МЕДИИ И ПРЕХОД – ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ЦЕНТРАЛНИТЕ ВСЕКИДНЕВНИЦИ В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 1989 ГОДИНА

 

Петя Василева – Груева             

1. Въведение

 

Политическите и социални процеси от началото на преходния период оставят силни отпечатъци върху развитието на постсоциалистическите печатни медии в България. Непосредствено след . всекидневната преса е една от най-разпространените източници и средства за набавяне на информация. Известно е, че самата дума медия произхожда от множественото число на латинската дума medium, която означава посредник. В модерното общество тази функция успява да се разшири, превръщайки ги дори в катализатор на обществените процеси.[1] На техните страници написаното се възпроизвежда, характеризира се, удостоверява се и се разпространява като новина. Чрез този начин на поднасяне на информация, събитията, които ги изпълват, не само се подреждат и огласяват, но на практика се оформя и техният смисъл.[2] Така може да се обобщи, че след . вестниците засилват своето влияние върху нагласите, характеристиките и интересите на променящото се общество и придобиват способност не само да отразяват, но и да налагат неговия дневен ред.[3] Бързо и динамично появяващите се на пазара медии утвърждават новия политически език, новите обществени отношения, начин на мислене и „духът на новото време”.[4] 

 На теория всяка една медия претендира за обективност, достоверност, актуалност, аналитичност и открита публичност. Това са основните критерии за поднасяне на новините. Но като краен продукт вестниците са подчинени на икономически и политически условия, на исторически и обществени влияния, те са носители и медиатори на културата и обществените нагласи на своите създатели в лицето на журналистическите и редакционни екипи. Следвайки динамиката на процесите след ., тези средства за масова информация неизбежно започват да променят своя тематичен обхват и начин на изказ. Само за няколко години след промените като най-масов и продаван тип вестник се налага т. нар. политически таблоид – хибрид между сериозен политически анализатор и разпространената в западноевропейските страни „таблоидна преса”, с развлекателен и силно жълт привкус. Неговата проява е свързана преди всичко с наложените пазарни ориентации и нуждата от опозиция на официозния комунистически печат от преди . За да бъдат успешни, привлекателни и задължително притегателни за своите читатели – на всекидневниците, избрали този модел на списване, им се налага да балансират на везните на обективността и сензационността. Така се достига до тяхната отговорна роля при режисирането на социалното и обществено пространство.

От дистанцията на времето може да се обобщи, че в първите години на гласност и свобода на словото всекидневниците приемат ролята на социален и психологически отдушник за натрупаното през социалистическия период мълчание и напрежение, и същевременно са огледало на новопоявилите се политически субекти, нрави и обществени отношения.[5] Както вече беше упоменато, настъпилата демократизация позволява на информационните средства да моделират политическите събития и процеси. Нещо повече, в разглеждания период новопоявяващите се политически субекти се самозаявяват благодарение на тяхната публичност. Всекидневниците – партийни или независими, мобилизират мощни колективни импулси, будят емоции и разочарования, и в повечето случаи обслужват собствената си идейна и политическа принадлежност.[6]

Медиите и в частност вестниците предоставят и най-голямо поле за анализ на съвременната политическа култура на българското общество и това не е самоцелно твърдение. Редица учени през последните години развиха тезата, че определянето и сформирането на политическия дискурс е тясно обвързан с развитието на публичната сфера, основен източник за генериране на обществени процеси, нагласи и модели на комуникация.[7] Не е трудно да се докаже, че публичната активност на всяко демократично общество влияе върху политическата практика на неговите управляващи. Медийните технологии – електронни и печатни, благодарение на разпространяваната чрез тях информация, заемат важна роля  при оформянето на различни дискусии и действия. Включването им като елементи на съвременната публичната сфера помага с така направената взаимовръзка между публично и политическо да се даде представа за реалното участие на индивида в конституирането на модерността.[8] Тази концепция позволява на някои автори да характеризират взаимодействието: индивид – публична сфера – политическа активност (политическа култура) като политическа антропология на модерността.[9]

Специфичното при медиите обаче, е фактът, че техният облик и въздействие са продиктувани от политическата и идеологическата им принадлежност или ангажираност с позициите и възгледите на своите създатели, редакционни колегии и техните икономически интереси. Това обогатява медийния разказ за случващото се с различни режими на презентация и измерения на историческия процес.[10]  Опитът за подробно представяне на  „вестникарските” гледни точки дава възможност да се направят по-разбираеми „изживяванията” на времето и да се осъзнае как дадено общество детайлно и дори всекидневно формира мнението си за протичащата около него събитийност.

В българските посткомунистически условия информационната среда се оказва основен говорител на преходното време, задаваща неговия дневен ред и ценностни ориентации. Поведението и ролята на медиите, са част от това пренастройване в режим на „смяна на системата”, свобода на словото и плурализъм на мненията в политическата надпревара, чрез които се затвърждават основните принципи на демокрацията. Отправената критика към миналото, чрез започналото изнасяне на поредица от факти за различни злоупотреби и престъпления на бившия режим, въпреки своята острота или хаотичност, открехва за много хора забулената в тайнственост реалност на тоталитарната система и реконструира реалност, за съществуването на която повечето граждани не са и подозирали.[11] Следователно централната преса изиграва огромна роля в политическото узряване на масовото съзнание, стимулира обществената ангажираност и допринася в известна степен за преодоляване на страховете, наследени от идеологическия контрол.

В настоящия текст се разглежда развитието на четири основни национални всекидневника. От партийните органи на оформилите се противостоящи си политически сили ще се постави акцент върху вестниците „Дума” и „Демокрация”. Според редица статистически и социологически проучвания, това са двата най-четени партийни всекидневника в началните години на демократичните промени. От непартийните и определящи себе си като независими вестници ще се обърне внимание  на  „Труд” и „24 часа”. Под „независими” тук ще се визира първо и преди всичко заявената от тях публично партийна необвързаност, към която и да е било формация или политическо поведение. И второ – независими в смисъл на статут на самостоятелни стопански обекти, без да се пренебрегва тяхната комерсиална функция от реално наложените пазарни взаимоотношения, което ги прави подвластни на настроенията на четящата аудитория.[12] Точно тези два всекидневника, реализирали и най-големи тиражи сред останалата посткомунистическа преса, изиграват важно значение за налагането на маниера на  публичното говорене и отношението към политическите субекти на прехода – партии, политици, институции. Прегледът на тези различни по идеология и списване вестници е направен с цел да се обхване по-плътно и многоаспектно развитието на българската медийна среда и произтичащите от това последици в началните години на промените и по-точно динамичният исторически период от края на . до . или най-общо казано „първите седем години на българския преход”. Изборът на този отрязък от време донякъде се дължи на обстоятелството, че той показва най-ясно произхода и конструирането на отношението към политическите процеси и произтеклите от тях обществени трансформации, нагласи и настроения.

 

2. Възникване и оформяне на посткомунистическата всекидневна преса

 

Изборът на представените всекидневници се дължи преди всичко на тяхното огромно обществено влияние. Те възникват или се развиват, следвайки и задоволявайки потребностите на започналото преломно време. През последвалите години доверието, засвидетелствано от многобройната им аудитория, се оказва индикатор на това влияние. Зад яростните битки за свободата на словото, които водят помежду си, правото за коректна информираност и истината за състоянието на държавата и поведението на управляващите от една или друга партия, вестниците разпространяват послания и създават отношение. Отношение, определящо до голяма степен спецификата на  политическата култура на техните читатели и привърженици, съчетано с характера на историческото време и етническите, народопсихологически, социални и обществени особености на българския народ.

 

2.1. Вестник „Дума”

Вестник „Дума” се явява като пълноправен приемник на дългогодишния официален орган на БКП - „Работническо дело”, най-яркото отражение на политиката на управляващата партия, „…изразител и носител и на всички онези недъзи, неуспехи и извращения, допуснати приз този период в управлението на страната, в нейния духовен живот и в частност в журналистиката”.[13] След започналите промени, поемайки път към „демократичен социализъм”, компрометиралата се чрез своето управление комунистическа партия предприема редица мерки за промяна на облика си в зависимост от новосъздадената политическа ситуация. Извършените вътрешнопартийни смени по високите върхове на йерархичната й структура и широко пропагандираният нов курс не са достатъчни да убедят обществото, че това не са само „козметични процедури”[14]. Затова на 3 април 1990г. сред членовете на БКП е проведен общопартиен референдум, на които партията променя своето име на Българска социалистическа партия (БСП), а нейният официоз се преименува на вестник „Дума”. За главен редактор на „новия” всекидневник е избран Стефан Продев, изтъкнат журналист и публицист, с голям авторитет и дългогодишен опит, определян като един от най-ярките личности на своето съвремие. Харизматичната му фигура, украсена с известен „дисидентски ореол”, успява да събере около себе си млад екип от талантливи „пера”, сред които може да се посочи Валери Найденов, привлечен от друг казионен всекидневник -  „Отечествен фронт”. Всъщност неговото име се свързва преди всичко със започналия да излиза година по-късно „24 часа”, но краткият му престой в социалистическия официоз дава дълбоко отражение върху бързата и положителна промяна на начина на списване, която той претърпява.[15] Само за няколко месеца вестникът успява да „обърне хастара на старото Дело,”[16] изграждайки модерна визия и атрактивен начин за поднасяне на информация. Стремежът на Продев е да се създаде вестник с нови професионални идеи, който да стане обществена трибуна с национално значение.[17] Започналото отърсване от идеологическите догми му позволява да се откъсне от руслото на тяснопартийната принадлежност и да се доближи до реалните потребности на жадния за обективна информация читател. Ръководството на „Дума” умело реорганизира наследената материална база и финансова подкрепа с цел да разшири читателската си аудитория извън членовете на БСП. Относително високият и стабилен тираж, които вестникът поддържа до края 1991г., показва, че се е справил с тази задача. След първите избори през 1990г. СДС прокарва идеята, че комунистите печелят именно благодарение на професионалната пропаганда на „Дума”, а анализаторите признават, че след редакционните промени „Дума” наистина става един нов вестник – разнообразен, оригинален, нападателен, безсрамен, но и въздействащ.[18]

 

2.2. Вестник „Демокрация”

        Вестник „Демокрация” възниква при съвсем други условия. Още при самото си образуване опозиционните сили изпитват нужда от свои собствен политически всекидневник. Притежанието на такъв е част от публичната им легитимация и важно условие за пропагандирането и разпространението на техните идеи. „Създаването на вестник беше обща идея, всички си давахме сметка за ролята му в политическия живот […] Излезеше ли един не казионен вестник, при държавния монопол върху хартията, това отваряше вратите за свободата на писаното слово.”[19] Поради тази причина едно от основните изисквания на СДС при преговорите на Кръглата маса с управляващите комунисти е държавата да им предостави сграда за политическа централа, както и разрешение и субсидии за издаването на вестник. Поставен е срок за изпълнение на това искане до 16 януари 1990г. На тази дата след като тези искания не са удовлетворени, групата на СДС демонстративно напуска заседанието на Кръглата маса.[20] След известно забавяне на 12 февруари излиза първият брой на „Демокрация”. За главен редактор е избран литературният критик Йордан Василев, а за изпълнителен директор Петко Симеонов.

Началният старт на вестника е неорганизиран и хаотичен.[21] Създаването му, освен че среща невъобразим ентусиазъм, изпитва и големи трудности. Първоначалното обсъждане на концепцията на вестника се извършва в дома на писателя Димитър Коруджиев, където постепенно се събира бъдещият екип. Едни от привлечените опитни журналисти са Георги Георгиев-Геш (в. „Отечествен фронт”), Георги Лазаров (сп. „Общество и право”), Ева Димчева (в. „Труд”) и Пламен Крайски (в. „Кооперативно село”).[22] Въпреки това, недостигът на професионални журналисти силно личи от публикуваните в началото материали. „В продължение на месеци в редакцията цареше неукротима анархия и паника, всичко се вършеше на момента, с възможно най-големите усилия и грешки[23]. Първите средства, необходими за нормалното протичане на издателския процес, се набавят основно от стотици привърженици, прииждащи в редакцията на ул. „Раковски” 123, за да дарят своята лепта за демокрацията.[24] Началният брой на вестника е посрещнат с молебен от отец Христофор Събев и с тържество от ръководството на СДС. Главният редактор въвежда принципа материалите да отиват направо за печат, без да бъдат редактирани, така се показва стремеж да се афишира свободолюбивият дух на всекидневника.  Въодушевени хора от цялата страна всекидневно се обаждат на служебните телефони или посещават редакционните помещения, за да предлагат своите услуги и да помагат с информация и съвети. Техният добросъвестен порив в повечето случаи обърква и заблуждава. Понякога публикуваната информация по страниците на „Демокрация” е неточна и неаргументирана.[25] Въпреки това, само след месец тиражът на всекидневника от 70 000 се вдига на 150 000, а в деня на първите избори през 10 юни излизат 450 000 броя [26]. Основната му цел е ясно изразена – курс  към консолидиране на демократичните сили, победа на предстоящите избори, смяна на управляващия модел и разобличаване грешките и престъпленията на комунистическия режим. Словесните престрелки между политическите противници „Дума” и „Демокрация” осезателно задълбочават и изострят идейните противоречия сред своите привърженици. 

На 3 септември 1990г. ръководството на вестника се сменя като директор става Георги Спасов, а за главен редактор е поканена известната журналистка Румяна Узунова. Поради нейната ангажираност в радио „Свободна Европа” тя не може да се присъедини и нейното място се заема от Волен Сидеров (изпълнявал длъжността главен редактор от 19 септември 1990г. до 11 февруари 1992г.)

 

2.3. Вестник „Труд”

Третият вестник, който ще се използва в настоящия анализ, е всекидневникът на българските профсъюзи – „Труд”. В бурното време след 10 ноември профсъюзите декларират откъсване от комунистическата партия и за кратко време се трансформират в Конфедерация на независимите синдикати в България (КНСБ). През разглеждания период (1989-1991г.) вестникът запазва финансовата си обвързаност със синдикатите, което до известна степен му позволява да се предпази от неизбежните по онова време открити партийни обвързвания. През декември 1991г. той получава правото и статута на независим. Преди промените през 1989г. „Труд” е един от сериозните всекидневници със стабилна аудитория и тираж. Историята на неговото издаване започва на 1 март 1936г. като седмичник и печатен орган на казионния Български работнически съюз. Последният брой излиза на 5 септември 1944г. След 9 септември се създава нова професионална организация – Общ работнически професионален съюз (ОРПС), а на 20 октомври се появява и нейният орган „Знаме на труда”, отново седмичник. През 1946г. по инициатива на тогавашния главен редактор Борис Милев-Огин и с решение на Секретариата на ЦК на БРП (к) на 15 септември вестникът става всекидневник и променя името си на „Труд”.[27] 

Стъпил на здрави традиции и до колкото е възможно през годините той прави опити да отстоява на всепоглъщащата тоталитарна идеология  и да пази професионално поведение. През 1987г. дори  успява да публикува поредица репортерски разследвания на журналиста Георги Тамбуев. Под заглавие „Корупция, облечена с власт” се изнася информация за корупционните практики на прокурор от гр. Етрополе, близък до висши партийни величия. За тези разкрития от вестника временно са уволнени Тамбуев и главният редактор Дамян Обрешков[28]. Динамичните политически промени след 10 ноември 1989г. веднага се отразяват върху маниера му на списване. Умерената позиция, която заема спрямо управляващите и възникващата демократична опозиция, му помага да запази и постепенно да увеличи своята аудитория. Въпреки че е вестник с минало, той успява да превърне това в преимущество, залагайки на читатели, които не скъсват с навиците си отведнъж и предпочитат един по-приемлив и не толкова агресивен коментар на политическите събития.[29]

От януари 1991г. Тошо Тошев сменя Дамян Обрешков на поста главен редактор. Тази промяна действа много положително на редакционната политика  и позволява постепенно да се изгради съвсем нова финансова концепция. След отделянето от синдикатите се създава акционерно дружество, при което собственици на вестника стават самите журналисти.[30] Подобна мотивация се оказва доста благоприятна и в. „Труд” заема стабилна позиция на пазара, отстоявайки правото си на независимост, за разлика от сервилността на партийните всекидневници. Това професионално поведение му помага да избегне колизиите на политическата конюнктура и след 1996г. той се превръща в най-четения вестник в България. Както беше споменато, в началото на разглеждания тук период всекидневникът е все още орган на Централния съвет на Българските професионални съюзи, казионна структура на комунистическия режим, които в средата на 1990г. се преименуват в Конфедерация на независимите синдикати в България. Органическата връзка с партията е ясно изразена в стила и езика на поднесените материали. С идеята за откъсване от БСП започва и смяната на тона и естеството на  публикациите. Нараства критичността към управляващите и стремежът вестникът да се приема като политически безпристрастен и ангажиран с реални и синдикални проблеми. Това му позволява един по-обективен и дистанциран поглед към всекидневните събития на заобикалящата го действителност.

 

2.4. Вестник „24 часа”

За разлика от в. „Труд”, „24 часа” е изцяло рожба на „новото време” след 1989г. Много медийни специалисти го определят като явление на вестникарския небосклон. Появата му е предшествана от седмичника „168 часа”, започнал да излиза през 1990г. Успехът, които предизвиква с новата си визия и интересно поднасяне на новините, позволява на собственика Петьо Блъсков и създадената от него „Прес група 168 часа” да пусне на пазара и всекидневен вариант. Така на 18 април 1991г. се появява в. „24 часа” в новаторския за България таблоиден формат.[31] Други основни характеристики, които стават негова запазена марка, са врязаният в текста миниатюрен портрет на героя от новината, заглавия, които преливат в самия текст на статията, обърнатият словоред на встъпителното изречение и страници за бизнес информация с таблица на валутните курсове. Напълно новата стилистика е създадена с цел читателят да получава максимално количество информация, заемаща минимално пространство.  Още в първия си брой, в коментарен текст на последната страница, наречен „уводна статия”, издателите заявяват неговата задача – „ще подкрепя либералната демокрация, частната инициатива и свободния пазар”.[32] „Напълно граждански по дух”,[33] вестникът олицетворява преди всичко своя издател и образувалия се около него кръг от частни предприемачи, създатели на Съюза за стопанска инициатива на гражданите – Валентин Моллов и банкерът Венцислав Йосифов. В началните години на прехода това са част от хората, които пропагандират идеята за бързо всенародно забогатяване, необходимостта от частна собственост и твърдо заявена проява на инициативност .

Организирането на издаването на нов вестник в началото никак не е лесно. Освен трудното набавяне на хартия, което тогава се регулира от държавата, са необходими помещения за редакция и опитни журналисти. От фалиралия комсомолски вестник „Народна младеж” се освобождават няколко стаи в Полиграфическия комбинат и десетина талантливи млади професионалисти, сред които Венелина Гочева, Юлий Москов и Васил Захариев.[34] Към екипа скоро се присъединяват и репортери, работели преди това във вестниците „Дума” и „Демокрация”. За главен редактор е назначен Валери Найденов, поставил си за задача да създаде вестник, обслужващ преди всичко читателите с поднесената информация и обединяващ „сини” и „червени” в една аудитория.[35] Афишираната претенция на в.”24 часа” е да се превърне в „модел и дори калъп за всички други вестници, да промени езика, мисленето и представите на едно цяло поколение българи”, като че ли успяват в началото и това проличава в тиража.[36] В края на 1991г. вече е пръв по ръчни продажби и втори по тираж след в. „Дума”. От месец януари следващата година той става най-масовият вестник в България и надвишава всички всекидневници, взети заедно.[37] За бързия успех на вестника, въпреки финансовата стагнация, връхлетяла обществото, огромна роля изиграва ориентацията му. Според Росен Янков, дългогодишен негов журналист, в. „24 часа” се харесва „заради духа на новото и заради усещането за свобода, които носи в себе си.[…] той първи разграничава обществото от държавата, държавата от родината, народа от управляващите.”[38] Неговата първа поява на вестникарския пазар е съпроводена със сензационното заглавие: „Депутат социалдемократ поиска смърт чрез удушаване за независимия печат” и обвиненията, че депутати от различни партии „мислят по сталински”, след като приемат внесеното изменение в закона за данък върху оборота и акцизите, чрез което от налози се освобождават само партийните издания. Тази поправка е характеризирана на страниците на вестника като: „най-комунистическия документ след Комунистическия манифест”. Това силно начало веднага подсказва на аудиторията, какви ще бъдат основните му приоритети.[39] А именно – никакви политически пристрастия, слугувания и компромиси с истинността на изнасяната информация.

Първият брой излиза на 18 април 1991г., когато правителството на Димитър Попов е започнало очакваната  икономическа реформа и необходимата либерализация на цените, съпроводена със социални вълнения и сътресения.   Съобщавайки на своите читатели, че ще информира с новините такива, каквито са, в началните месеци на издаването си обаче, вестникът създава свой собствен модел, съвсем различен от използваните в партийните органи. Стремежът му да се отдалечи от ясната политизация и да засили обективността на отразяваните събития и процеси започва да обслужва преди всичко обществените настроения. Замисълът на неговите създатели вестникът да служи на своите читатели, а не на актуалната власт, демонстрира един нов медиен модел, показващ не сблъсъка между партии и идеологии, а опозицията обикновени хора/аудитория – власт.[40]

Неговата критика и отношение към политическата действителност не е под влиянието на дадена партийна линия, а се съобразява с новопоявилите се  публични потребности, търсещи нов тип новина – деполитизирана и деидеологизирана. Популярността на всекидневника в началото се предизвиква от заеманата позиция, която изразява преди всичко усилие за защита на индивида от властовите институции – партии, парламент, правителство, показвайки най-вече техните неравностойни взаимоотношения. Претенцията за обективност, извън презентацията на политическите всекидневници, му позволява да предлага алтернативна информация и смело да оперира с колективните нагласи, легитимирайки ги в публичното пространство.  Така пред читателя започва да се конструира една нова социална и политическа публичност, в която той открива своите реални истини и културни стереотипи, с които се сблъсква във всекидневието си. А именно враждебното отношение и недоверие към институциите на държавата, нагласата на човек, че властта изкушава и развращава, а политиците са хора, работещи единствено за лична облага.[41] 

През призмата на в. „24 часа” злободневните проблеми придобиват нова експресивност и звучене. Появата на всекидневника през април 1991, когато предприетите от правителството на Попов трансформации  на пазара са в ход, насочва неговия поглед най-вече към провежданите икономически реформи.  Под рубриката „Риформата” (подигравка с неграмотността на някои новоизлюпени политици), системно се изнасят анализи на специалисти и неспециалисти относно начина на нейното функциониране. В голямата си част оценките не са особено ласкави. „У нас риформата отнесе дори и захарта”[42] и „Реформата е капут, твърдят специалисти от правителствената агенция…”[43] са само част от публикациите в този тон и стил. Концентрирането на негативни чувства към управленските решения и тяхното системното иронизиране подхранва кълновете на онова нихилистично чувство към управляващите и институциите, което тепърва ще се развие и ще се превърне в основна характеристика на съвременната политическа култура. 

 

3. Конструирането на т. нар. „четвърта власт” в България (1992-1994)

 

    Еуфоричното начало на започналите промени,  свързано с оформянето на лицата и програмите на политическите опоненти, хилядите емоционални митинги и приемането на нова Конституция, сякаш логично отива към своя край със съставянето на първото демократично правителство на 8 ноември . Новите победители в лицето на СДС се възприемат от повечето хора със съзнанието за възстановяване на някаква историческа справедливост и закономерност в развитието на страната, нямаща друга алтернатива за съществуване в новите реалности, освен демокрацията. Хората вече са показали, че са готови за всякакви предизвикателства, но и че са си изградили праг на поносимост към социалните експерименти на управляващите. Поради тази причина надеждите на мнозинството от избирателите, след двете бурни години, са насочени към така желаното стабилизиране на политическия и икономическия живот. Кредитът на доверие, който СДС получава, се дължи преди всичко на обществената воля за бързо и ефикасно изпълнение на предизборната програма. Отчита се и необходимост от нови практики в управлението и появата на нови лица, и политически морал, различни от тези на компрометиралите се бивши комунисти.

Независимо от своето силно начало, поставено с приемане и прилагане на няколко основни закона, и безкомпромисните стъпки за декомунизация на държавните институции, правителството на Филип Димитров за по-малко от година губи поддръжката на голяма част от доскорошните си симпатизанти и контрола върху изпълнителната власт. Тази сравнително бърза промяна в настроенията и нагласите, въпреки че не е необичайна за динамиката на посттоталитарната политическа култура,  поставя въпроса, кои и какви са основните и конкретни фактори, възприятия и отношения към политическия процес, които спомагат за това преориентиране.

Влиянието на всекидневния печат върху развитието на политическите процеси през този период все по-силно нараства поради претенциите на българските медии да бъдат възприети като „четвърта власт”.[44] Самото понятие трябва да се тълкува като институционализиране на средствата за масова информация и нарастването на тяхното въздействие върху общественото мнение. Ролята, която медиите се стремят да изпълняват, е чрез своите похвати да контролират политическия процес и ако е възможно да се превърнат в негов коректив. Набиращите скорост демократични промени подържат тяхната еманципираност и стремеж към независимост от политически въздействия и критична обективност. Навлизането в пазарни и конкурентни взаимоотношения позволява на пресата да търси все по-атрактивни похвати за задържането на читателската аудитория. Декларациите, че политически манипулации няма да се търпят и че източниците им за финансиране са плод на собствен тираж и умел маркетинг и мениджмънт, изстрелват „24 часа” и „Труд” по интерес и доверие далеч пред тясно партийните „Дума” и „Демокрация”.

Нормализирането на политическия процес засилва и отношението към нуждата от обективна информация, от която читателят сам да изгражда своите политически симпатии. Като една от най-търсените форми за набавяне на всекидневна информираност в началните години на прехода вестниците започват все по-силно да „капитализират” своето влияние. Една медия има резултатно въздействие, когато заеманите позиции съответстват на нагласите и интересите на преобладаваща част от нейната аудитория.[45]  Това позволява ролята й на коректив на властта да се възприема най-вече в засилване на нейната критичност към действията на управляващите. Двата водещи „независими” всекидневници („Труд” и „24 часа”) се увличат в изпълняването на тази своя роля, а това косвено влияе върху тяхната обективност и обществена отговорност. Информациите с политическа насоченост, анализите и оценките заемат все по-голяма част от обема на водещите печатни издания. При тяхното поднасяне редакционният колектив или самостоятелният автор изразяват индиректно или директно отношение към поднасяната новина или разискван проблем.  Получилият се омагьосан кръг, в който самите изрази „независимост” и „обективност” не са понятийно изчистени води, към генерализиращото обобщение на Ивайло Знеполски, че „новата преса” е едновременно независима и зависима, но по по-различен начин – тя е независима, в смисъл, че сама определя характера и степента на зависимостите си, когато те са неизбежни, а е зависима преди всичко от своите интереси така, както „хората са зависими от пороците си”.[46]   

        Свободата на словото в началото на прехода се възприема, преди всичко, като отсъствие на цензура  и наличието на ограничения при публикуването на новини от всевъзможен порядък. Българската независима преса изключително остро пази това свое право да има достъп до информацията и прозрачност от всички държавни институции. През разглеждания период популярни стават т. нар. журналистически разследвания, чрез които се осветляват действията на политическия елит. Интересът към новите силни на деня е предизвикан от обществените очаквания за адекватни и целесъобразни действия, но и също така и поради презумпцията, че новите политици могат да се „разболеят” от властолюбието на старите и да използват държавния ресурс за лично облагодетелстване.

 

3.1. Развитие на партийната преса

        Развитието на посткомунистическата партийна преса („Дума” и „Демокрация”) след мощната „идеологическа гигантомахия”[47] от началото на прехода преминава в едно по-умерено  противоборство. Докато „Дума” продължава стабилно и рафинирано  да развива своите манипулативни стратегии, вече в ролята на опозиционен орган, загрижена най-вече за социалните интереси на населението, „Демокрация” от своя страна поема тежката задача да защитава държавната власт, която до вчера е критикувала. Отговорната роля на управляващи изисква  и нови медийни стратегии от синия редакционен екип, различни от яростната антикомунистическа реторика, с която вестникът е воювал с доскорошния си основен опонент. В хода на динамичните събития от разглеждания период всекидневникът губи своята политическа невинност и защитавайки каузата най-вече на правителството започва, множество дискредитиращи кампании. Първо, срещу доскорошния приближен синдикален лидер Константин Тренчев, след това – срещу неудобния вече бивш министър Димитър Луджев, президента Желев, отметналите се коалиционни съмишленици от ДПС, правителството на Л. Беров и всички „отлюспени”, несъгласни и „предатели на синята идея”. Обективността на „Демокрация” допълнително се нарушава от сравнително честите смени на главния редактор.[48] Те са продиктувани от непрекъснатите вътрешни борби, изисквания за втвърдяване на курса и безкомпромисна разправа с набелязания политически противник. Разбира се, основната характеристика и на двата партийни органа („Дума” и „Демокрация”) си остава продължаващата идеологическа полемичност и лични нападки, при които една и съща информация или управленско решение биват предадени и разтълкувани по коренно различен начин, с крайни и контрастни оценки. Всичко това, според Румен Даскалов, се превръща в „особено дразнещо” за неангажирания и появяващия се аполитичен читател, който започва да не приема налагания морализаторски тон и претенции за „права кауза” на този тип вестници.[49] 

 

3.2. Развитие на вестниците „24 часа” и „Труд”    

Истинският лидер в този период на вестникарския пазар е „24 часа”. Той е полезно информативен, атрактивен с темите и обема, в който се разпространява. Всекидневникът представя себе си за радетел и защитник на „честния частник” и едрия бизнес, който иска да се развива, въпреки данъчните удари на различните управляващи. В началото на неговото излизане директният политически анализ е събран в една страница. Там, освен неизменният коментар на главния редактор, своите виждания за развитието на политическия процес в страната споделят най-често известният в миналото дисидент Владимир Костов и бизнесменът Валентин Моллов. Постепенно и на повече страници започват да се изявяват и други повече или по-малко компетентни лица със собствени визии за начина, по който трябва да се управлява.

Ориентиран към масовия вкус според пазарните изисквания, всекидневникът изявява претенции да е полезен на всички и поради тази причина, по думите на някои негови анализатори, е станал „вестник срещу всичко”. Според наблюденията на политолога Иван Кръстев, журналистите на 24 часа търсят „човека, ухапал куче”, не поставят подлога в началото и знаят, че това, което интересува читателя, е скандалът, а не истината.[50] Идеята, че читателят е консуматор най-вече на сензационния аспект на предлаганата информация, се превръща в основна двигателна сила при реализирането на неговата концепция.  Поради тази причина в употреба влиза езикът на възмущението и изобличението, ръководен от презумпцията, че така се отстояват гражданските интереси и се формира адекватна алтернатива на властта. Разбира се, в началото на прехода цялостното развитие на икономическите, социалните и обществените процеси зависи преди всичко от политическите действия на управляващите. По този начин логически се изключва позата на неангажираност с различни политически формации и техните идеи и концепции, която екипът и създателите на вестника желаят да заемат.

Позициите на прес-групата, превърнала се в част от мощна бизнес групировка, се преплитат многократно със „синьото” мнозинство и след това с неясния политически профил на правителството на Л. Беров. Все по-силно остава впечатлението, че зад публичните и непрофесионални нападки, насочени към тях, прозира борбата за преразпределение на практики, протекции и икономическо влияние и така до голяма степен се предопределя независимостта на „24 часа”. При проведените разговори за реалната му ориентация повечето информатори окачествяват вестника като „червен” или „червенеещ се”. Тяхната квалификация произтича от наблюдението, че във вестника присъстват много критични материали, но те са насочени единствено към СДС, а действията на социалистите винаги остават в сянка, дори и при тяхната открита подкрепа за кабинета на Любен Беров.

        В  началото на 1992г. в. „Труд” все по-успешно се дистанцира от синдикалния си покровител и доскорошен собственик. Неговите стремежи също са насочени към търсенето на масовост и комерсиален успех. Независимо от това, че едва към края на 1994г. преминава в таблоиден размер, той съвсем съзнателно се конкурира с популярността на часовите вестници. Неговият познат и добре приеман формат от предходните години, както вече бе посочено, му позволява да запази и предишните си читатели. Според медийния експерт Весела Табакова аудиторията на вестника са „хората на заплата,” силно заинтересувани и потърпевши от подготвяните структурни промени и приватизационни сделки на управляващите. Това съхранено в известна степен синдикално начало го поставя в съчетание на две роли – когато е необходимо той е партньор на определени управленски решения, но също така, според ситуацията и конюнктурата, може да се превърне и в техен опонент.[51] Вкусът към сензационния тип поднасяне на новини присъства и на неговите страници, но претенциите, че това е социално и критично мотивиран акт, го прави да изглежда по-малко самоцелен от „24 часа”. Социалната ангажираност е добре разчетена стратегия. Редакционната политика на вестника изисква всеки един публикуван материал да избягва чистата информативност и да е съпроводен с нотки на аналитичност, оценъчност и дълбочина. Това ощетява многообразието и количеството на новините, но помага на всекидневника да се приема като сериозен вестник и да поддържа стабилен рейтинг и тираж.[52]

Измежду „ценните” постижения на вестника са големите интервюта-портрети. Те успяват умело и интересно да персонализират лицата от политиката и да ги представят в интимна и любопитна светлина.  През този период се появяват и две дъщерни издания – седмичникът „Жълт Труд” и вечерният „Нощен Труд”, които успешно запълват отворилите се пазарни ниши. Умелите ръководни способности на главният редактор Тошо Тошев и екипа му превръщат създадената от него „Медия Холдинг”, управляваща вестниците и проявяваща издателски апетити, в една от най-стабилните и проспериращи фирми на прехода. Само за година-две Тошев афишира завидно богатство и за кратко влиза в „клуба на богатите” (т. нар. Г-13), преди формацията безславно да се разпадне поради бизнес неразбирателство между нейните членове. Присъствието му сред „големите играчи”, чийто капитал в повечето случаи се възприема за недоказано почтен и „твърде съмнителен”, предизвиква  различни опасения и предположения. В публичността се прокрадва мнението, че вестникът и неговият редактор се радват на политически и икономически протекции и следователно изпълняват нечии поръчки чрез своите журналистически позиции. Появилата се в по-късните години информация при поредното отваряне на досиетата, че Тошев е бил свързан с бившата ДС, също поддържат тези подозрения и са непрекъснато посочвани, когато се постави въпросът каква всъщност е ориентацията на вестник „Труд”. В част от информаторите се е затвърдило мнението, че той е „вестник на МВР”, „контролиран е от тайните служби” и публикува материали „в услуга на комунистите”. 

 

                                  *               *                *

През разграждания период влиянието  и на четирите медиите върху оформянето на политическата култура на обществото е осезаема. Тяхната роля в подхранването на недоверието и враждебността към политическите субекти и отношението към властта като нещо нечисто и корумпирано не подлежи на съмнение. Преследвайки своята цел да използват най-вече критичния подход към управляващите, за да бъдат коректив на властта, те същевременно се превръщат в регресивен фактор. Въпреки декларациите за безпристрастност  и „в служба на народа”, те подминават с мълчание факта, че за своето икономическо развитие и оцеляване трябва да бъдат пазарно ориентирани – политическите от линията на своите формации, а „независимите” – от своя тираж и финансиране. Това е условието, което определя тяхната обективност и ги тласка към използването на манипулативни или сензационни прийоми за медийно въздействие.

Всеки всекидневник преследва своите цели при поднасянето на определена информация. Вестник „Дума” трябва да убеди своите идейни привърженици, че приватизацията, реституцията и принципа при връщането на земята са процеси, които ощетяват обикновения човек. Вестник „Демокрация” има по-тежка задача – той трябва да защитава тези процеси и същевременно всички негативи, произтичащи от тях, и  от действията на „сините” управляващи да бъдат прехвърлени към политическите опоненти. Това е причината, поради която всекидневникът ожесточено напада както правителството на Л. Беров, така и всички, които биват „отлюспени” от СДС. Вестниците „24 часа” и „Труд” се борят за пазарно надмощие и едновременно с това изявяват претенции да са посредник между гражданина и политиката и следователно – да защитават неговите интереси. Този стремеж ги подтиква перманентно да експлоатират устойчиви културни стереотипи и разпространени нагласи, каквито са отношението към властта, политиците и формите на раздържавяване.      

 

 

 

4. Изобретяване на нови вестникарски стратегии за  манипулации ( 1995 – 1997 г.)

 

Изборите в края на  . са спечелени от социалистите. Поради наложилия се двуполюсен политически модел, а и след провала на десницата, БСП се налага като единствената възможна алтернатива. Идването й на власт съвпада със закономерния процес на „олевяване”, който се наблюдава в останалите бивши съветски сателити в Източна Европа. Той се дължи преди всичко на силните икономически сътресения и високата социална цена, която населението на тези страни започва да изпитва на гърба си. Обръщането към социалистическите идеи е съвсем естествена съпротива и реакция срещу механизмите на пазарната икономика и изчезването на „осигурения и спокоен” начин на живот преди . В своята поредна предизборна кампания бившите комунисти обещават спиране на регресивните процеси в икономиката, стабилизиране на държавните предприятия, предотвратяване на техния фалит и ограничаване на безработицата. Те получават необходимия кредит на доверие, но се оказва, че нямат ясно изразена стратегия как да стане това. Прилагането на подобни мерки ще засегне интересите на една голяма част от бившата стопанска номенклатура и нейните производни в лицето на мощните икономически групировки, които са се слели със социалистическия управленски елит. Това предизвиква поредица от полумерки и полуреформи, които допълнително влошават състоянието на българската икономика и стопанство. За по-малко от две години държавата преживява едни от най-големите сътресения и кризи от началото на промените след 10 ноември 1989г. Фалирането на пирамидалните структури, предизвиканият зърнен дефицит и огромното количество банки, които обявяват несъстоятелност и завличат спестяванията на стотици хиляди хора, за никого не остават съмнения, че българският преход е поел в погрешна посока.      

Разочарованието от различните политически формации и недоверието в държавните институции нараства главоломно, за да се стигне до безпрецедентното нахлуване със сила в българския парламент и отчаяната саморазправа с намиращите се там депутати на 10 януари . Този емоционален акт е твърде показателен за натрупаните негативни и нихилистични нагласи в обществото. Те се дължат на загубената вяра и респект в субектите на политическата власт и отразяват реалните оценки, които народът дава на своите управници. През този период ролята на разглежданите всекидневници също търпи промяна. Техните медиаторски функции продължават да влияят върху изграждането на политическата култура на хората, като постепенно се прибавят и нови щрихи. 

 

4.1. Развитие на партийните всекидневници

През този период при четирите печатни медии се наблюдават няколко нови и любопитни тенденции. Тиражът и аудиторията на партийните вестници („Дума” и „Демокрация”) все повече се свива и намалява. Тяхната основна роля за публичното легитимиране на политическите опоненти се е свила и приключила безвъзвратно. Под ударите на пазарната икономика и безмилостната конкуренция те се оказват безпомощни и изоставени от партийните централи, които са насочили своето влияние и внимание към „силните на деня” и атрактивни високотиражни всекидневници („24 часа” и „Труд”). За да постигнат своите цели и поддържат своя имидж, политиците се нуждаят от индиректни послания и удобна информация, каквито само независимите печатни медии могат да им осигурят. Чрез връзки, политически протекции и икономически отстъпки, но и чрез натиск, на който са способни само управляващите, контролът и цензурата се засилват драстично, за разлика от началните години на демократичните промени.

В подобна ситуация и пренасочени интереси партийните вестници не могат да разчитат на силна финансова подкрепа, нито на реализиране на големи приходи от продажби и рекламодатели. Те нямат възможност да увеличат броя на страниците си и количеството полезна, атрактивна и любопитна информация, която да им носи читатели извън твърдия електорат. В такава незавидна позиция изпада дори в. „Дума”, който в началото на промените изиграва ключова роля за изграждането и налагането на новото лице на партията. Независимо от успешно изпълнената мисия, авторитетът му, след смяната на висшето партийно ръководство, постепенно намалява и официозът изпада в немилост. Назрява конфликт, който се огласява в публичното пространство на поредната общопартийна конференция в края на месец юли 1995г. На нея главният редактор Стефан Продев скандализира „червените” партийци и привърженици с откровеното си изказване, в което признава за влошените отношения между редакционния екип и хората около министър-председателя Виденов. Твърденията на Продев са, че вестникът се намира под непрекъснатия кръстосан огън на всевъзможни интереси и атаки. От друга страна, насочените към него обвинения са, че заема „твърде либерални или твърде консервативни позиции”, не информира правилно и критикува партията, вместо да я защитава. На свой ред опитният журналист хвърля ръкавицата към партийното ръководство чрез изнесените факти, че активите на вестника се използват за нерегламентирано забогатяване от фирма, свързана със скандалната икономическа групировка „Орион”.[53] Проявата на такова открито несъгласие с висшите партийни кръгове и то на такъв висок форум е ясна индикация, че в столетницата текат процеси, който рушат нейната монолитност, а действията на младия премиер не се посрещат безрезервно от старите „политически акули”. След откритите обвинения на Стефан Продев срещу него не са предприети мерки за отстраняването му и той продължава да определя политиката и начина на списване на всекидневника, като се опитва да го поддържа като „трибуна, а не слуга”.[54] Главният редактор защитава своята теза, че официозът не води война с никого, но има правото да критикува действията на правителството. Независимо от това, „Дума” губи от своята емоционалност, пропагандна изобретателност и коментарна острота, с която се е отличавал от останалите партийни вестници.

Вестник „Демокрация” втвърдява своите опозиционни позиции и продължава да развива това, в което е най-добър – да критикува властта и управляващите. В началото на разглеждания период се залага на старите и поизтъркани теми за т. нар „Народен съд”, унищожаването на интелигенцията и съветските имперски домогвания, но твърде скоро те са изместени от много по-интригуващите и актуални журналистически разследвания. Те са съсредоточени най-вече върху връзките на бившите комунисти с големите икономически групировки („Мултигруп” и след това „Орион”), тяхното толериране и оказана помощ при завладяването на цялостния контрол върху държавната икономика. Интересно е да се отбележи, че спират откритите и яростни атаки на вестника срещу бившите, „отлюспени” и изпаднали в немилост „сини” лидери, включително и срещу президента Желю Желев. Тази промяна се дължи на новия „син” председател на съюза – прагматичния икономист Иван Костов, който се стреми към диалог с останалите опозиционни сили. През този период се прави и една единствена смяна на главния редактор, но се случва и нещо важно. От началото на юли 1996г. в. „Демокрация” започва да излиза с логото „национален всекидневник”. Тази стъпка се прави с цел да се разшири намалялата аудитория и притока на реклами, важни за финансовото съществуване на всяка печатна медия. В публикуваното съобщение за тази промяна се прави уговорката, че всекидневникът вече не е партиен орган, но си остава политически вестник. Част от ръководството на СДС влизат в редакционния екип и представляват издателския синдикат. Преминава се и към наложилия се от другите популярни издания таблоиден формат.

 

4.2. Развитие на всекидневниците „Труд” и „24 часа”

Характерното за двата независими всекидневника през този период е тяхната засилена конфронтация един срещу друг, която преминава границите на здравословния конкурентен дух и се изражда в размяна на взаимни компромати и инсинуации. В края на 1995г. в. „Труд” надминава по популярност и тираж в.”24 часа”, който се компрометира пред обществеността с явното му обвързване с кандидатурата на банкера Венцислав Йосифов за кмет на столицата. Той е собственик на Първа частна банка и бизнес-партньор на издателя на пресгрупата Петьо Блъсков. Въпреки, че тази кандидатура е обявена за независима, зад нея застава и ръководството на БСП. Това не само дискредитира широко прокламирана политическа необвързаност на всекидневника, но и го довежда до огласяването на откровения фалшификат, какъвто представлява партийната книжката на „синия” кандидат за кмет на столицата Стефан Софиянски.

Откритото и скандално замесване в политиката, при това с нечисти средства, води до отлив на неговата аудитория и до безпрецедентното уволнение на главния редактор Валери Найденов. В началото на март 1996г. името му тихомълком е махнато от редакционния екип и от списъка на акционерите на в. „24 часа”. Заедно с него напускат и няколко талантливи журналисти, несъгласни с новата политика на вестника. Функциите на главен редактор са поети от Петьо Блъсков. Като продължение на конфликта Найденов се появява с голямо интервю във в. „Труд”, където открито заявява, че БСП и групировката „Орион” контролират часовия вестник и обобщава: „Да уволниш един главен редактор на независим, при това - частен вестник, трябва наистина много да си овладял положението.”[55]

Преекспонирането на този скандал в публичното пространство позволява открито да се заговори за криза в медиите, както и за откровено и съзнателно манипулиране на поднасяните новини с цел обслужване на определени политически интереси. Това допълнително отблъсква читателската аудитория, чиято нараснала чувствителност към медийните манипулации е свързана със започналото цялостно настройване към управленските практики на социалистите. Все по-силно се затвърждава и мнението, че зад независимостта на печатната преса всъщност стоят конспиративни политически игри и сложни икономически зависимости. Фалирането на Първа частна банка, която е основен кредитор на вестника, задълбочаването на стопанската криза и нарасналите дългове към ИПК „Родина” утежняват положението на издателя Блъсков и го подтикват да продаде „24 часа” и седмичника „168 часа” на немската издателска групировка ВАЦ. Към края на септември 1996г. сделката е финализирана. 

Единственият всекидневник, успял да затвърди своите позиции, да увеличи авторитета си и да задържи вниманието на читателите, си остава в. „Труд”. Без излишна показност и емоционалност, той умело улавя интересите на аудиторията и се опитва да реализира сентенцията на своя главен редактор, че „сериозният вестник е опозиция на всяка власт”.[56] Същевременно обаче, всекидневникът продължава своето интимничене със силните на деня чрез радващата се на изключителна популярност рубрика „Политици по пантофи”. Нещо повече, той се превръща и в сцена, на която се развихрят ожесточените скандали, признания и обвинения, възникнали между лидера на ДПС Ахмед Доган, бившата му съпруга и нейните близки. Замесването на в. „Труд” в личната драма и интимни проблеми на разпадналото се семейство чрез серия публикации и интервюта и на двете страни определено накърнява неговата сериозност, но утвърждава позицията му на политически таблоид, при който сериозното и скандалното се налагат с еднаква тежест в обществото.

Другата характерна особеност за него през този период е поставеният акцент върху криминалните новини и големите журналистически разследвания. Те изтласкват актуалната политическа информация и завземат все по-голямо вестникарско пространство. Почти всяко от десетките показни убийства от периода се отразяват с уводни статии и големи заглавия на първите страници. Темата продължава в следващите броеве с догатки, различни хипотези и пространни анализи, в които се прави опит да се открие произхода на нарастващата и неконтролируема криминогенна обстановка и връзките й с политическата и икономическа действителност. От страниците на вестника тези журналистически изследвания са публикувани в отделна книга, която се радва на висок тираж и обществен интрес.[57] Според медийния анализатор Орлин Спасов обвързването с криминалния код му позволява успешно да експонира цялостната картина на актуалната престъпност в страната.[58] Но въпреки това, тази обвързаност често се разминава с обективността и неангажирания поглед към „новите герои на прехода”, в каквито постепенно се превръщат „подземните босове” и групите на „борците”.

Позицията, заета от вестника в конфликта с пресгрупата, при който се поставя морален акцент върху защитата на честта на журналистическата професия, му помага да спечели уважението на гилдията и обществеността.[59] Пръв на своите страници „Труд” отваря и важната тема за налаганата цензура от властимащите върху електроните и печатни медии.[60] Натиск, който не е наблюдаван при предишните правителства, и подтикващ пресата да води яростна защита на извоюваната свобода на словото от началото на демократичните промени. Опитът за пряк партиен контрол предизвиква остра реакция на журналистите и засилва нападките и обвиненията в рекомунизация, която управляващите искат да наложат. Самочувствието и претенциите, с които пресата е възприела ролята си на „четвърта власт”, я прави чувствителна спрямо подобни посегателства. Появяват се силно критични статии против начина, по който се налага тази употреба от „опитните партийни кукловоди”, съпроводена с предупреждения, че посегателствата върху свободата на словото в демократичните общества не остават ненаказани от гражданите му.[61] За пореден път социалистите ще покажат, че загубеното влияние върху масмедиите води до техния провал и показва неумението да управляват в силно критична среда.

През този период са регистрирани и първите опити за физическа саморазправа с журналисти. Един от най-фрапиращите случаи е свързан с журналистката на в. „24 часа” от гр. Дупница, която е малтретирана в дома си от група непознати, заради твърденията в свои публикации.[62] Без данни за реално посегателство, но с обвинения, че е заплашвана от такова и размяна на много скандални реплики, в медийното пространство става известен конфликтът между съветничката на премиера Невена Гюрова и Андрей Луканов. Неговото осветляване открива съществуването на дълбоко личностно и идейно противоречие между бившия и настоящия министър-председател Жан Виденов. Сблъсък, който има сериозен принос към течащите подмолни и разложителни процеси в партията.  Към тази серия се нарежда и инцидента с регионалните кореспонденти на двата централни всекидневника „Труд” и „24 часа” от гр. Смолян, които без основателна причина са арестувани по нареждане на градския прокурор, засегнат от неточната информация, разпространена от журналистите.[63] В нея те обвиняват близък до магистрата в корупционни схеми. В случая става въпрос за надвишаване на правата и самоволна саморазправа при наложенато прокурорско решение. След протестите и на двете медии и  намесата лично на Иван Татарчев двамата задържани са освободени. Важно е да се отбележат дружните действия на всекидневниците, които в този момент проявяват съпричастност към опитите за посегателство върху техния авторитет на популярни медии и извършеното подценяване на тяхното значение като важен демократичен фактор в развиващото се гражданско общество.    

 

5. Заключение

 

Събитията от началото на 90-те години в България нямат аналог в новата и най-новата история на страната. Новите форми на масов протест, бързото активиране на демократичната опозиция и развихрилата се свръхполитизация реално способстват за зараждането на една нова политическа култура на българското общество. Поради характерната за началото на българския преход криза на традиционната политическа репрезентация, пресата започва да разпространява видимо предимно повърхностната, пропагандната страна на политиката като тиражира основно откритите форми на политическите идеологии, скандалните акценти на водения между тях диалог и сензационните, манипулативните аспекти на тяхната практика.[64] Вместо да се превърне в коректив на политиката по пътя на преход към демократичен модел на списване, печатната преса открива своята сила и интерес във възпроизвеждането на нейните слабости и тенденциозност, експлоатирайки ги в полза на своята гилдийна и икономическа принадлежност. Специфичното предаване на фактите, отразените събития, коментари и гледни точки, се превръщат в своеобразни техники за манипулиране и интерпретиране.[65]

Възникналата по този начин култура на прехода се гради именно върху тези от различните стратегии и интерпретации на поднесената новина или коментар, които са получили най-голяма възможност за бъдат припознати, чути и възприети. Тяхното вграждане в политическите ориентации е един от основните медийни похвати за въздействие и конституиране на обществената политическа компетентност, памет и стабилност.

Доминиращите форми на отрицание, обвинение, несъгласие, съзнателно търсене на компрометиране и дискредитиране, не позволяват да се създаде една сериозна, конструктивна, спокойна и лишена от полюсни интерпретации култура на презентиране на политическото в обществената сфера. Така се губи един от най-важните моменти за хуманизирането на прехода, за изграждането на по-голяма стабилност в управлението и бързо решаване на националните и икономически проблеми. Конфронтационната политическа култура внася дисбаланс в политическата система, чести правителствени смени и изява на извънпарламентарни форми на активност и протест.[66]

Различните интерпретации на подбраните всекидневници за случилите се и случващите се събития и факти от миналото и настоящето се оказват една от съзнателно търсените възможности за контакт с аудиторията, която вече е заявила своята необходимост от смяна на ритъма на своето всекидневие и мироглед. В тази нова среда започват да битуват разнообразни и провокиращи политически митове, отношения, авторитети и прийоми, чрез които се оформя съвременната динамична политическа култура.

Медийният „език” и подход бързо стават норма за българското общество. Печатните медии се превръщат в „увеличително стъкло” на всички недъзи на посттоталитарна България. Своеобразната враждебност на техните послания подкрепят убедеността на обикновения човек, че в България всякакъв опит на промяна и демократизация е обречен на провал, а политическите борби са всъщност борби за привилегии и „апетитни парчета от държавната баница”. Българската информационна среда не успява да произведе отношение, вярвания и нагласи, които да внесат във всекидневния живот на своите читатели адекватни ценности, необходими за едно демократично общество. Тя остава подвластна на конюнктурите, на актуалните за момента, а не на важните за бъдещето обяснителни механизми. До голяма степен от вестниците, радиото и телевизията зависи как хората ще разберат процесите в страната, как ще ги оценят, как ще реагират на тях. Изборът на новини, на теми за репортажи, на думите, с които се описва случващото се, оформя среда на обществени настроения и очаквания. От нея, особено в модернизиращо се общество като българското, зависи доколко и как се възприемат основните политически субекти и техните властови взаимоотношения. Затова проблемът за диалога „медии и власт” е изключително сериозен, а протичащият такъв в преходната действителност не успява да помогне за изграждане на една гражданска публичност.

Медиите, и в частност пресата, винаги са били обект на разнопосочни интереси и тяхното обслужване определя начина, по който се представя информацията с политическа насоченост. Тази нейна специфика се дефинира както от потребностите на читателската аудитория, така и от пазарната среда и икономическите й покровители, стоящи зад редакционните бордове. Това са и два от най-значимите фактори, които оформят иманентно двойствения й характер едновременно на посредник и на манипулатор на политическия процес.

Политиката през този период си остава най-добрият бизнес и обвързването на медиите с различни партийни формации е неизбежно. Това е една от причините за липсата на сериозен вестник и появата на наложилия се политически таблоид, при който сериозните новини се сливат със скандални разкрития и коментари. Пресата се опитва да върви със „силните на деня”, но не се колебае да застане срещу тях, когато усети нагласите на обществото. Различните вестници, в зависимост от своята идеологическа и финансова принадлежност, могат да осветлят дадено събитие или явление, но същевременно могат и да го затъмнят. Манипулативните им стратегии и механизми са сходни, но обслужват различни интереси и са насочени срещу конкретни противници в лицето на политици, партии, икономически групировки и др. Отговорът на въпроса за виртуалната или реална власт на медиите не може да бъде еднозначен. Той е многопластов и се крие във възможността да се постигне баланс между различните зависимости – икономически и/или политически. Там, където това равновесие е нарушено, както става с в. „24 часа”, който в периода 1995-., поради явното си обвързване със социалистическата партия и грубата манипулация с партийната книжка на „синия” кандидат за кмет Стефан Софиянски, логично следва значителна загуба на читатели и обществена тежест.

След преломната за политическия живот дата 10 януари . централните всекидневници също поемат различна посока на развитие. Вестниците „Дума” и „Демокрация” продължават да губят своя авторитет и влияние сред привържениците си. Без финансовата подкрепа на партийните централи само за няколко години те претърпяват няколко фалита и периодично спират своето издаване. Тяхната роля в „моделирането” на политическите нагласи на „синия”, и съответно на „червения” електорат, е сведена до незначителност, а позицията им на „флагман” на политическите промени в страната е загубена безвъзвратно.

По стечение на икономическите обстоятелства „независимата” преса в лицето на вестниците „Труд” и „24 часа” се сдобива с един и същ собственик – немската издателска групировка „ВАЦ”. Наличието на стабилен източник на средства предпазва и двата всекидневника от открито и нерегламентирано вмешателство на различните политически сили, но запазва техния таблоиден формат и маниер на списване, при който приоритет продължават да получават скандалните аспекти на политическия процес. В началото на новия век те постепенно започват да свиват своя тираж и да наблягат на все повече рекламни трикове за задържането на интереса и числеността на читателите си. Тяхното влияние върху политическите нагласи на обществото намалява за сметка на разпространението и възхода на електроните медии. През последните две-три години се наблюдава и друг процес – все повече издатели започват да поддържат интернет-вариант на своите всекидневници. Това потвърждава заключението, че световната информационна мрежа ще бъде следващия голям етап в развитието на медийното въздействие върху съвременната политическа култура на българските граждани.

 


[1] Стоянов, Кр. Обществените промени / 1989-1996/ и вестникарският език . С., 1999,134-135.

[2] Замбова, А. Манипулативни езикови стратегии в печата. С., 2000, с.67.

[3] Спасов, О. Преходът и медиите 1989 – 2000. С., 2000, 29-38.

[4]Елитът и промяната в България. Свидетелства на първата вълна политици след 1989г. Съст. Д. Варзоновцев, С., 1998, с. 91.

[5] Спасов, О. Цит. съч., с.,13-15.       

[6] Дичев, Ив. Националният таблоид. – Във : Лидерът.съст. Лозанов, Г., О. Спасов, С., 2002, 219-235.

[7] Хабермас, Ю. Структурни изменения на публичността. С., 1995; Найденов, Н. Публика и политика. Въведение в политическата антропология на модерността. С., 2000 и цитираната там литература по въпроса.

[8] Найденов, Н. Цит. съч., с., 35.

[9] Пак там, с. 15.

[10] В случая се използва теоретичната постановка на френския учен Франсоа Артог за различните начини да се пребивава във времето. Във: Артог, Ф. Режими на историчност. Презантизъм и изживявания на времето. С., 2007, 30-31.

[11] Карасимеонов. Г. Медиите, демокрацията и европейските интереси. – Във: Политически  изследвания. 1994, кн. 3, 254-256.

[12] Определението за независими е прието от Ивайло Знеполски. Новата преса и преходът. Трудното конструиране на четвъртата власт. С., 1997, 124-144.

[13] Иванов, Д. Левият вестник в България (1892 – 2000). Социална ангажираност, национална отговорност. С., 2000, с.141 ; 181-183.

[14] Има се предвид проведеният пленум на ЦК на БКП (11-13декември 1989г.), на които от партията е изключен Тодор Живков и извънредния 14 конгрес (30 януари – 3 февруари 1990г.), когато за председател е избран Ал. Лилов и е приет Манифест за демократичен социализъм. (Вж: Българските преходи 1939-2002. Е. Калинова , И. Баева. С., 2002, 254-256).

[15] Виж по-подробно  Найденов, В. Пред да се роди вестникът и малко след това. – Във: Вестникът. Съст. Лозанов, Г., О. Спасов, Р. Янков. С., 2001, 25-66.

[16] Думи на Стефан Продев предадени от В. Найденов. Пак там, с. 42.                                 

[17] Редакционна. Най-масовият вестник у нас промени името си. – Дума, бр. 1, 4 април 1990.

[18] Евтимов, Ив. Спомени за прехода. С., 2005, с.119

[19] Симеонов, П. Голямата промяна 1989-1991. Опит за документ. С., 1997, с. 138.

[20] Пак там.

[21]Истината е, че „Демокрация” се роди като света – от Хаоса”. Думи на Георги Асьов, журналист във вестника – (Вж: Голямата промяна…, 658-662).

[22] Василев, Й. Цит. съч.,, 299-300.

[23] Георги Асьов. За началото на вестник „Демокрация”. – Във : Голямата промяна.., 658-662.

[24] Василев, Й. Патила и радости. С., 2002, с.301

[25] Симеонов, П. Цит. съч., с.376.

[26] Василев, Й. Цит. съч., с.305.

[27] Панайотов, Ф. Страници от биографията на „Труд”. – В: Лидерът…,45-67.

[28] Тошев, Т. Вестникът с характер. Интервю.  – В: : Лидерът…, 5-12.

[29] Господинов, Г. Прелъстяването на пазара. – В: Лидерът…, с.140.

[30] Виж: Тошев, Т. За лъжата, Жан, Иван и другите. С., 2003, 218-236; 285-304.

[31] Таблоидният формат представлява сгъване на листа на А3 и е характерен за „жълтите” издания на западноевропейската преса.

[32] Янков, Р. Кратка история. - Във: Вестникът. Съст. Лозанов, Г., О., Спасов, Р., Янков. С., 2001,13-21.

[33] Пак там.                                                                                

[34] Пак там.

[35] Найденов, В. Преди да се роди вестникът и малко след това. – Във: Вестникът…, 25-66.

[36] Янков, Р. Кратка история. - Във: Вестникът…, 13-21.

[37] Пак там.

[38] Пак там.

[39] Редакционна. Смърт чрез удушаване за независимия печат. – 24 часа, бр. 1, 18 април 1991.

[40] Кръстев, Ив. Критика на таблоидния разум. – Във: 24 часа. Вестникът. Съст. Г. Лозанов и др. С., 2001, 79-88. ; Спасов, О. Преходът и медиите 1989 – 2000. С., 2000, 76-97.

[41] Елитът и промяната в България… , 92-93.

[42] Редакционна. На света му е байгън от захар. – 24 часа, бр. 43, 7 юни 1991.

[43] Редакционна. Реформата съвсем я оплеска, твърдят хора на правителството. – 24 часа, бр. 94, 6 август 1991.

[44]Изразът ”четвърта власт” се налага във Франция при аферата Драйфус. След войната между Франция и Германия  през 1870 -1871 френският висш офицер Алфред Драйфус е обвинен, че е немски шпионин и че предавал на германците тайна информация от генералния щаб, с което допринесъл за загубата на Франция. Драйфус е осъден набързо, изхвърлен е от армията и заточен в Гвиана. Само благодарение на журналистическите разследвания и медийната кампания срещу процеса, организирана и платена от френски интелектуалци и общественици, се разкрива, че Драйфус е невинен.” (Иванова, В. Властта на медиите и медиите на властта.  www.Center-ReligiousFreedom.com.)

[45] Манлихерова, М. Медийната власт и елита. Книгата е в електронен вариант на сайт:  http://dem-pr.hit.bg/2002_3/2002_3_03.htm.

[46] Знеполски, Ив. Новата преса…,с. 247.

[47] Изключително подходящ термин на Румен Даскалов. Нещата наоколо. Наблюдения и размишления за промените. С., 1998, с.,  95.

[48] След поисканата оставка на младия Волен Сидиров, на отговорния пост до края на 1994г. се изреждат журналистите Енчо Мутафов, Панайот Денев и Иво Инджев. 

[49] Даскалов, Р. Нещата наоколо… с.,  96.

[50] Кръстев, И. Критика на таблоидния разум. – Във: Вестникът. Съст. Лозанов, Г., О., Спасов, Р., Янков. С., 2001, 79-88.

[51] Табакова, В. История на привличане и отблъскване. – Във: Лидерът.съст. Лозанов, Г., О. Спасов, С., 2002, 90 – 96.

[52] Ефтимов, Й. Формулата на успеха. – Във: Лидерът.съст. Лозанов, Г., О. Спасов, С., 2002, 164 – 180.

[53] Продев, Ст. Всичко това трябваше да се каже открито. – Дума, бр. 177, 31 юли 1995.

[54] Продев, Ст. Трибуна, а не слуга. – Дума, бр. 14, 17 януари 1996.

[55] Интервю с Валери Найденов. БСП и „Орион” контролират „24 часа”. – Труд, бр. 82, 24 март 1995.

[56] Интервю с Тошо Тошев. Сериозният вестник е опозиция на всяка власт. – Труд, бр. 288, 7 декември 1995.

[57] Зарков, А., Н. Кицевски. Големите убийства в България. От Крушата до Луканов. С., 1996.

[58] Спасов, О. Криминалният жанр и таблоидът. – Във: Лидерът…, 102-117. 

[59] Редакционна. Блъсков оцапа изборите и занаята. – Труд, бр. 267, 13 ноември 1995; Редакционна анкета с политици и журналисти. Компроматът в часовите вестници унизява журналистиката и политическия живот у нас. – Труд, бр. 268, 14 ноември 1995.

[60] Кръстева, С. Мобифонът на цензурата в медиите звъни от „Позитано” 20, „Раковски” 134 и „Дондуков” 2. – Труд, бр. 279, 23 ноември 1995.

[61] Братанова, Р. Политстратези искат да употребят четвъртата сила вместо опозиция. – Труд, бр. 10, 11 януари 1996; Пешева, М. Журналистите са „играчка-плачка” в ръцете на опитни партийни кукловоди. – Труд, бр. 15, 16 януари 1996.

[62] Редакционна. Пребиха журналистка от „24 часа”. – 24 часа, бр. 286, 19 октомври 1995.

[63] Редакционна. Прокурорски терор над журналисти. – Труд, бр. 51, 21 февруари 1996.

[64] Спасов, О. Цит. съч., с., 167.

[65] Знеполски, Ив. Новата преса и преходът. Трудното конструиране на четвъртата власт. С., 1997, 62-74.

[66] Карасимеонов, Г., Политика и политически институции. С., 2004, с. 35.

AttachmentРазмер
P-Vasileva_st_Medii-i-prehod_Publ_2010.pdf278.93 KB
P-Vasileva_st_Medii-i-prehod_Publ_2010.doc185.5 KB
P-Vasileva_st_Medii-i-prehod_Publ_2010.odt63.55 KB