ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ГРУЕВ И АЛЕКСЕЙ КАЛЬОНСКИ ИСМАИЛ АЛИДЖИКОВ[1], ЯБЛАНОВО, 03.10.2010

 

Исмаил Алиджиков (съкратено Р): Роден съм през, родил съм се

 

Михаил Груев (съкратено И 1): Сега, не се притеснявай тука че записваме, съвсем свободен мохабет тук си водим.

 

Р:20 ноември 1945 година у едно бедно селско семейство (не се чува) се занимаваме със земеделие. Нивите ни са тука, аа, също нашта къща също, изобще една богата нива нямаме, едвам там се свързваха двата края.

 

И 1: Колко декара?

 

Р: Около 14, 15 декара имахме. Той татко нямаше какво да направи горкия, та отиваше в Горското стопанство на работа, ние със аа, мама , и големият,  имам голям брат

 

И 1: Колко деца бяхте?

 

Р: Шест деца бяхме. Единият ми брат почина, аа, Мустафа се казваше, почина. Аа, почти цялата тежест на семейството падаше на моя гръб и на брат ми, и на мама.

 

И 1: А кой е най-големият?

 

Р: По голям брат имам, Сюлейман се казва и той е задържан, той е задържан. Нас на

 

И 1: А там бащината къща дето бяхме сега, там кой живее?

 

Р: (кашля) то никой не живее. Малкият ми брат там живее, ма той има двойно гражданство, ту в България, ту в Турция. Та и той може за интервю. Той 10 дена беше задържан.

 

И 1: А сега тука ли е той?

 

Р: Тука, тука. Може да го извикате, кметът да го покани за интервю. Та, основното си образование завърших тука в Ябланово, аа, 61-ва година. После отидох в Нова Загора, там завърших две години, двегодишно училище

 

И 1: Селскостопанският?

 

Р: Машиннотракторно строителство, селскостопански машини, комбайни

 

И 1: Там това, което, нали, към края срещу казармата?

 

Р: Точно така, точно така. Много ми любим град така, това е много важно, хубаво място. Много хубаво място, даже сега оня ден бяхме, с един от Нова Загора в санаториума, който през ноември месец, (не се чува) отиде да лежи в болницата в Сливен

 

И 1: Тва за дископатията ли?

 

Р: А, не, не, за диабета. И за 4, 5 месеца отидохме да си подновим протокола за получаване на инсулин, инсулин и за увеличаване уросяването на крайниците едни системи ни включват. Та! През 60-те, 65-та, 66-та година по пресата се появяваше едни, а, заглавия

 

И 1: Чакай само да уточниме, коя година завърши горе-долу техникума?

 

Р: Аа, 62-ра и 63-та година.

 

И 1: И после къде почна работа?

 

Р: Не съм работил. Отидахме малко в (не се чува) малко работихме, после влязах в казармата две години, служих в Сливен, съм служил в град Сливен, Софийско

 

И 1: Танковият полк?

 

Р: Не, не, ние бяхме (не се чува), къде тогава в танковия полк ще те земат (смее се). Аз, аа, моят син, ние като се върнахме от Турция, в танковото поделение служеха, осемдесет и, аа, 90-та година. Та, помня едни заглавия, приобщаване на турското население. Едни други единно национална държава, единна нация. Обаче не ми прави впечатление бе, изобще не се говореше за тоя процес ба, такова нещо изобще не съм чувал аз. И откъде носят това име аа, Възродителен процес, пък откъде носи това име, не зная. Та

 

И 1: Сега, нещо друго да попитам за по-рано, за 60-те години. Тоя натиск там по отношение на жените, за фереджетата, за шалварите, това помниш, имаш ли някакъв спомен от това време? Че жена не може да излиза навън със

 

Алексей Кальонски (съкратено И 2): Е, то е ясно е че има забрани, нали, ама

 

Р: Аа, глей са, не, не е имало, не съм таковал, не съм чувал, не съм от що така забрана, заради носията си да не може да излезе на улицата. Но имаше един бай Хасан тогава, беше председател на наро, наро, народен съвет, а, народен съвет. Той отрязал, аа, долу гащите на една жена, не знам, говореше се туй нещо из селото, ама не знам за коя жена става. Но така не съм чувал

 

 И 1: Не е имало някаква масова акция?

 

 Р: Не, не, не! Не е имало такава масова акция, смяната на тва, дрехите. Ние сами. И, и аа, наш, нашта носия съвсем друга в сравнение със... Дай подай тая снимка (казва на някого) Е това е нашта национална, алинийска носия

 

И 1: Добре, след като излезе от казармата, къде почна работа? Нали, разкажи живота си?

 

Р: Да, да. След като, работих в завод Болшевик, Габрово, Габрово

 

И 1: Текстилен ли?

 

Р: Не, произвеждат пили, шлошерски инструменти, ножки произвеждат, аа, пили най-разни такива инструменти, слошерски инструменти. И оттам почна работа в Горското стопанство

 

И 1: Тука, горското, Котел?

 

Р: Котел, Горското стопанство, карах един трактор, с трактора возех трупи, трупи. От сечището до рамбата, от рампата вече носеха трупите вили в Котел, или в Стралджа. И като работех в Горското стопанство на обект Царевец, едни хора дойдоха от МВР-то, един подполоковник и един полоковник. Къде е Исмаил бе?, Исмаил Алиджиков? Аз слязох от трактора. Абе, вика, ей, ела вика, ние ще направиме полицай, милиционер. Как викам ше ставам (смее се) милиционер, тракторист изведнъж милиционер да стана.

 

И 1: Т’ва беше голяма работа!

 

Р: Аа, та, на 23 години тогава.

 

И 2: Младо момче.

 

Р: Да, младо момче. И целият Изпълнителен комитет към Общински съвет, село Ябланово, сички са мои приятели! 11 души. А предложили, мене ме предложили да бъда, да назначат в Ябланово като полицай

 

И 1: За селски милиционер?

 

Р: За селски милиционер, точно така. Но обслужвах и други села. И додох, аа, не сме! Не искам! Как ще носа тая униформа просто, аа, изпитвам неудобство. И (не се чува) се съгласих де

 

И 1: Ама сподели. Вече, вече бехте ли женени?

 

Р: Бяхме, бяхме, да. Ние, доде бях в казармата се оженихме. Та, почнах работа в МВР-то, обаче още първата седмица викам, а таз работа не е за мене. Таз работа не е за мене.

 

И 1: Ама чакай са, все пак на някакъв курс не те ли пратиха, все пак там с оръжие.

 

Р: Минах, минах, една годи(поправя се), един месец ме изпратиха в Казанлък. Една година там завърших курсове, за начал(не се чува), правна подготовка, разни такива. Върнах се от там обаче без, без мерак живея. Особено работехме, особено имаше един оперативен работник под Държавна сигурност, идва сега – какво става сега? К’во праят хората, какво приказват? А сега де!? Де да знам кво праят, аз съм униформен човек, хората се пазят от мене, отде да знам или то пък от друга страна мога да срещна, да си позволява с тебе, с приятелите съм седнал тази вечер, каквото приказва пред мене да го, да отивам да го докладвам. Тва не е, моята природа съвсем друга! И полека лека почнахме оперативен ръководител от Държавна сигурност, казал на кмета Х., ей нашият Исмаил не е стабилен, не е политически здрав! Аа, не е стабилен човек, и така политически нестабилен. Идва човекът и ме пита вика кво става из селото, кво... Викам (смее се), на един човек са му откраднали кравата, на еди кой си. Не вика, аз това не питам, не те питам, аз те питам (смее се) хората какво говорят за властта! Ма де да знам какво говорят! Един път, два пъти така, мене ме изкараха, политически неориентиран, от многото

 

И 1: Чакай една скоба да отвориме само. Той, освен с тебе, който си униформен тука, вероятно си прави доверителни връзки с агентура

 

Р: Да, разбира се.

 

И 1: И предполагам че, предполага, че си подразбрал кои са хората

 

Р: Отдавна не смеем, не се знае по-нататък какво ще се, какви ще са, времена ще дойдат. Аз се съмнявам, обаче не смея да кажа. А, един ден, в събота беше, оперативната група от Котел, идва, а? Спокойно, няма ни кражба, ни нищо, някакъв мач щеше да се играе. Вика Алиджиков имаш ли, то толкова души бяхме излезли от тая къща, долу живеех, където ви показах, долу живеехме. Вика телевизор имаш ли да гледаме мача? Викам имам бе, в туй време викам телевизор да нямаме. Аз пак в цялото (не се чува) един, един студент полицай турчин, голяма работа, наистина

 

И 1: Извинявай, тука по останалите села българи ли бяха?

Р: Българи аха. Дойдохме у нас, аз отидох в другата стая, да налея ракия. Имаше една снимка пък на Ататюрк, на Кемал, то турско

 

И 2: Твоя, ти си си я сложил?

 

Р: Да. Аа, вуйчо, леля беше, бяхме на гости донесе една снимка на Ататюрк. А? Аз влизам в стаята, влизам в стаята, а? Те четиримата, четирима души бяха от оперативната група. Аа, сичките гледат тая снимка. Обаче, аз още не съм сложил ракията на масата. Бай Исмаиле вика на кой е тая снимка? Викам, тая личност не я ли познавате бе? Ами не, пък отдолу пише, Кемал Ататюрк. Викам седнете бе. Той вика, кой, какъв ти е. Викам на мен не ми е никакъв викам, но човекът създал цяла република е създател, цяла държава. И без да вкусват нищо, станаха и си отидоха. Сутринта, дежурният ми се обади, вика, подполоковникът Костов те вика оперативният по Държавна сигурност. Чакай вика, снощи отишли едни вика, наши служители у вас вика и много лошо впечатление им направило вика тая снимката на Ататюрк в твойта къща вика, ти си униформен служител. Та, викам Ататюрк викам толкова е, викам, известна личност, защо да не, викам, тя е интернационална личност, Ататюрк (не се чува). Георги Димитров вика не е ли такъв, защо вика техните снимки не са вика в това. Техните снимки вика, защо не са тука. И полека лека дойде 78година, едно изселване такова между двете страни, една спогодба и тогава вече и аз тогава много гости бях таковал тогава, имах от Турция, едни се връщат от

 

 И 2: Роднини?

 

Р: Едни се връщат от западна Германия, те мислят на кой знае на каква работа съм (смее се) идва са направо (не се чува) ми идва са кво да ги праим, да го изгоня ли. Сега заради, а тъй, заради една служба да си разваля роднинството. Та 78-ма година ме освободиха от това работата. Ми просто ме принудиха да си подам оставката, не съм споменавал, не сам в състояние да изпълнявам своите задължения. И 78-ма година ние

 

 И 1: Колко години горе долу изкара като милиционер?

 

 Р: Около 10 години съм изкарал

 

И 2: Не е малко

 

Р: Да.

 

И 2: Значи след 10 години изведнъж не можеш, това е интересно

 

И 1: И, предложиха ли ти някаква работа или ти сам трябваше да си търсиш?

 

Р: Не, не аз сам трябваше да си търся. Не ми предложи никой работа. И 82-ра година почна работа у ДАП-а. Жена ми се разболя 82-ра година пуснах, аа, работа.

 

И 1: А между 88-ма и 82-ра?

 

Р: Работих като шофьор в ДАП, да, работих като шофьор в ДАП-а и 82-ра година, аа, напуснах от ДАП-а, направих една машина, за производство на пластмасови изделия, един шприц и надомно почнахме да работиме.

 

И 2: Да, то така се казваше.

 

Р: Да, надомно почнахме да работиме.

 

И 1: Какво произвеждахте?

 

Р: Аа, едни ръкохватки, за стъклата на рейсовете. Една много сладка работа. Едни други ръкохватки произвеждах, за стуготех, произведени в Победа Сливен. После зимах работа от Велинград, от Троян зимах работа и почнах да напредвам. И отворих едно предприятие в Търговище, към него предприятие работихме, за странични дейности, при един бай Х., много сладък мъж, турският език го знаеше по-добре от мене, от едно турско село, но много приятен човек.

 

И 1: Абе тука българите навсякъде говорят говорят турски

 

Р: Нали, да, да. Абе ние като братя сме живели с българите (смее се) в Ябланово бе. От нищо не сме ги лишавали.

 

И 1: А тука християните кога са се изселили?

 

Р: Е ,едните починаха тука, другите се изселиха, като видяха, туй село без бъдеще. За това се изселиха.

 

И 2: Е как ще е без бъдеще, голяма село е.

 

Р: Голямо село ама ето на, сега при нас няма никва работа. Те са от Македония бежанци тука – едните останаха тука другите са отишли в Добруджа.

 

И 1: Пръснали са се?

 

И 2: В Антоново има много такива хора, нали?

 

Р: Аа, да. И,  започнахме да изкарваме хубави пари с, макар че с една машина.

 

И 1: Значи, станали сте нещо като капиталисти?

 

Р: Точно така, точно така. И тогава пък наистина сложиха (не се чува) на врата ни. Тогава още, тогава още! Този, мръсен идиот веднъж ме извика, понеже комшийката беше се оплакала, че машината дигала много шум, че не можела, не можела да спи, че тва онова. И оня вика, вие вика да не мислите, че не знаем вика колко пари получавате бе, Държавната сигурност всичко знае! Наистина земахме хубаи пари, но и и работахме.

 

И 1: В къщи?

 

Р: В къщи ба, надомна работа.

 

И 1: А самата продукция я изпращахте в Търговище?

Р: Да, чрез, чрез неговото предприятие чрез (не се чува)И така живеехме добре, работехме добре. Осемдесет и че, през лятото на 84-та година, почувствах, така, жажда, но аз не знам какво представлява тая захарна тоя диабет. Сърби ми тялото аа

 

И 2: Ти не знаеш какво става?

 

Р: По слабините сърбежи чувствам. И декември месец вече, тая майка му остана в това, в болницата, тя беше в болницата и аз се притесних, тогай вече ги изби. И една вечер изпих 8 литра вода. Пия, пикая, пия пия.

 

 И 2: И си жаден

 

Р: И, сутринта викам (не се разбира) пак странно някой да не ми каже, че имам диабет, въпреки че отидох при мой близък, близък, близък приятел лекар. Вика ти имаш диабет Исмаиле, Х., доктор Х. Направихме изследване на урината, на кръвтаа, 29 показва това. Веднага по спешност ма вдигнаха в, дигнаха ме по спешност в Окръжна болница

 

И 1: В Сливен?

 

Р: В трето вътрешно отделение. И още първия, втория ден, кат ми бия инсулина, оправих се аз. И почнах да излизам, вън, разхождам се и от Кърджалийско дошли. Записва ли?

 

И 1: Да, да, да записва.

 

Р: И от Кърджалийско дошли едни хора. Декември, това, между 31 и 16 декември. Едни, излязох аз да пия едно кафе, едни хора, едни турци си шушукат. И вика, това е станало в, в Бенковски вика това станало. И аз влязох във връзка с тия хора, почнах да ги питам какво става, а вика а при нас почна масово вика, при (не се чува) много лошо вика биели хората. И който се противопоставя, вика, ги задържали, вика ги изпращали ги в това, в Белене. Викам, ква е тая работа. На, на мен пак ми се вдигна захарта. Доктор Х. вика кво ти става, вика, нещо, какво си ял днеска. Викам нищо не съм ял, ама аз се притесних! То от изведнъж, (не се чува) бе, Алексей! Веднъж, днеска съм Исмаил, утре съм Илия, то изведнъж не става тая работа. Не, не и обясни аз какво съм преживял тея години. И, помолих я, викам, ето аз до някъде се оправих вече, вика трябва да сложиш малко (не се чува).

 

И 2: Нещо диета ти предписа

 

Р: Да, бях на строга диета, диета. Викам, пусни ме, през нова година да посрещнем с децата си. Пусна ме тъй, но на първи, вика, пак се връщаш. Първи януари. И дойдох в това, някои хора отишли в Кърджали, в Момчилград, в това, установи работата, къде какво тава. И ние вече чакаме! Туй нещо и на нас ще ни се случи. Между, ние сме алиани, другите (смее се) шиити разправят, че това не се отнася за нас.

 

И 2: Да, да, да.

 

Р: Те ще преименуват.

 

И 1: Ще преименуват казалбашите.

 

Р: Ще преименуват казалбашите, ние ще останем. И така, когато 18-ти на 19-ти, никой не дойде тогава (не се чува, смее се), берекет на останалите села от Чернооко, от Топузово, от Могилец, от Орлово.

 

И 1: Ама те са също сунити.

 

Р: Сюнити, но додоха хора, бяха, заедно бяха с нас. Връщам се аз на 16-ти, дошли, дигнали архивата от Котел от Общински съвет.

 

И 1: Само за момент, ти беше на Нова година тука със семейството и от първи пак се върна.

 

Р: Пак се върнах, пак отидох.

 

И 1: И колко време, там една седмица.

 

Р: На 15-ти, на 16 се върнах, да.

 

И 1: Значи ти току що си се върнал.

 

Р: А, даже помня датата понеже, тая дата ни спаси, иначе те в Котел, в Сливен, когато бях задържан от Държавна сигурност, натискат ме как съм влязъл в турското, в турското разузнаване, че глупости

 

 И 1 : Още като беше

 

Р: Не, не, не, когато ме задържаха 85-та година

 

И 1: Да, да, да.

 

Р: И аз им казах, викам аз от 16 декември до 16-ти януари бях викам лечение в тва. И те провериха и повече, по този въпрос не ме разпитваха, не ме мъчиха. И след три четири дена дигнаха ни в Белене. И, некой ден дигнали папките

 

И 1: Регистрите

 

Р: Регистрите, сички регистри за граждански неща, документация. И хората, разбраха, че нещо работата е сериозна. И излязохме вече там на улицата, е сега, как аз да не изляза, макар че вчера съм се върнал от болницата. И аз излизам. Но някъде мен ми се чува гласа. На мен ми тежи донякъде думата. Та сега, нали си казахме да излезем ли, няма ли, но викам внимавайте никой с оръжие да не излезе, да не стреля по, по войниците, иначе ще ни утрепат. Как може, такова, да се противопоставяш силата на държавата. Къде, къде има тва оръжие. И седемнайсе мина, ние пак сме (смее се) из селото, момчетата запалиха, запалиха огньове, едни (смее се) скъсали жиците на, телефонните жици, Ябланово не може да влезе във връзка с (смее се) никой от тва. Дойдоха някои от МВР-то дневни инспектори, Х., Х., (смее се) него  младежи,  него са го били, съборили му колата (смее се). И то, секи сложил главата си в торба, така, не мислехме за последиците си. На 18-ти дойдоха, аз (не се чува) беше брат му, тогава беше общински

 

И 2: Кметът?

 

И 1: Не! Брат, брат му.

 

Р: Брат му, брат му. Дойдоха до дома, до дома на бай Х., обаче то много голямо население бе, ние ги спряхме там. И върнаха се. Обаче се заканиха, че ще са върнат с (смее се) с по-голяма сила. Да. И вечерта необяснима работа.

 

И 2: 18-ти имаш предвид?

 

Р: 18-ти срещу 19-ти, особено около четири часа, тракането на тези автомати.

 

И 2: Ама те не бяха влезли в селото, ама наоколо.

 

Р: Не, не идват от към Котел.

 

И 2: Към колко часа е това?

 

Р: Три, четри часа.

 

И 2: През нощта?

 

Р: През нощта, да.

 

И 2: И гърмят от там още?

 

Р: Да, да. Ужас! Необяснима работа, необяснима работа, деца, жени, жени плачат, жени плачат. Там ги заведох, им обясних. Аз бях бе, аз бях в тва (не се разбира). И ние сме из селото, из селото, обаче полека-лека напредват военните коли. Да. И слязохме, днеска дето, ви заведох, тва е до родната ми къща, края на селото, западната, западното лице на селото. Спряхме ги, бяхме, бяхме около 1500 души. Е кво ще правим, няма да смачкат. Няколко пъти ни предупредиха, махнете се, няма да стане нищо, ама не се махнахме. А бе, сички кой каквото прекарал (смее се) донесъл, вземал, някои с мотики, някои със... Ай боже, ся. И, като разбра, че не се дърпаме, разбираш ли, един БТР мина, смачка и на бегом, обиколи къщата, разбираш ли, и слезе на, на улицата. И ние останахме, останахме между пожарната, колоната и БТР-ът идва върху нас. Е кво да праиш нали? Разпръснахме се и едни влязахме, влязахме в тва, в къщата ни, други след мене и те влязаха. Обаче

 

И 1: Чакай само да попитам, с тоя убития човек във Филарето, той преди това ли е, те са минали през Филарето.

 

Р: Те са минали, да.

 

И 1: И там всъщност е имало пак заграждения некви. Същата нощ ли е станало това?

 

Р: Същата, същата нощ, да

.

И 2: Сутринта на 19-ти вече, да.

 

Р: Като пуснаха пожарната, една силна струя, една така, такъв препарат, обаче толко гадно, гадно мирише. С една особена миризма имаше водата. Не знам са ква, но (не се чува). Пък ние, толкова студено, в тия дни. И разпръснаха ни, кво да правим, и нареждат, съберете се в центъра на селото. И тогава генерал Х. (не се чува) на БКП, тогава беше Х., генерал Х., са били тогава в това, във военните коли. Да, да. Събрахме тука в центъра на селото и веднага отворили бюра в училището, всеки отива да си сменя срещу (не се чува) не се рита, кво ше праиш там. И некой вечер, некой ден ни смениха, смениха им името и сутринта прислужничката на кметството Х., ни по, ни покани, вика, за една малка справка. Едно зелено, един зелен картон ми даде, пише комендант Х. Аз с него като отидох, милицията, гледам, много, хора от Ябланово, брат ми, беше там Х., Х., Х., много хора. А, от студ и от страх, трепереха. Аз нали съм служил в МВР-то, под един покрив сме работили, мен не ме чак, какво съм направил, че ще ме такова, че ще ме бият.

 

И 1: Извинявай само Исмаил, а партиен член беше ли?

 

Р: Аа бях партиен член.

 

И 1: през цяло, до, до 85-та година?

 

Р: Не, до 82-ра година. А, те когато бях шофьор, тогава бях партиен член.

 

И 1: А не като милиционер?

 

Р: Не, не. Като милиционер, милиционер ми такова ме приеха. Те, този, Мишо, те още като (не се чува) почнат да разправят партиен секретар, викат ти обичаш ли БКП. Как ще кажеш, че не я обичаш?!

 

И 1, 2: Да, много естествено.

 

Р: Много обичам, много (смее се). И трябва да стана партиен член. Трябва да подадеш една молба.

 

И 1: Но това още като милиционер?

 

Р: Като милиционер, като милиционер. Бях на двайсет, 24 години. Трябв да подадеш една молба, ние са ще пуснем хора, да те проучат, това онова и глупости. И бях партиен член

 

И 1: А, добре, а 82-ра година.

 

Р: Дотогава в ДАП-а не ходих, поне 6 месеца, ме изключиха. Къде!, Аз от ДАП-а зимах много хубава заплата, 400-450 лева, от там ти начисляват вече, членският внос 50-60 лева. И викам, отказвам се и от тая работа. Така. И станахме ние пред, вратата на полицията около 25, 30 души.

 

И 1: Тва на 19-ти сутринта ли?

 

Р: На 20-ти, на 20-ти. Е на мен ми смениха името. Но аз, имаше един, от градски комитет на партията, вика мойто истинско име, фамилно име Алиджиков, Алиджиков, нали по-разглезено така. А, съжаляват го малко, да, да. И вика Алиджиков какво означава, викам нищо не означава Алиджиков, това не е турско име, викам да добре. Остана ми името, остана Алиджиков, (смее се) после го смениха, на Атанас го смениха на Анастасов го смениха (смее се), най-после на Антонов. Илия Асенов Антонов. И (смее се), полека-лека, хората идват, обаче ние видяхме на 18-ти какво стана, а, на 19-ти какво стана, на 20-тистрах ни е бре. Ние винаги сме, сме живели така, чакал ни врата. Всички трепериме. По едно време отвори вратата, вземали снимки от МВР-то, един се появи, един грамаден мъж с бяло поло.

 

И 1: Аа, извинявай само, тука едно уточнение. Да те питам за джема тука дали, до кога се е събирал и така.

 

И 2: Имаше ли пречки през социализма, 70-те години примерно?

 

Р: Този човек оперативният ръководител под Държавна сигурност

 

И 2: Твоят човек

 

Р: Да, моят човек, моят любим приятел, да, в кавички разбира се. Той, той дойде да вика дедето, той е вождът на алианите. Той ни забраняваше, но вика защо ще направите такова нещо. Защо се събере тука. Вие може би вие ще решавате нещо друго, да го е... И тогава вече хората пак праехме джем, пак праехме, ама скришно. Са е сичко свободно.

 

 И 1: Тоест през целия период до 85-та година е имало.

 

Р: Имало, ама скришно. Те знаеха, ама сакън да не се съберат, да не праят нещо свещено.

 

И 1: Конспирации

 

Р: Конспирация (смее се), голяма. И, по едно време един грамаден мъж, с бяло поло, със запретнати ръкави на тва, вика ела ти. Така вика, ела ти. И аз влязах без страх, без нищо, понеже знам, те са пазители на закона!

 

И 2: Да, а ти знаеш закона.

 

Р: Разбира се, пък толкова години съм бил под, под покрив с тях, мен не ме е страх. вВикам какво съм направил, че ще ма бият или ще ме задържат, или ще ме вкарат в затвора. Влязох. За формалност той ме вкара в една стая, един, пишеше на пишеща машина, е вика този. Човекът, който беше на пишещата машина, вика имаш ли гост, имаш ли вика  хора в Турция. Викам имам. Вика поддържате ли си писмени връзки. Викам, не. Той бе, той вика същият. Тоя с бялото поло ме изкара в коридора, трима, четирима, запасняци чакат, те са предупредени. И като почнаха да нанасят едни силни удари по главата, по

 

И 2: Четири души?

 

Р: Четирима души! Оня де, той ме удари един път, разбираш ли, пръстен има на ръката ето ми, белег ми остави на веждата. Ааа! Ма бият ме, как, необяснима работа.

 

И 2: Ти не си очаквал?

 

Р: Не съм очаквал такова нещо! По едно време, двама запасняци изкараха ме от тва, от коридора, като отивах в брачната зала бях в съзнание. И вкараха ме в брачната зала на кметството, пак бях, пак бях в съзнание. Но, не знам понеже те много ме биха, ме удариха по главата. Не помня от брачната зала как са ме за, откарали до автобуса. Туй нещо още... Не са правя на герой, не са правя на

 

И 2: Не, не, не.

 

Р: Туй нещо не помня! Там съм губил съзнание, може би, не помня. По едно време дойдох на себе си, а гледам пътуваме за Сливен и сме вързани с, (не се чува) горе за закачалките. Моята едната ми ръка и неговата ръка, вдигната, гледам, един лейтенант, срещу нас, по-нататък рейсът пълен и не закараха в това, в Окръжно управление на МВР, Сливен. По едно време докараха и брат ми. И аз му давам кураж, викам, няма страшно какво сме викам направили, че ще ни бият, ше ни задържат, но аз не му казах, че много жестоко са ме били в тва. Той, така, 5, 6 вика крави, ко ше праят тея са, не им вика остава фураж.  Него, него, него го извикаха в една. Него го извикаха в една стая, мене ме оставиха в коридора, вика, ти ела с мене, един цивилен. Качихме се, в асансьора, мене ме качиха на петия етаж, направо ме вкараха в тва в килията. Аз бях в 11-та килия, до мене беше бай Х., в 10-та, Х., беше в десета.

 

И 1: Всеки в отделна килия, единична?

 

Р: Къде ше пускат хора при нас!

 

И 1: Извинявай, а от другите села тука наоколо имаше ли задържани?

 

Р: Аа, имаше, имаше задържани, от селото имаше задържани. Както съм се (смее се) родил от майка, ей така ме саблякаха просто, и ми гледат по слабинит дали нямям нещо, чист гол! Чист гол. И, дадаха ми дрехите, облякох се и влязах в тва, в килията. Бе хай един ден, хай два дена, дигнах кръвно, дигнах захар аа, почна да ми такова таковат очите, главозамайване получих.

 

И 1: А през това време разпит, нещо върви ли?

 

Р: Не ме разпитват изобще! Просто ме принуждават, ако съм направил нещо, да отида да им призная! Какво съм направил, че да, да, да отида да им призная!!? А, и взимаха урина, взимаха кръв, отидоха, изпратиха в, в лабораторията. Всичко било нормално! (смее се) Всичко било нормално. А, чак на 20-тия ден може би, един ме повика в тва, повикал ме, но аз не го познавам. Не знам в Главно-следственото управление беше, милиционерът ме свали на третия, на втория етаж, почнаха разпит. Пусна под масата, натисна едно копче, почна да се върти г-г-г (не се чува, смее се). Кажи са как влязахте във с турското разузнаване? Как влязохте в турското разузнаване, че върнахте толкова наши хора от Турция? За това, да не споменавам името на

 

И 1,2: Да, да,спираме.

 

Р: Не, продължаваме.

 

И 2: Казвай кога?

 

Р: Аа, няколко пъти ме повикаха аа, кой е организирал тая работа, тълпата в Ябланово, аз съм бил инициаторът, аз съм бил такъв, викам не съм. Един път, като ми цапна една палка по главата, без малко да ме утрепа, да му изсъхнат ръцете дано. Пък сега, тука на опашната кост, такива болки получих, един старшина като ме удари, със зимните им обувки, те много и умрях. И после, ни преместиха в гаражите, дето държаха колите, шефовете на МВР, там ептен умряхме от студ, там умряхме от студ, добре, че кандисаха една сутрин с Х. ни дигнаха в това, дадоха ни, те не ни дадоха, но документите ни са били черни, кафяви, пликчета. Вика Илия Антонов, Х., изкараха ни, пак нощно време. Обаче аз съм шофьор по професия, колата минава със страшна скорост по улиците, на Сливен. Като минахме, КАТ Сливен.

 

 И 1: Казват ли ви накъде отивате?

 

Р: Нее! Никой никакво обяснение не ти дава! Колата зави, аз понеже ни карат в Стара Загора, обаче викам, чакай сега ние ни спор подписахме, ни протоколи за разпит подписахме, нищо не сме подписали! Викам, те как, как ще ни вкарат в затвора. Обаче, минахме КАТ Сливен, колата зави един десен завой, обаче със страхотна бързина караше шофьора. Ние изменихме посоката и вместо да минаваме през Нова Загора, а, Стара Загора, ние отиваме към това, към Твърдица. Викам колега, викам ние на съвсем друга посока викам тръгнахме. И като се качихме от Гурково нататък към Велико Търново разбрахме, викам или в Ловеч викам, ще ни закарат или в Белене. Но! Един от разпитващите ми вика, щом не признаваш, вика, че ти си

 

И 1: Участие в конспиративна група

 

Р: Да, да и вика ще ти гният кокалите, вика, в Белене. Това ми спомена за Белене, викам колега, викам бай Х., отиваме към северна България. И отидохме в Белене, в Белене

 

И 1: Тва вече на коя дата беше?

 

Р: Тва беше на трети март. На трети март даже се уплаших, викам, тез хора викам, ще ни обесат, ще ни таковат май (смее се), обаче в затвора, в Централния затвор Белене имаше едни простаци, даже офицери, лейтенанти, кога ще дойде тази (не се чува) да ви фърлим една вечер в Дунава.

 

И 2: А колко души бяха там по това време, пролетта на 85-та?

 

Р: Около 200 души

 

И 2: И само турци?

 

Р: Аа, само турци бяхме 518 души, 515 души.

 

И 1: Но всичките в Белене?

 

Р: В Белене, да. Обаче, когато ни вкараха от Централния затвор, ни преместиха в Политическия затвор.

 

И 1: Къде, в Стара Загора?

 

Р: Не.

 

И 1: В Белене.

 

Р: Те обекти викат, пет затвора има в тва, то голям, островът е много голям, островът е много, много голям. Та ни преместиха в тва, в Политическия затвор, изкуствен остров са направили в острова.

 

И 1: Така ли? С вода?

 

Р: Пус, пус, пуснали са вода, около сградата където бяхме ние. Те хората преди в землянки са...

 

И 1: са почнали първите 49-та година.

 

Р: Ние не бяхме в землянки. Тва беше страшна, мръсотия. Преди да ни настанат там са гледали пилета.

 

И 1: Чакай сега, щото каза 200 човека бяхме, ама това в Политическия затвор?

 

Р: Не, в Централния затвор, в приемната.

 

И 1: А общо в Белене сте били над 500 човека?

 

Р: Да, да, над 500

 

И 1: Само турци ли бяхте?

 

Р: И 17, 17 души имаше българи. Хора, които са работили Тексима.

 

И 1: А, тексимаджиите, да, да, да.

 

Р: Минавали през Турция, знаят малко турски и бяха с нас, обаче като разбраха тези хора, (смее се) те от яд, от яд, разбираш ли, на властта, онези са направили в домовете им, каквото злато намерили, обискирали, и ги окрали. Хората си минават през Турция тогава.

 

И 1: А те шофьори ли?

 

Р: Шофьори, шофьори, тираджии, ги отделиха от нас, изкараха в града, в града. Там ни разпитваха,  псуваха ни, обиждаха.

 

И 1: А някакви показания подписа ли въобще или?

 

Р: Не, караха ни да подпишем едни анкетни листи, нали даже помня, даже помня, един въпрос в анкетния лист, престоят ти на остров Белене повлия ли ти по отношение на Възродителния процес. Ако кажа повлиял ми, трябва да пиша долу ей (не се чува) моят корен бил български. Аз много съжалявам, дето излязах от селото (смее се), трябвя да пиша и това усложнява. Ако кажа, че (смее се) не ми повлиял.

 

И 1: Ще продължаваш да

 

Р: А де! Ще ти гният кокалите в, в Белене (смее се). А, бе караха ни да подпишеме някакви анкетни листи там по пътя. После, след задълбочени проверки

 

И 1: Извинявай, извинявай, щото това е важно. Няква идеологическа работа там имаше ли офицери, политически офицери, които да ви изнасят беседи по Възродителния процес?

 

Р: Окръжния прокурор беше дошъл по едно време от

 

И 2: Търново

 

Р: Не от Търново.

 

И 1: Плевен.

 

Р: От Плевен, вика трябвя да свикнете момчета, с тези имена иначе няма, колелото вика не се върти назад. Обаче колелото така стана, че обърка посоката на, посоката (смее се). И една сутрин пак, нощно време, преди това. Хора, които искаха да работят, нали, без пари, те като видят вътре (не се чува), почнаха да одържат пари от нас за храната. По едно време затворнически дрехи ни дадаха, после пак ги зимаха, дадаха ни наште собствени дрехи. Едни хора, които по-рано бяха освободени, платиха на ден за храна (смее се) по 1.44 стотинки на ден. После и това нещо (смее се) го отмениха. Та, едни

 

И 1: Добре, разкажи, коетo ти е било най-тежко в затвора и някаква забавна случка, ако се сещаш за такава?

 

Р: В Белене?

 

 И 2: В смисъл как минаваше живота, разбирахте ли се помежду си, говорехте ли си?

 

Р: В Белене ние от Ябланово бяхме 23-ма души, човек взима кураж, когато има. Но най ми беше мъчно, когато първата вечер ме изкараха от Белене и ме настаниха на едно място. Леле мале, не знам къде се намирам, последен мен ме оставиха в град Брусарци, тва беше.

 

И 1: Брусарци?

 

Р: В град Брусарци.

 

И 1: Е чакай де, как в Белене си се оказал в град Брусрци?

 

Р: В Белене, от Белене ме изкараха със специализирани автомобили и от там вече ни пръснаха вече по северозападна България.

 

И 2: Тва е 87-ма или и осма, кога е?

 

Р: Не, през лятото на 86-та година.

 

И 2: Колко месеца изкара в Белене?

 

Р: Аа, година и половина, 18 месеца изкарах в Белене. От там ме изселиха в град Брусарци и вечерта когато ме затвориха, ми дадоха една стая като киносалон, едно единствено легло и една, голяма закачалка. Разделихме се от приятелите, сам бях.

 

И 2: А ти си бил настанен при кого?

 

И 1: Хазяи?

 

Р: Не, не, не в жилищния блок на завод Сила, керамичният завод Сила. И прибирам се аз, предпочитах повече да работя, да ми минава, да не вляза между четири стени, ни телевизор имах, ни (не се чува), ни вестник да такова. После вече директорът, толкова доволен остана от мене, всичко (не се чува) телевизор ми купи, хладилник, ми даде, какво ли не ми е дал. Обаче цялата работа аз свърших.

 

И 1: А какво беше отношението на местните хора там, в Брусарци?

 

Р: Виж са, какво, каво разпространила Държавна сигурност, преди да ни таковат. Гледай сега, ще докарат едни хора, те не са български, турци са, турци са, но много са опасни, взривя, взривявали са детски градини, оръжия в ръка сме вдигали, сме се вдигнали да събаряме властта (смее се), никой не е! Ако сме излезли из селото, излязахме просто да демонстрираме своето несъгласие срещу властта, защо ще ни сменят имената. От туй, какво им пречи наште имена? Т’ва за 6 месеца поне местните хора не обърнаха внимание.

 

И 2: Само началниците?

 

И 1: Само административно.

 

Р: И с тях не можем да седнем да такова, обаче директорът ни беше хубав човек.

 

И 1: Аа, имаше ли други в Брусарци, разпределени, да?

 

Р: Не, не, не, не, аз бях сам самичък. А, в съседните села имаше.

 

И 2: Ти знаеше ли, че те са там?

 

Р: А, не, не знаех.

 

И 2: Не си знаел.

 

Р: Не, не, после вече установихме кой къде е. Бай Х. беше в Щръкла маала, а в едно село, родното село на професор Чирков.

 

И 1: Ломско.

 

Р: Ломско, Ломско мхм, някои други хора, бай Х. беше на друго място. Та, отидох първо ми подадаха ръка от, местните хора бай Х., един много добър старец, после бай Х., на мен ми вика Илия турчина, на него викаха Илия македонеца (смее се). Обаче, аз за няколко месеце аз създадох един кръг от хора, от добри хора, добри хора, уважаваха ме, разбира се и аз ги уважавах. Като започна да дойдат мойте деца, мойте приятели.

 

И 2: Вече ги пускаха да идват да те видят.

 

Р: Да, свободно свиждане. И тогава разбрах и по Свободна Европа, (смее се), къде какво става, толкова хора, изселени от турското население, това онова. Тея хора, които слушаха чужди радио станции знаеха какво представлява. Една, един ден понеже за, понеже завода вече неспособен, никой не, стои там, за тез пари кой ше работи. Аз пък съм (не се чува), трябва да работя и директорът...

 

И 1: А извинявай само, когато те освободиха от Белене и те изселиха всъщност в Брусарци, има ли, получи ли заповед за колко време?

 

Р: Не!

 

И 1: Никой не ти казва?

 

Р: Никаква заповед! За нищо!

 

И 1: И се подписваш сутрин и вечер или?

 

Р: От начало се подписвах, но това пречеше на производството аа, директора отиде (смее се), той отишъл при човека, който беше отговорен за мене от Държавна сигурност, вика няма да (смее се), няма да подписва. И  една сутрин, едно ремарке докараха на една такова на една (не се чува), чист, чист пясък, бял, пясъкът го ползва за външно пръскане. Двама млади хора

 

И 1: Какво предприятие беше тва?

 

Р: Керамично, керамично. Току що се оженили едни младоженци, ама жега страшна, мъчат се да, да товарят едно ремарке ама, и (смее се), и момчето гледаме така, ама не смее да ми каже понеже, Илия турчина, опасен, разбойник. Мъчиха се цял ден с, едни, счупени лопати, разбираш ли, не можаха да натоварят натоварят, това тракторът (смее се) остана само ремаркето. По едно време, към пет, към пет и половина вика ела, ела ни помогни бе. Аа, пък на 50 метра от мойта кариера, карам, земя, но беше (не се чува), праят тухли и материал. Върнах се аз, викам, какво ще ми на, стане нещо бе, да им помогна на тия хора. Сложих им две кофи, разбираш ли, и тръгна, тръгна ремаркето, да (не се чува), един трактор има, един самосвал, аз няма къде да мърдам, цялата техника, цялата техника. Един единдинствен шофьор съм там, в цялата тва

 

И 1: Т’ва предприятие

 

Р: Директорът ми каза, ей вика пиши, пиши, вика ще платя, човекът повече пари не смееше да ми даде, понеже от Държавна сигурност следят, нали, във вид на награда ми даваше пари. Ама цялата работа аз вършех.

 

И 2: Директорът?

 

Р: И това момче, младоженецът, и мръкнаха. Вика къде живее оня мъж бе? Мъкне една туба вино и един литър ракия, той горе, при ремаркето ми даде 10 лева, но аз не смея да получа, не знам какви хора са, пак да се върна в Белене в затвора. Вика, татко изпрати вика, туй вино вика и тая ракия, помоли вика да ги вземеш. И вика, той вика иска да се запознае с тебе, чака те, вика, на гарата, в ресторанта. А сега де, аз ги приех. Кво да правя. Аз пия и плача, кво да прая. Такива времена са дошли. Отидох в това, един симпатичен мъж, един висок строен мъж. Вика, как ти е истинското име. Викам Исмаил се казвам. Исмаил, вика, няма страшно. При национализацията, вика, аз бях, вика, изолиран от семейството си, вика, бях изселен, вика, в село, вика, едно село, Ямболско. Всичко, вика, ше мине, няма страшно. Кое село беше тва, вече забравих. В едно село, вика, бях изселен, няма страшно, вика, хич вика не се бой. От тука, вика, много хора минаха като тебе, няма страшно. Та, кат се успокоиш, вика, ше дойдеш у нас, вика, на гости, (не се чува) заможни хора. Почерпи ме там, вика, изпратих ти едно, малко вика, ракия и вино, няма вика, страшно. Работи си, гледай, вика, но няма да приказваш, няма да приказваш. Та, и там изкарах две години и пловина, в Брусарци.

 

И 1: Накрая те прие населението.

 

Р: Оо, просто аа, аа, (не се чува) когато ме освободиха се събраха, спе, спепециално изпращане направиха, сумати подаръци, ми купиха.

 

И 1: А кога те изпращаха?

 

Р: На 8 октомври, 88-ма година.

 

И 2: 88-ма, а защо тогава се прекрати, какво стана?

 

Р: Ами, дойде ми заповед за освобождение и се върнах. Да, освободиха ме. И следващата година, 89-та година, хората ме извикаха в Котел.

 

И 1: А, само, само преди това, кагота се завърна тука, какво беше отношението на местните хора?

 

И 2: В Ябланово.

 

Р: Момчета, кръвта вода не става. Само близките ми роднини, приятели, идваха да ме видят. Те са ми най-близките. Останалите, двуличници, изобще избягваха да се срещнат с мене даже. Няма да им споменавам имената. Такива хора, ние сме много гостоприемни, ние хора сме в Ябланово, но има и такива хора. Те са рядкост, обаче ги има такива хора. Даже един мой набор вика, щях да отида, вика, на свиждане, вика, обаче не смея, вика, като се върна ша ме питат какво съм преказвал, вика, с тебе. Викам, по-добре да не идва

 

И 1: А добре, на свиждане идвали ли са, освен жена ти, децата?

 

Р: Много, много хора ми идваха на свиждане, много хора ми идваха, много хора ми идваха на свиждане. То свиждането беше свободно. Много хора ми идваха на свиждане. След това разбраха какво прдставлявам хем като човек, хем като мъж, какъв баща съм, децата ми додоха в Брусарци. Много, много съм им помогнал, какво не съм, какви услуги е съм, какви ли не услуги съм напраил на местното население. Илия, Илия, Илия турчина (смее се). Колкото пъти да бяха дошли тез наши хора, или бяха на прасе, или на агне, когато провеждаха събор. Е това доказва, че аз съм бил приет сред

 

И 2: А ходил ли си след това в Брусарци, след а?

 

Р: Ходих, два, три пъти ходих. Зет ми ме закара, просто като видяха, че станаха трима, четирима души на крак, ме целунаха, вика, дядо, вика, ти голям авторитет си си създал тука (смее се).

 

И 1: Добре, чакай сега, да се върнеме, тука си се върнал октомври 88-ма година и 89-та си почнал в Котел?

 

Р: Не, 89-та година, 88-ма година не съм работил, имахме малко производство, не съм ходил на някоя друга работа. 89-та година, Х., оперативен работник от Държавна сигурност, оня моят приятел, бе, беше се пенсионирал, пак се въртеше около МВР-то, те голям експерт го приемат, понеже знае малко турски, от турско село. Ама (не се чува), малко турски знае

 

И 1: Кой това?

 

Р: Моят приятел Х., полковник от Държавна сигурност (смее се), ме извикаха, вика, с нас вика, или без нас. Или или. Или, вика, хващаш пътя, вика, даваме ти паспорти за Европа.

 

И 1: Тва май 89-та.

 

Р: Да, да, май 89-та, и тогава Тодор Живков беше направил едно изявление по телевизията и Х. беше в Австрия, Тодор Живков каза, нека, (не се чува) да си отвори границите, да си приеме българските мюсюлмани (не се чува) у Турция, не ни ойдиса там, върнахме се. Бедно живеем, но спокойно.

 

И 1: И стигнахме до юни 89-та година.

 

Р: Изселихме се, да.

 

И 1: Дата помниш ли?

 

И 2: Добре, те ти казаха, че трябва да се изселиш? Как беше?

 

Р: 7-ми юли влязохме в Турция.

 

И 1: А, значи вие сте едни от първите.

 

И 2: Не, те започват от април, май, юни.

 

И 1: А, само двамата или и децата?

Р: Децата, и децата ги взехме. В Турция, ми се отвори късмета, човек каквото си направи, цялото семейство да се събере. Приеха, приеха ме на работа, аз съм малко технически грамотен.

 

И 1: Ама, оттука отидохте в Чорлу ли, къде?

 

Р: В Чорлу.

 

И 1: Там, при роднини?

 

Р: Ние бяхме при чичо, при чичо, в (не се чува), в едно малко градче между Истанбул и Чорлу едно малко градче, там е завод, на Х., там ме приеха на работа. И, като начинаещи, приеха ни на работа и ще ни изпратят на курсове в Адана, в Адана, всички разходи за тяхна сметка! И отгоре на това, 650 милиона турски, турски лири ще дадат на семейството ни. Обаче, дигнаха глава, жената и синът ми, аз се колебая. Пък синът ми беше назначен на работа през, в стъкларската индустрия, те са, те там се вземат по 1700. Аз пък щях да вземам по 2000 лева пенсия.

 

И 2: Защото си квалифициран?

 

Р: Ем съм квалифициран, хем отгоре ми плащат. Ама! Може би пък нямаше да съм в тоя свят.

 

И 2: От отровата.

 

Р: Да. Какво да правим сега.

 

И 1: А колко време изкарахте в Турция?

 

Р: 6 месеца изкарахме.

 

И 1: А, вие малко сте изкарали?

 

Р: На 31 декември бяхме (смее се) тука на маса.

 

И 2: А вече знаехте, че паднал Живков?

 

Р: Да, да, 10 ноември, нали?

 

И 2: Къде бяхте на 10 ноември?

 

Р: В тва, в Чорлу бяхме.

 

И 2: Е, кога разбрахте какво става в България? Знаеше ли, че?...

 

Р: Абе, Алексей, турското разузнаване (смее се), още преди пет месеца писаха, че ше пада. Тва стара държава, стара власт

 

И 1: Добре и след като се върнахте тука, значи на нова година всъщност, новата година, новата 90-та година почваш от начало

 

Р: Аха и нали

 

И 2: Къщата празна

 

Р: (смее се) къщата празна, обаче след 4, 5 месеца всичко

И 1: Добре, каза, че била окрадена

 

Р: Сега (не се чува) ние махнахме, просто човека, разбираш ли, казал на разни лапетии тука, обаче после за 4, 5 месеца пак се оправихме.

 

И 1: И, пак продължихте с тия пластмасови изделия?

 

Р: Да, да пак продължихме. Осемдесет, 95-та година се разболях от дископатия, диабетът пък го имам от 84-та година. И така ни продължи. Сега на стари години нищо, ни производство имаме, ни машини, всичко продадохме. Аа, тая демокрация ни унищожи, деокрацията ни унищожи

 

И 1: Добре, а като се върнахте 90-та година, викаха ли те така с политика да се захванеш?

 

Р: Някой път имах, (не се чува), бе какво можем да направим?! (не се чува) Сега, отидохме, направихме един митинг в Истанбул, снимката на Тодор Живков, е какво можем да направим. Нито съм излязал срещу властта, страната си

 

И 1: А ти самият не беше ли изкушен по някакъв начин, нещо да се захванеш с политика?

 

Р: Аз наистина няколко пъти съм подкрепял ДПС, но аз съм безпартиен. Аз с партии омръзнало ми е, до тука ми е дошло

 

 И 1: Те каниха ли те да се включиш, така, нали като човек който е пострадал?

 

Р: Канеха, канеха ме

 

И 1: А защо? Просто вече ти беше?

 

Р: Не искам да се занимавам с политика! Изобщо не искам да се занимавам с политика, с политика.

 

И 1: Само вече ще си говориме на свободни теми. След като се върнахте вече 90-та година, тука хора от селото, които са били доносници и така нататъка, които да ти поискат прошка

 

Р: Не. Къде тая съвест бе. Те даже пак ме такова, пак ме (не се чува) от ДПС-то. На, например преди, преди бяха най-големите комунисти сетне най-големите

 

И 1: Най-големите ДПС-ари

 

Р: Не искам да се занимавам с политика. Дори, дори нямаше да се съглася да давам интервю във връзка с Възродителния процес, понеже някои, някои хора отричат Възродителния процес. Сега, гледат да не, някаква следа да не остане от Възродителния процес. Може ли такова нещо! От горе хора викат, преди когато по време на Възродителния процес са били в Държавната, Държавната сигурност, вика нямаше Възродителен процес, няма убити хора. Как да няма убити хора бе? Къде е (не се чува) това на Филарето. Не сме били бити. Може ли такова нещо! За това се съгласих да давам това интервю. Не може така да остане тая работа, не може така.

 

 

 


[1] Първоначално работи в Горското стопанство, Котел, след това като милиционер в с. Ябланово, след това надомна работа с машина за производство на пластмасови изделия.

AttachmentРазмер
Intervyu_I-Alidzikov_Mihail-Gruev_Aleksey-Kalyonski_Yablanovo_3-10-10.pdf138.65 KB
Intervyu_I-Alidzikov_Mihail-Gruev_Aleksey-Kalionski_Yablanovo_3-10-10.doc212 KB
Intervyu_I-Alidzikov_Mihail-Gruev_Aleksey-Kalyonski_Yablanovo_3-10-10.odt47.82 KB