволен от това, че се храниш, на друго нищо нямаш право. В тази страна особено. Аз не вярвам, че някога ще дойде каквато и да е демокрация. В този момент демокрацията в България е, че имаш право да говориш. На нищо друго нямаш право.

За Турция заминах от безработицата. Кризата. С жена ми гладувахме, децата също. Пари нямахме. Жена ми с едни чехли ходеше зимата на работа. Зимаше 50 лева за цял месец работа. Децата учеха. Аз трябваше да правя нещо. И им пращах пари. За мене тука никога няма да има работа. Точно тогава СДС-то спечели в Котел. Кмета беше от СДС-то. И аз отидох да си търся работа. Никога не съм бил подлизурко на никого. Не обичам тия работи. Тя нямаха ли акъл, съвест да ми намерят работа. Аз се борех за тях. Ко ми дадоха те – нищо. В този момент в е това село всички които сме лежели по Белене и по затвори сме отритнати. Никаква помощ не сме видели ни от държава, ни от някаква организация. В селото някои ма приемат като герой, някои ма приемат като наивен глупак. Доста приятели ме подкрепиха. Помагаха на семейството ми. Даже много пари са събрали и са дали като заминаваха за Турция, мои приятели. Но просто като бях в Турция... то тогава го нямаше този див капитализъм тука. Като видях какво е там и се молех да не бъде същото тука. Ама тука стана два пъти по страшно. Там за първи път видях 14-13 годишни момчета във фабриките 50 кг. Чувал сол да го мъкне на гърба. Бяха им се изкривили краката на момчетата. Това е експлоатиране на детски труд. Бях в Чорлу. Там бяха приятелите, роднините. На една фабрика бях и за една седмица ме изгониха щото почнах да викам каква е тая експлоатация и какви са тия условия. Почнах да има правя чертежи как да праи фабриката. Да няма този детски труд. Всичко е примитивно, 80% невежи. Сега са добре там, ама тогаз за първи път чух да ме питат „Можеш ли да четеш и да пишеш?” там има невежи хора много. Особено по Анадола.  Ама сега европейската част голямо развитие имат. Още като влезете на границата и ще видите. Миналата година или по миналата ходих на сватба там. И да ходя и да не ходя... ко да прая там. Много силно развиваща се страна е Турция. Сега на тия години не бих се върнал там. На децата казвам, независимо за коя страна, „Бягайте от тази мръсна страна.” Но обвързани са сега. На зетя родителите тука, на снахата родителите тука. Сега са обвързани, болни. Не знам си какво. Но аз не вярвам, че в тази държава, когато и да е, ще дойде нещо за народа. Няма да дойде.

После се върнах от Турция след две години и половина. Там сам, нямаше как. Промяна тука малко имаше в мисленето на хората. Промяна, че преди слушаха радиото под леглото, а сега го слушаха свободно. Още като излязох от затвора го видях това. Почна да се говори тука вече по-свободно. Мен никога не ме било страх да говоря.

Партийните чада на комунизма дето ограбиха банките и станаха капиталисти. Бившите комунисти сега капиталисти. Нали одеве ви казах, че много приказки без лъжа няма, и много пари без грях няма. Разликата от преди и сега е, че преди се чудех хората колко лица имат. Преди само едно лице виждах. А сега виждам двойно и повече. Просто живота накара хората да бъдат такива. Преди, при комунизма ний не го усещахме това. Имаше работа. Може би малко ни плащаха. Пак крадяха, но имаше едно спокойствие. Сега го няма. Сега има едно напрежение, един стрес има. Аз нали ви казах, че нямам време за вас. Аз не съм богат човек, но просто ако спра няма да мога да зема и цигари. Нямам време да ви обърна внимание. В това отношение комунизма си имаше и добри страни. Всеки строй си има. Преди излизахме сяка събора и неделя. Колехме курбани, ядяхме, пиехме. Бирата беше евтина, салама беше евтин, хляба беше евтин. Спокойно беше, имаше си работа. Сега къде има работа. Аз постоянно съм по пътищата. Капитализма си е така. Това е преход от дивия комунизъм към дивия капитализъм. Ама тея там горе, политици... ама бедна държава сме. Откраднаха много. То има и още, ама... И в Турция крадат много, ама е богата държава. Крадат, крадат и пак има. А тука вече няма какво да крадат вече. Още има още някои други работи, ама...

 

Записали Теодора Костадинова и Кристина Бобева

AttachmentРазмер
Zhiteyski-razkaz_A-M_Teodora-Kostadinova_Yablanovo_3-10-10.pdf94.06 KB
Zhiteyski-razkaz_A-M_Teodora-Kostadinova_Yablanovo_3-10-10.doc155.5 KB
Zhiteyski-razkaz_A-M_Teodora-Kostadinova_Yablanovo_3-10-10.odt48.89 KB