ИНТЕРВЮ НА ГЕРГАНА КРАМАРСКА С МИЛКА ГАНЧЕВА, НАЧАЛНА УЧИТЕЛКА В СЕЛО МАДАН (ПЕНСИОНЕР ОТ 1 ГОДИНА), МАДАРА, 8.10.2010 Г.

 

 

Милка Ганчева (съкр. Р): (към майка си Стоянка Табакова) Кажи сега, че живееш в по-големи страхове.

 

Стоянка Табакова: Ами сега

 

Р: Пречи ли, че аз нещо се намесвам сега?

 

Гергана Крамарска (съкр. И): Не,  ако има какво да каже още.

 

Стоянка Табакова: Ами аз, защото сме и двете тук и със страх живеем. Да не дойде някой, да не те окраде, да не ти направи нещо, ето това е.

 

И: Да, разкажете повече за това.

 

Р (намесва се): Как, как мама ми е казвала, и аз знам, как на село вратата беше отключена преди години, няма значение, че там живеехме и с турци, и с цигани. Но къщата беше отключена! И никога не се заключваше, нямаме ключ, просто ключа го нямаше. Но сега живеем в един страх и сега точно това виждаме вече, тя в нейната пенсионна възраст на 78 години, аз в средното поколение, нали между младите, на 58 години. Децата ми в едно забързано време живеят, ето ние нямаме време с моята дъщера, липсва ни времето, да се видим. Даже и по телефона нямаме толкова много време, защото тя живее в едно забързано и динамично; и синът ми и тя. Те са непрекъснато на колела, обсебени от задачите, които им тегнат в ежедневието. И аз като знам, че те са толкова обезпокоени, просто съм се отделила в едно пространство и не искам да ги притеснявам. Знам, че те малко или много мислят за мен, там в едно кътче мислят за двете ни, но не искам така всеки ден, ама какво си, как си, ама така и така така, което ще им изяде от времето, като знам колко им е неспокойно и динамично. И двете с нея точно това си говорим, че ни липсват и тя като ми говори аз си мечтая за онова врме, защото аз пък като дете какво си спомням. Седенките за мен, седянката за мен беше един празник. Знам, че по това време вече, ето това е есенно време, всичко се прибира от градината, от двора, макар и да имаше много работа, когато по това време вече започваха седянките. И знам сега, че у нас ще дойдат хора. И аз съм в еуфория, радвам се, плодове, каквото има на масата, пуканки много, мама е царица на пуканките, тя прави чудесни пуканки (смее се) и моя внук като дойде, пръв, още като дойде от вратата – бабо бягай, прави ми пуканки! И пуканки, орехчета, всичко каквото е събрано от богатството на есента се слага на масата, идват жените, започват да си говорят, пеят, шегуват се, яде се от тез богатства есенни. Да, мама казва и кой вицове разказва, кой някакви спомени, песни се запяват. Аз това си спомням в детството и въпреки многото работа, която им е тегнела и са били поизморени, тези седянки са ги поуспокоявали. По-нататък имените дни съпътстваха пак, имен ден с някаква седянка. След това идваше Осмянката, те така му казваха на клането на прасе. Коли се прасето. Пак цялата рода се събира (смее се) и още вечерта даже се прави бахур или кървавица, сварява се, пържи се месо със зеле, без зеле, туршийки, всичко това се слага на масата и пак ставаше едно веселие, една радост. Няма го сега това! Това ни липсва. Ето това си спомням аз от моето детство. И когато се заприказваме сега двете, като имаме толкова много време (смее се) и двете пенсионерки, си казвам, че ето отиде си това спокойствие, макар че пак е имало притеснение как ще искараш месеца, но някак си тогава не давахме много за сметки. Нали тогава се трудиш за храната си, да имаш за дрешки, за училище, нали, учебници на мен да се купят и другите там каквито облекла сме имали. Но не толкова, сега сметките много ни тегнат. Ние просто като вземем пенсията, тя ще я вземе днес, аз след няколко дни, събираме пенсията, първо гледаме да платим сметките, за да не обременяваме и младите, въпреки че те ни помагат понякога, особено софиянката. Да си призная честно (смее се), че тя ми помага понякога. Но няма това спокойствие, забързани, липсва ни този уют да се събираме. За мен е празник като чуя, че моята дъщеря идва от някъде, ще я видя, ще я гушна, аз вече това чакам, да дойде да я гушна, но това става на месец, месец и половина! И синът ми е в Търговище, и той на месец ако дойде да се видим и с него.

 

И: Да?

 

Р: Ето, аз смятам, че аа, харесвам на демокрацията това, че има голяма конкуренция! Това е многото хубаво, което оценявам. Но загубихме, отдалечаваме се от традицията! Аз съм човек, който милее за традицията, за това съм се хванала и в читалището, и непрекъснато правя там с някакви женички и дядовци, и ги мъча да върнат, да запазят, да съхраним традицията, да направим някакъв обичай! Мама ми е изворът, от нея черпя, чета, то сега и в интернет и навсякъде всичко има. Не че няма някой да прочете, за някой обичай. Но друго е когато го направиш, когато го видиш, когато го изиграеш, когато се потопиш в него и особено пък, когато се чувстваш, че се мъчиш да го съхраниш. Щото моят внук, синът ми и дъщеря ми са играли танцова, те са по-потопени, те са 73-та, 75-та, 70-те години са родени. Те я тачат тази традиция, милеят за българското виждам, но аз чувствам в моя внук, той владее добре английски, забързахме се нали, няма лошо нека знаят децата езици. Но когато му пусна народна песен той бяга от народната песен. Нещо му писва в ушите ли, по-запява английската песен. А ето аз искам за това младо поколение, ние, които можем, аз докато мога от моята майка и аз, която тача и искам да се съхрани българското – ей това ми е голямата болка семейно традициите малко се отдалечихме, българската традиция започнахме да губим! И сега ако някой казва, ама защо гледате турски сериали, аз ето затова ги гледам! Защото там виждам е тоя уют, това традиционното, което ние започваме да го губим от нашето семейство. Не знам дали съм права, но за себе си мисля, че аз добре разсъждавам!

 

И: Понеже първоначално споменахте, че сте били спокойни, когато външните ви врати са били отключени. След това кога започнахте да се притеснявате?

 

Р: Когато дойде демокрацията! Когато дойде демокрациятаа, нали всички много се радвахме, въодушевявахме, мислехме, че наистина! Но! Аз винаги съм се чувствала един свободен човек! Мен никой не ме е притискал. Аз съм си знаела докъде, в каква рамка, да разположа свободата си! Аз за себе си в своята душа, в своя изказ съм се чувствала свободна, но не съм злоупотребявала с тая свобода. Не съм искала над мене да тегне шефът и той да ме следи зорко, това много ме е дразнело. Давала съм и на децата свобода, аз съм учителка. Давала съм и на децата, даже може би и по тоя начин, давайки им свобода да изразяват своето мнение, да споделят, да си кажат и болката, да си кажат и радостта, да си кажат макар и по-лоши, нали казваме – ето той по-лош – не да го притискаме, а нека и той да си каже. Другият и другият, и всеки там от групичката, екипа, нека всеки да си каже. По този начин аз съм им давала свободата да се изкажат, може би така съм и печелила доверие. И може би така съм била и по-обичана, и аз нали, по тоя начин съм си учила децата, че така е по-добре. И аз съм искала за себе си да бъде така. Не някой да ме контролира и зорко да ме пази! Аз да се чувствам свободна, да правя с чистата съвест, това което трябва да се прави, което е позволеното, но не притисната от някого. И аз съм, никога не съм се чувствала затисната, притисната! Винаги съм се чувствала свободна! И се радвах, че ето и други хора нека да се чувстват свободни, нека да има тази свобода! Но явно тази свобода прерасна в една слободия, която показа, че ние, че ние нямаме достатъчного съзнание. Мен това ме тормози много. Всички плюем, плюем, вещи сме във всяка една професия, за всеки един човек, ние много работи знаем да се оплюем, да си кажем, но в същото време ние не се стараем да подобрим своето съзнание. Мен това ми е голямата мъка. Аз имах възможност, излязах в Германия, мама е излизала преди мене, аз ходих в Мюнхен, в Западна Германия, аз бях възхитена, чувах за немската дисциплина и влизайки там в Германия аз се чувствах много уютно и бях възхитена, моята дъщера работи там известно време след като завърши във Варна, икономика завърши тя и тя беше на работа там, и като всеки човек и тя искаше да повдигне стандарта на живота си и отиде там, работи. Възхитена съм просто от немската дисциплина. И тук! Сега на нас, винаги съм казвала, че когато човек започне нещо да прави, всичко е въпрос на дисциплина и на ред! Но ние, на нас ни липсва този ред. Не на всеки, аз като говоря нас, не казвам всички! Има много съвестни хора от младото поколение, дразня се понякога когато оплюват – о, младите, те нищо не знаят! – не мога, напротив, те повече даже знаят повече от нас, те са много осведомени. И от старите има какво да се вземе, не трябва да забравяме и миналото си. То нали има една такава хубава приказка – вървейки напред, ние трябва да черпим от миналото, от корена, за да, ако искаме да живеем добре в бъдещето, трябва да знаем и миналото си! Не съм го казала аз, има хора мислители, които го казват. Но, ей това ме безпокои, че ние нямаме това спокойствие. Сега се заключваме, сега, в първите години на демокрацията, когато вървях по улиците на Шумен, в селото се познаваме, но вървейки в Шумен аз във всеки един човек се съмнявах. Сега вече не е толкова напрегната се чувствам. Но не съм само аз, аз бях окрадена, ограбена – една моя заплата, която (смее се) беше с многото нули, 10 хиляди, я откраднаха. И не само аз, почти с всеки човек като си говорим, кой на битака окраден, кой на автогара, кой на гара, някъде, в дома му. Всеки е ограбен, всеки, това беше, отприщи се нещо в нас, ние тръгнахме като че ли целия си негативизъм напред, загърбихме сякаш доброто, сега се мъчим по някакъв начин, влачим, влачим го. Но станахме предпазливи, станахме агресивни, станахме едни мнителни! Аз не съм мнителен човек, но мнителността я виждам, има я в българина. Вървя по улицата и си мисля, този може да ми мисли злото, този може да е крадец. Ето това е! И това мм, някак си ме потиска, някак си ме затваря, не сме толкова отворени. Въпреки че съм гледала всеки ден, такъв човек съм, такъв тип съм, може би това съм наследила и от родителите си, да правя добро. Всяка вечер казвам, благодаря, че днес направих на някого някакво добро. Просто, хубаво е човек да прави добро.

 

И: Споменахте, че сте учителка. Всъщност къде сте работили?

 

Р: В Мадара, през 1973 г. завърших, през 1974 г. започнах в Мадара и тук изкарах целия си учителски стаж. Миналата година се пенсионирах, на 57 години от Учителския пенсионен фонд. Пенсионирах се по собствен избор и желание. Можех да поработя до 60 години, не че нямам възможности, но просто ето това вече ме изнерви, вече децата са други, няма деца, всяка година ще има ли деца, няма ли да има, започваме годината със страхове, завършваме със страхове! Кой от нас ще бъде съкратен и в един момент аз казах тръгвам си, за да си кова съдбата. Много щеше да ми бъде тежко ако бяха ме съкратили или някой друг да ми каже – ти (смее се) вече си отивай – така реших, че е по-добре.

 

И: А вие какво си спомняте от 1985 г.?, Тук какво е населението? Чу ли се за смяната на имената на турците?

 

Р: Чу се за смяната, в Шумен станаха някакви стълкновения там, аз не съм участвала. Но така се чуваше, все пак е имало някакви бунтове, някакви стачки в такъв смисъл на вървене на тълпи от хора именно от това население. Това се чу в Шумен. А, ние се наложии, тогава да си ходим на село, мама и тати нали бяха на село и имаше армия, която беше съсредоточена точно в тези села. И когато си отиваше, така вече като се навлизаше, защото това е (не се чува) от Пет Могили от селото, което е тя. А в Пет могили има много турци, в Никола Коблевска община, Каолиновска община, това е най-северната част на Шуменска област. От там нататък почват разградските села, на Добрич селата. Това са почти турски села с малко българско население, докато в Пет могили, така бяха 50 на 50. Сега и там българите станаха по-малко, не мога вече да казвам проценти колко. Но, когато сме си отивали аа, точно по тия събития, трябваше да си носим документите, да си показваме документите, имаше войска, съсредотачена там. Виждала съм въоръжени войници, които са ми искали документите, спирали са колата, правили са обиск на колата. Как влизаме и как излизаме! Това беше. И в селата може би за безопасността на населението, в селата имаше патрулки. Денонощно! Патрулираха войници. Също така, тя мама нали разказа, за това че, естествено те не бяха доволни заради тези 24 часа бързо, бързо да напуснат. Това бяха тълпи от хора, които събраха всичката си домошария, всичко, всичката си покъщнина, точно тази дума, покъщнина. Всичката си покъщнина я прибраха! Покъщнината, която оставаше по техните домове, я разпродаваха на българи, които живееха там, българите се възползваха от това и вземаха от тая покъщнина на безценица. Ние също имахме възможност, но просто не пожелахме, такава покъщнина и такова вземане на техните вещи, защото сега и силните, точно така това е много силно при тях – при тях е много силна любовта, но и е много силна и омразата. И ние не искахме такива, според нас нали тези неща са един вид прокълнати. Ние не искахме. Хората са разтревожени, те бягат! се едно едва ли не са изгонени, нали, натирени и ние сега да вземаме техните дрехи, техните съдове, техните вещи. Не желаехме това да се случи. И ние нищо не сме взели. Мама имаше много добри приятели между тях, тя работеше даже с един, който ѝ беше колега бригадир и много е добре е общувала с тях. Аз също имах съученици и съм много доволна от тях. Имах макар и да сме (не се чува) те завършваха гимназия. Аз съм учила в новата гимназия, там имаше чудесни деца, които бяха много добри математици. Но пак тази вълна ги заля! И те отидоха в Турция, и там може би станаха добри специалисти. Но от там излязоха учители, излязоха фелдшери, медицински сестри, лекари. Аз лично от Пет могили, една от най-добрите ми приятелки Зюмбюл, тя беше завършила за медицинска сестра в Шумен, работеше в неврологично отделение и тя замина също за Турция с дъщеричките си, със сина си. Много от тях отидоха, там може би имаше глад за медицински кадри и ги приеха много добре. Други намериха работа във фабрики, те са много добри механизатори тези, които не са завършили средно образование, те пък завършваха такива курсове за механизатори и те са много добри механизатори, много добре си пазят машините, работят всеотдайно, също така бяха животновъди и там успяха в по-близките градчета и селца, които са в европейската част на Турция да си намерят уюта и така си останаха там! За тях вече разказах как вече другите са се върнали. Така че това ми са спомените от тогава, не беше много лесно, но си спомням много добре в училище като бяхме тук в Мадара, преди да станат тези събития даже може би месец преди да станат, нашият дирактор, който е все още комунист, не че и аз не съм, и аз поддържам линията на тази партия и да си призная, баща ми беше като дядо ми и аз съм си такава, нищо лошо няма в това да поддържаш линията на една партия, но аз излязох, не членувам в никаква партия.

 

И: Тогава членували ли сте?

 

Р: По тези събития членувах, но вече като дойде реформата се отказах. Реших, че вече не съм с нови имена и виждам какво става, как едни от едни в други партии влизат, излизат, това са все същите лица и хора, от тая столетница партията излезли и сега си направиха хиляди партии! Това е положението! Няма какво да се лъжем. Или пък тези, които не са били дотогава в партията, те решиха – ето ние бяхме потиснати, не бяхме в партията и желаем и ние сега да си направим! Аз така мисля, никого не задължавам с мнението си. Но си спомням, че нашият диресктор в училище казваше – ще стане нещо, ще стане нещо – така го казваше. Бе, викам, какво ще стане, то нашият директор явно знаеше, че дълбоко в средите на партията сигурно се е говорело вече за това нещо. После си го обяснявам. И наистина някои от нещата, които станаха вече бяха надолу там, към Якоруда, мисля че там станаха. Към Кърджали и Якоруда май станаха първите неща, които бяха. Нали, в тоя процес! Но аз смятам, че не знам, нещата наистина са много сложни тук на Балканите. Не знам как ще се развият, ние сигурно няма да сме живи с мама да ги видим по-нататък. Но пак дълбоко вярвам в това, че трябва да се запази традицията, трябва да си запазим обичаите, щото това е българското, да си го съхраним! Песните, танците, това е нашия облик в Европейския съюз, нашата култура! И ние трябва да търсим такива хора, за да ни разказват, да правим такива филми, да слушаме такива песни и да има повече такива предавания. Ама стига вече с тези американски сериали! Много станаха наистина и турските сега. Но аз не ги гледам всички, никой не ме задължава да ги гледам. Може би и те почват да промиват така малко мозъка. Не е необходимо чак толкова да залитаме все в една, в друга посока, според мене не бива така. Все пак да си бъдем традиционалисти, традицията да си пазим ние, българите.

 

И: Споменахте, че сте имали досег с турци след като смениха имената им. Промени ли се тяхното отношението към останалите, на останалите към тях?

 

 Р: Отдръпнаха се от нас. Отдръпнаха се, просто като че ли чувстваха, че ние сме предатели един вид. Те са живяли толкова години с нас и изведнъж им се сменят техните имена. И ние се чудехме просто и с мама сме си споделяли, когато им смениха имената, ние сега не знаем и ние самите останахме в едно такова висящо и скрито положение! Как да се обърнем към тях!

 

Стоянка Табакова (намесва се): Аз никога не му виках на българско име. Аз си му казвах турското име. О той доволен. И Хюсеин Илиянов се писал, другият Абдула Обретенов се писал, е такива едни имена, аз никога не им казвах, да не се дразним. Защото ги виждах, много се дразнеха, а не им казвах никога на българско име, на турско. Те все едни такива имена си слагаха. Значи как да му кажеш. И той се дразни, и въобще не съм им казвала. Както имаше някои, ето този Ахмед Атанас, викам бе недей да му викаш така, той се дразни от това нещо, бе. Ами, нека се дразни! Ама, викам, как така ще се дразни, то не е хубаво, аз не обичам така. Човекът се дразни, аз да отида да му викам, ей Атанасе.

 

Р: Един вид като подигравка е било за тях

 

Стоянка Табакова: Точно така.

 

Р: Мама така го е разбирала.

 

Стоянка Табакова: Аз така го разбирах.

 

Р: Все едно се подиграват с неговото име. То му е рожденото, вписано е вече и изведнъж ново име, и тя заради това казва, аз никога не им казвах на техните вече нови имена, и даже не се е постарала да ги запомни, не ги знае. Но наистина, много такива особени имена си слагаха.

 

Стоянка Табакова: Да!

 

Р: Като че ли виждаха така в историята и слагаха историчеки имена. Навързаха ги и трите имена да са, интересни, не че толкова използваеми, щеше да ги използват.

 

Стоянка Табакова: (не се чува) Той са казваше Иван Иванов и той са писал Иван Иванов, ей ти си ми адаш бе, той са дразнеше. Те много бяха такива. Не е хубаво де, аз не обичам да се дразня с хората, защото знам колко им болезнено, защо да се дразня да му казвам българското име.

 

Р: Ама, кажи сега от какво се дразниш и коя телевизия гледаш най-много. От какво се дразниш я кажи?

 

Стоянка Табакова: Скат.

 

Р: Кажи де, кажи.

 

Стоянка Табакова: Скат гледам.

 

Р: (смее се).

 

Стоянка Табакова: Скат гледам. Дразня се от тези работи някой път ама, никога не съм била с тях да се разправям, пък и като ги гледам са в село, нали, останаха малко бългали, ама как се разбират, как си живеят, нямат нищо, тези да се дразнят едни други. Даже те из центъра играят мач и вика не мога да чуеш вика българска реч там и на български вика, само казва турска реч приказват и си приказват въобще. И хем ходят на български училища, ама, приказват си тяхния език.

 

Р: Притесненията ни са такива, аз преди малко това казвах, че ние сигурно няма да видим да стане така, както някои загатват, някои наши политици. Ние да станем малцинството. Защото нали сега говорят за малцинство, турско, но да не стане след години ние да сме малцинство – за това са ни притесненията. Раждаемостта в България спадна, ето моята дъщеря е вече доста на възраст, няма още детенце, защото тя взе да расте в професията, всичко да си осигури. Завърши във Варна, от Варна ето в София, просто те я изтеглиха там, даже желанието й беше във Варна да живее, но стана така че и аз никога не съм мислила, че ще ходя в София, обаче, във всичката тази бързина стана така че още не е родила детенце, снаха ми второ детенце ще ражда, сега голяма им е разликата вече 11 години, но живот и здраве да мине всичко добре щото първичкото беше студентско бебе, малко трудничко го отгледахме, с помощ на баби и дядовци. И тъй, така трудно се решиха, почна и второ висше да учи. И нали човек айде и сега да мине, да минат изпитите, хайде и тази година и така се отлагат нещата и не знам, това наистина е за притеснение.

 

И: 1989 г. е известна с падането на Тодор Живков. Вие как разбрахте?

 

Р: За това, което се случи общо в държавата, разбрах по радиото, по телевизията. Огласяше се, казваше се! Ние започнахме да развяваме едно знаме тука на центъра на Мадара. България, България!(смее се), скандирахме. С такава еуфория едва ли не вече! Всичко свърши с неговия режим! И наистина България тръгва по един демократичен път. Радваха се хората. Но след това като че ли всичко това охладня, извъднъж магазините се изпразниха. Стана купонна система, с някакви купончета, даже наскоро тука като се рових из чекмеджетата (смее се) си намирам купони останали от това време, трябваше да купуваме, много трудно беше защото синът ми нали вече учеше настрани и, като знаех, че е такава оскъдна продукцията и в стола може би не всичко му се доставя. Нареждахме се на опашки малко саламче да купим. Да му изпратя малко саламче, малко месце, много, много беше трудно тогава! Просто изведнъж магазините се изпразниха. Нямаше нищо в магазините. Така беше отначало, след това постепенно нещата малко по-добре тръгнаха. Сега има много по магазините! Много има, но както ви казах парите не ни стигат за сметки! Това е на национално ниво. Как на хората в града не им стигат за парно! Ето, ние също имаме парно, радваме се, връщаме се в някои отношения много назад! В някои отношения трябваше да вървим по-напред, да си повишим стандарта, да ни е по-уютно, по-приятно. Аз като работих, теглих заем, да направя парно вкъщи, да  имаме тоалетни вкъщи, да помислим малко за старините си, да си облекчим старостта. Обаче какво стана. Ето трябват много дърва за това парно, останахме двете само, да палим парно в цялата тая къща не си струва. Почваме да се връщаме назад. И както ви казвам, не стигат парите, и като слушам хората и по градовете, за парното не стигат, за ток не стигат, дали да бъдат на ток, дали да бъдат на климатик, дали да бъдат на радиатор, дали на парно! Трудно е. Почти всички пари отиват за това. И малко водичка да си платя, токът да си оправя, вода да си платя и то за какво остава? Къде е духовността?! Ние обедняхме. Просто ми е жално като слушам как посягат на духовността! Тук се закрива театър, там се обединяват! Това също много ме дразни. Това е българската духовност, а ние посягаме на нея! Вярно, че и хората нямат пари. Аз ако съм в Шумен ще отделям по малко да ходя на театър! Преди години съм имала възможност, когато сме имали кола, когато съм водила деца на театър, на куклен театър сме водили дечицата. Било ни е много хубаво. С моите деца съм ходила. Сега ми е хубаво като моя син казва – следващата седмица ще ходим на театър в Търговище и аз като отида в Търговище, ей това ще ми бъде удоволствието, наистина да се почувствам духовно богат човек да отида на един театър. Много ми е хубаво. Обичам и симфоничната музика. Когато в Мадара тук идваха, имаше такива дни, юни месец, симфоничен оркестър, беше чудесно тук в пещерата. Просто е балсам за душата ми. Но чувствам това нещо оредява, обеднява! Започва да ми липсва.

 

И: Каква е разликата в начина на живот преди и след1989 г.?

 

Р: Смисълът на нашия живот беше, те много пъти хората казват, ако не си построиш една къща (смее се) в този живот, пък и ние българите винаги към това се стремим, да строим къщи. Баща ми е строител по професия. Той е строил много като беше там на тяхното село, на Пет могили. Много е строил и в Шумен на много обекти е работилБиблиотеката в Шумен, Университетът в Шумен, Историческият музей, точно даже и аз тогава бях студентка в Шумен. Носил ми е отпадачни дръвца, тогава ние бяхме повече на дърва и ето връщаме се пак към дървата. На дръвца сме били и той ще ми донесе едно чувалче дръвца. Строил е много човека и така тази къща имам благодарение на него. С още един човек се хванаха и направиха тази къща. Това е било предипрез 1983 г. я построихме, преди тези събития, за които вие ме питате. Нашата цел и нашето желание беше да си направим къща. Хареса ни тук в Мадара, аз съм дошла тук, тук е моята работа, мъжът ми пътуваше до Балканстрой, където се правят фаянсовите плочки, може да сте го чували и минали покрай него, когато сте, (не се чува) сега му казват, Хан Омуртаг. Нашата цел и желание беше, като всяко едно нормално българско семейство, да си направим дом! Като тръгнете по главната улица в Мадара, вие ще видите много такива къщи, двуетажни къщи, които са направени все в този период! От 60-те, 70-те годиниПрез 80-те години хората ги направиха тези къщи по тази главна улица и, разбира се, и отстрани. Но по главната улица, Мадарски конник, по която има нагоре високи къщи с асмалъци отпред, асми, с много рози имаше посяти тогава от двете страни, особено по посока, идвайки от Шумен от лявата част с розите, с чистотата на селото хората бяха смаяни. Сега, ето през годините всяка инстанция казва няма пари, няма пари, няма. Тогава имаше хора, които отговаряха за чистотата, метат чистят по улиците. Сега няма такива средства, има само ромите, които, циганите хайде да ги наречем, които заработват някои дни и трябва да поработят, пообработват малко площта, дните се свършват и пак в двата края на селото е пак, което много ме притеснява, защото знам какво е било в Мадара преди години. И в този период, ние си направихме тази къща и всички средства сме си ги влагали тук. Но някак си са ни стигали средствата, даже имахме възможност, тогава се даваха такива възможности – строиш къщата до някъде, нали държавата даваше такава възможност, идват, и ти оглеждат жилището и ти дават един заем с облекчена лихва за това, че ти си направил къща, сега имаш вече нужда и средства да я замажеш, да сложиш дограма.  Те ти даваха такава възможност. Ние се отказахме от тая възможност, като се запънахме, мама и тате работят, ние работим и всички средства се влагат тук. В един момент обаче, вече като я позавършихме къщата, почна вече да се налага аз да тегля по-малки заемчета, да си купим някакви мебели и ето, да започнем тези подобрения с парното, с тоалетните, които ви казах, за да направим по-облекчен живота ни, по-добър, по-битов да бъде, по така облекчен и вече се задъхваме. Не става работата. Пенсиите са малки. Аз взех триста лева. Но има клас квалификация, а може би така ни, в последните години преди да се понсионирам малко ни завишиха заплатите, нали, станаха учителските заплати на 500 лева и така натрупания стаж, но и триста лева изобщо не може да се спести – всичките парички по сметки, по лекарства, по лекари, ние имаме нужда от това. И така си отиват. Ако някой празник се зададе, да похарчим някой лев, да уважим (смее се) празнуващия. И така. Изчезват и паричките, не можем да се спести. Не можем да помислим за почивка. Нямаме възможност! Докато в онова време, преди, всяко лято ние ходихме с децата. Вярно, че и мама ми е помагала, и тя значи е имала възможност да ни задели някой лев, и аз съм вземала заплатите с моя мъж, качвахме се на колата и с децата, всяко лято на море! Всяко лято! Ето аз това лято не можах да го заведа моя внук един ден! Мама и тати, неговите родители, не можаха да отидат, нямаха тази възможност и поради това, че и бебе ще имаме, не можахме да, те се отказаха от почивка. Въпреки че той работи в системата на МВР и те им дават, там все още се поддържат тия бази и са доволни от техните бази. Но те се отказаха от почивка поради тази причина. Но аз не можах да заведа детето на море. Понеже той каза, че иска да отиде в София, и аз му казах (смее се) да избира между морето и София, той избра София. Явно много го привлича София. И не можахме да отидем на море. Не мога с моята пенсия да отделя и да отидем на море. Няма, въобще за почивка да не говорим! Моята дъщеричка, да ми е жива и здрава, ме води от време на време на Кюстендилските бани (смее се). (не се чува) Тази минералната вода, имам така, малко костите не ме слушат. Но това е положението. Но както казва мама, на нея ѝ харесва в нейната младост, няма значение (смее се) какви са били времената. И аз сигурно ще кажа след време, че и на мене ми е харесвало в моята младост. Сега, децата живеят с друго време. Да са живи и здрави те. Ние колкото може покрай тях да им даваме една морална подкрепа.

 

И: Вие приемате ли периодът след 1989 г. да се нарича преход?

 

Р: Много продължи този преход! Аз преход разбирам да са 5, 6 години, хайде 10 да ги сложим, преход, малко да се поотъркаляме и да станем! Преход! То вече много стана, какъв преход! Ние вече забравихме, аз вече започвам да се замислям коя година стана всичко за това което, нали, очаквахме, че с този преход наистина ще настъпят някакви промени. Какъв ти преход! Аз не го приемам! Вече тази дума даже въобще не искам да я слушам и не я употребявам. Какъв преход. Преходът трябваше да трае няколко години, най-много до 10 години. Стига вече с този преход. Просто не знам, властолюбци ли са тези нашите българи политици, аз пак малко на политика ще го ударя. Но така си е! А какво целят с всичко това? Искаха да се изживяват, да показват някакво величие ли, някаква мания ли?! Незнам! Това, което го имаше в България като богатство, ето тя мама може би не се сети за това да каже, но тя е свидетел как, след като започнаха, точно в прехода, започнаха да приватизират ТКЗС-тата, тя е живият участник в това какво ставаше в ТКЗСТ-тата! Даже и тя може да разкаже. Но това беше поголовна сеч на животни! Нека! Разкажи мамо какво стана в този преход!

 

Стоянка Табаква: ТКЗС-тата като взеха да се развалят, кой крава взел, кой овца взел, тя ще ражда овцата, той я заклал, бе тя не беше за туй, бе то ужас беше. Всеки, кой дърпа, ТКЗСтата дават! Те бяха, едно време ги (не се чува) ТКЗС-тата станаха агрономи, като взе да се развалят ТКЗС-тата дойдат и първите от Варна, почнаха, на кого крава, на кога овца, на кого кон, бе  всичко ето така стана. И, тя ще ражда овцата и я заколят, агнето живо в нея. Това на какво прилича, на нищо. И крави и това, всичко го ограбиха и ги унищожиха ТКЗС-тата, и така.

 

Р: За това, пък и аз го знам, нали. Значи, първото, което, някакви много настървено като обидени, тези които започнаха, нали, този преход – хайде да приватизираме ТКЗС-тата! – е това ли беше приватизацията на ТКЗС-тата? Това беше живо ограбване. Значи, полагат му се на някого 5 овце, той ги взема, от тези овце той не се интересува, че те ще раждат скоро! Значи, тогава, той е, понеже живее във Варна не може да я закара там тая овца! Той трябва да я заколи и почват да колят животните, ето, както мама обяснява, колят телета, на другия му се полагало теле, на другия крава. Така се унищожи животновъдството.

 

Стоянка Табакова: Кой трактор крал, кой

 

Р: В такива, не във всяко ТКЗС, разбира се. Но точно там в Пет могили така се унищожи животновъдството. Имаше и кравеферми, и като деца са ни водили и ни показваха как маханизирано ще доят кравите, показваха ни машините, колко е чист оборът! И ние сме се радвали, че няма да бъдат винаги кравите в мръсните обори, ами ето по какъв по-механизиран начин всичко това ще става! И в един момент всичко това се разграби, унищожи, сгради се срутиха! Имаше стол в ТКЗС-то, той се срути, събори се. Животните бяха окрадени, машините също се разграбиха. За жълти някакви стотинки, кой какви машини, тракторчета, сеялки, доялки, не знам какво, всичко е взел, разграбил, кой на вторични суровини ги закарал, кой започна да обработва някакви земи. После явно им пристигнаха някакви кредити и вече си купиха по-новите машини. Но първоначално те започнаха така! Ето, това нещо беше в първите години, което мене ме стъписа. Все едно грабим, като че ли някаква злоба има, отприщи се, някаква мъст, отмъщение! И в Мадара същото. Тук се позапазиха кравите, но имаше овцеферма, овцефермата не е запазена. И тук, някакви такива трусове се получиха. Явно е имало и там някакви грешки! То винаги човек, нали тъй казваме – когато работи човек, винаги греши. Може би е имало там, са създавали там, ето аз така чувам сега там специалистите, които са, със създаването на тия АПК-та са настанали някакви грешки. И след това вече обаче тези приватизации, които ги направиха. По-нататък приватизациите започнаха със заводите и фабриките. В Шумен имаше една голяма фабрика, която, правеше камиони. Аз знам, мой братовчед ходи с камион в Афганистан да откарват машините. Той кара, защото изискват колона от камиони да отидат там по тяхна поръчка. Толкова заводи и фабрики се закриха! Няма фабрики, няма заводиРазбира се, това се отразява! Значи, първото което беше, ето как се отрази в Мадара. В Мадара имаме много красива гара. Такава гара, аз пътувам и за София, минавам през много гари, пътувам нали по краткия път от тук до Търговище. Такава гара, може и да има на друго място, където аз не съм пътувала. По този път, по който аз пътувам, аз не съм виждала такава гара. Тя е със тези, в Кметството като влизате – виждате ли там като влизате, тези красиви колони? Такива колони има на мадарската гара. С тези лозови листа, изсечени от камък! Това е на камък! Толкова е трудоемко изсечено! С тези извити колони. Красота! Тази гара, която е посрещала много туристи от Варна, идвайки от Варна, идвайки от София, слизат тук с раници, аз съм свидетел, вече 38 години живея в Мадара и съм го виждала всичкото това. Колко много хора пътуваха и се качваха във влаковете посока Каспичан да работят, посока към Шумен да работят. Сега в Мадара нямаме гара. Пише гара Мадара, но няма гара. Ето, с тези промени стана спирка Мадара. Като тук са спирали нощно време, бърз влак е спирал и през деня е спирал бърз влак, освен всички пътнически, имаше много пътнически влакове. Сега спират пътническите влакове, които пътуват Варна – Шумен или Варна – Плевен, Горна Оряховица, тези които са Варна – София, те са бързи и на Каспичан или на Шумен спират. Ето, за какво да говорим? Ние сме вече спирка! Няма ги туристите, въпреки че сме туристическо село, Мадарския конник (смее се) все още си съществува и е там в скалите.

 

И: Как си го обяснявате това?

 

Р: Пак с този преход, дето все още го влачим, тъпчем го, мотаме го! То не (не се чува) да беше да го извлачим и не знам какви километри да (не се чува) да беше пак щеше да излезе като вълна, като вълна го влачим още, го тъпчем, го тътрим! Пак някакви неугледици! Пак някакви, не знам какви им са обясненията, транспортните ли ги решават, някой друг ли ги решава тези работи. Сега се борим, даже скоро подписка правихме тук в Мадара, борим се, за да си направим поне, спирката ни да е малко по- в центъра, близо до прелеза. Ние без това тук в селото, което прелезът го разделя на две, имаме си прелез, поне малко да е по-близо до прелеза, за да не ходим. Защото особено през зимата, когато завее вятърът там е едно течение, има една рекичка, която слиза отгоре от конника и се влива тука в по-голямата ни рекичка, в Страшка, която отива в Провадийска река (смее се). Значи тази малката рекичка става течение там близо край гарата и тя, открито е мястото и може би от скалите и там навява сняг, няма осветление. Трудно е да се отиде до гарата. Има и бездомни кучета някой път. Не е ефективно там да бъде. Но все пак хората, пенсионерите искат да използват влака, защото използват намалението. Как да си спестим някой лев ако не използваме тази възможност по-евтино да се возим? Защото ние, пенсионерите на село, не можем да използваме някакви карти, намаление каквито в града използват, дават им се там на определена възраст, мисля че им се дава, карта, която да важи за целия градски транспорт, ние в Мадара не можем това нещо да го използваме.

 

И: Ако Вие си спомняте още някакви неща, които бихте искали да разкажете, по-ярки спомени и за събития от вашия личен опит, ще ми е интересно да разбера?

 

Р: Ами аз мога да разкажа за училищния живот. Кое ме притеснява, ето това е пак въпрос на прехода и приватизациите, за които говорихме преди малко. Аз чувам и когато гледам и журналистите по разни предавания и шоута, как са били възпитавани, нали, чавдарчета, пионели, лагерите, дисциплината, кръжоците! И чувам даже от тези хора, които са вече в една така дейна реализация, как им липсва това нещо на тях и те го оценяват сега. Значи минали са години, ние това сме го махнали, премахнахме го, в училищата няма извън-класна работа, ние така го наричахме тогава. Вие не знам от кое поколение сте(смее се)

 

И: Аз съм родена през 1985 г.

 

Р: Да, просто точно в прехода сте се родила и затова не сте усетили този ентусиазъм, този плам, който го имаше когато трябваше да подготвим децата да влязат в чета Чавдарче. Там си имаше едни правила, един стремеж, как да кажа и именно може би всички искахме да ги възпитаме под един калъп! Всички да ги правим, аз преди малко ви казах как аз себе си съм се чувствала. Нали с това започнах? Че аз като не искам да бъда от този калъп, мене никой не може баш тъй да ме оформи! Нали? Аз искам да съм си аз! И така съм отстоявала децата да си отстояват мнението, така възпитах и моите деца! Въпреки че и това е малко опасно, защото излизайки на улицата не с знае там как ще му се подейства, след като аз съм им дала някаква свобода. Но слава на богу моите деца са излезли свестни (смее се) и умни и са успели да отсеят лошото и да вземат доброто. Но в училище какво ставаше? Тогава имаше такъв ентусиазъм, такава разпаленост, може би малко са били натоварени децата, ангажирали сме ги с нещо, но все пак това им е дало нещо по някакъв начин, след като слушам как някои говорят с носталгия за тези неща. Приемахме ги чавдарчета, ние сме имали много такива моменти, точно под скалите сме ги приемали – на такова свято място, там където е Голямата пещера, историческо място. Ходели сме на паметниции на разни загинали борци, тогава това се отстояваше. На Ястребино сме ги водили, пионерчета, когато сме ги приемали. И всички тези неща са минавали с една трескава подготовка, всичко това, все пак децата са имали някакъв ангажимент, изисквало се е нещо от тях, дали стихотворения да научат, дали песен. Ами сега децата не знаят много стихотворения! Аз докато бях в училище доста стихотворения са правиха за Мадарския конник и слава богу има много стихотворения, и много хубави, и Николай Зидаров, той е по-познат и със стихотворенията си за Шестте ястребинчета, има стихотворения. Но е писал и за Мадарския конник. Имаме си тук и шуменски поет, който е писал за Мадарския конник. И събирали сме доста стихотворения, и наши ученици, които съм карала, някак си съм се мотивирала да накарам децата да научат по едно стихотворение, да направим един рецитал, като съм викала колеги, жури да има и така да, да почувстват наистина, че са на сцена и наистина, че правят рецитал. Но тогава се правеха такива рецитали.

 

И: Как се организираха, откъде идваше инициативата?

 

Р: Системата беше такава, че всеки отряд беше разделен на звена. И те имаха в зависимост от броя на учениците. Ако класа е с 30 деца, три звена, по един звиневи, те са ръководени от отряден председател, той ръководешее работата в класа. Този отряден председател си има помощници отговорни за културномасовата работа, за физкултурата, за звеневите, за хигиената в стаята, следеше се хигиената в стаята да няма книжки, да няма отпадъции. Правеха се, правехме си, аз даже още и от мойте ученически години това сме си го правили! Правехме си някакви (не се чува) вестничетаа, си ги слагахме. Много често сме работили на училищната радиоуредба. Пускаше се училищната радиоуредба. Тази седмица този отряд, другата седмица другият отряд. Или пък точно някакво събитие, някаква историческа дата на наша личност. И се правеха такива поздрави, рециталчета. След това вече отрядът трябва да си завоюва някакво име, да се избере име на отряда. Пак започваше една трескава подготовка, пак се избираше някакъв от нашите герои, патриоти! И започва търсене на материали, екскурзии, посещение на къщите-музеи на тези хора, където са живяли. Всичко това се събира, всичко това нали пак е едно организационно цяло от всичко това, което трябва да се свърши. Състезанията между звената, може да бъдат в спортна, може да бъдат и в културномасова насоченост, четене на някаква книга, обсъждане! Много се четяха тогава книги, ето аз сега слушам по медиите как по-възрастното поколение чете, а по-младото чете от компютрите, но не му се чете. Ето на моя внук му се четат книги, но и той си има избирателно вече, избира си, а което е повече с екшън, което е повече от мистиката, това го влече. В това няма нищо лошо! Това си избира, този жанр, нека да си го чете. Но може би и аз играя тази роля, и майка му, и баща му! Но не във всяко семейство е така. А тогава се чете една кника, обсъжда се така общо, някак си и другите се ангажират, и тези, които не от семействата на толкова много четящи. И след това вече, след като се изучи живота на този, на който ще се вземе името на отряда, се правеше един отряден сбор! С командите, с отчета на всичко, което е свършено, с рецитала и се завоюва името и всеки отряд си носи име на отряда. Всеки отряд си има своето име. Тези отряди пък са в една училищно дружина, те пък си имат дружинен председател. Всички отряди ги ръководи един дружинен председател. Този пък дружинен председател си има своите помощници, избрани от цялото училище. Такава беше системата! И това се правеше в извънкласната работа. В извънкласната работа имаше и кръжоци! Аз, например, съм работила с децата и ми доставяше много голямо удоволствие, и сега ми е една тръпка, имам така, малко загатнато за художествено-естетичен вкус в мен и си правехме с децата невероятни неща от природни материали. Карах ги да си събираме, ходехме и си събирахме, листенца, правехме си хербарии, и всякакви неща от природата. И след това през зимата правехме невероятни неща с тях! И участвахме на изложби. Имаше такива по общини. В училище, като се направи изложбата, първо се отива в Общината. И в Общината имахме състезания и си изнасяхме там това, което сме направили в тях. С листа изсушени невероятни неща и картини могат да се направят, да. И такива кръжоци, цветарство, друг кръжок цветарство, работят, сеят цветя, в градинките в училището има да се окопае, децата се грижат за тях, да засеят цветенца, ето такива неща са правили. Други кръжоци пък, кукловодство, куклички, разиграват, играят пиески, изнасят пред другарчета или на някакво тържество в Читалището, в селото. Тогава имаше и танцови трупи. Децата много се записваха и играеха много народни танци. Ето, това ми е много болно сега! Аз като говоря и се се връщам към моя (не се чува). Моите деца тогава и двете са участвали, аз нали ви казах 70-те години са родени, участвали са в такива групи, даже и по две групи е имало – и малки, и големи. Ходили са на общински състезания, на национални. Но сега не можем някак си, хайде! Ходим с Йонка, тази, която е в Читалището, ходим и аз докато бях в училищем е идвала и тя обхожда класовете, от клас в клас влиза – хайде елате се запишете в танцовата – намирахме публика и от Шумен, не е много далече – а сега ще играем ли, не ми се играе, то като се запише и аз ще играя – няма го този патос сякаш, няма го този ентусиазъм. Има деца, не че няма, не казвам, че всички децаТогава ходехме много на лагери! Много смени, лагери, на море, на планина. Даже тук наблизо до Мадара, посока към Каспичан една местност има Кирека, която е пак, значи мадарските скали продължават и към Каспичан, и там са калугерските, в калугерските земи, едно село има Калугерица и там имаше лагер пионерски, аз съм водила деца там, в Шумен нали във Висока поляна също имаше няколко лагера. И то по 20 дена сме ги водили децата, аз даже (не се чува) как не им е омръзвало на тези деца. Но сме ги водили. А там на лагерите пък ставаха чудесии. Там вече на какво ли не сме се превръщали. Вечери на талантите, с лагерните огньове, с песните, със забавленията, всеки отряд да се представи с маскарад, с маските, много хубаво е било, много.

 

И: Споменахте, че сте била член на партията.  Каквото си спомняте, каквото искате да разкажете за това?

 

 Р: За мен е БКП, сега те са БСП, но аз членувах в БКП. За мен беше просто един идеал. Аз така си го представях! И живота тогава беше такъв! Това е било през 70-те години. Тогава съм членувала в БКП-то, специално за себе си, нали, 70-те години говоря и малко преди 70-те. Не, точно така, около 70-те години, като завърших гимназия, завърших институт. Точно така – през 1973-74 година, когато съм дошла тука в Мадара, след като ние излизахме от Пионерската организация влизахме в Комсомола, членувахме. И някои още в комсомолска възраст, на 25 години биваха приети в редовете на БКП. И аз по такъв начин бях приета. Просто си подадох документите и бях приета в редовете на партията. За мен като че ли беше чест да влезеш. Аз така съм си го обяснявала с моите идеи тогава и за такива идеи съм се борила. Сега не вземам мнението на другите или пък това, което са опорочили хора, които наистина са се възползвали от партията! Аз не съм се възползвала. Аз мислех, че влизайки в БКП, ти трябва да си дисциплиниран, трябва да си честен, трябва да си всеодаен, трябва просто да работиш за някакво дело, за някакви идеали! Чист, неопетнен, аз така съм си го обяснявала на тази възраст, на която съм била, на 25 години, когато влязах в партията, плащала съм си членския внос, носила съм си отговорностите и даже сега казвам някой път на мама – когато правихме партийни събрания, всеки месец ги правихме, когато правихме партийни събрания, на партийните събрания се отчиташе всеки един отговорен човек на пост. Този, който, тогава беше ТКЗС, този който е начело на кооперацията, се отчиташе, какви приходи има в ТКЗС-то, какви загуби има, какви добиви са постигнати. Всичко той си отчиташе в доклада. След това започваха критиките. Ако някой мисли, че на тези събрания ние сме се гладили с перца и сме се хвалили! Ние започваме да питаме останалите, да критикуваме или да поставяме поръчения на този човек! Той това и това трябва още да изпълни и ако не го е изпълнил, той трябва да го изпълни. Тази, която отговаря или този, който отговаря за кооперацията, за магазините, така се казва, нали, КОП, кооперация, Подкрепасе казваше, сега ги преименоваха в КОП, това е магазинната мрежа – тя също прави отчет. И тя си казва по същия начин всичко, което е свършено плюс, минус, всичко, което е направено и към нея започваха поръчения, нали, задачи възложени, срок за изпълнение и така нататък. Следващият е директора на училището! Той също идва с един доклад, говори на това събрание за успеха, поведението, тогава имаше поведение на учениците. Всичко онова, което е направено в училище! Точно по тези временаа, през 1984 г. ние влязохме в ново училище. Там, където е Кметството беше старото училище, а ние строихме ново училище. На мястото на едно турско училище. На времето тук в Мадара много, много отдавна още преди 30-те години е имало турци. Т.е. Шумен е близо до Мадара и тук е имало турци, но те точно в тази вълна се изселват всички едновременно и не са останали. Те са имали едно турско училище и така се казваше, турското училище и начална степен учи там. И така нашите управници са успели да повлияят на по-висшестоящите да разширим това турско училище, да го обновим и така започна строежът на новото училище, което е сега в момента и в което се учат до 8 клас там дечицата. Така! Директорът си казва всичко, каквото е и към него започват критики, започват упреци или хвалебствия ако има, може някой да му благодари за нещо! И така си минаваха събранията. Но в един момент аз просто се отвратих от всичко. Аз просто се отвратих, защото видях, че тези, които са били в партията, изведнъж и ръководни дейци, които са били  в Каспичан на отговорни постове, най-напред като че ли хукнаха и искаха да заграбят от тези приватизации. Нали вече започва капитализмът. Да стават частни собственици! Ето, тези, които са били на такива места. Те започнаха да си правят банките (смее се), започнаха да си правят магазинните мрежи! Явно тук може и да става въпрос и за куфарчетата, за които непрекъснато говорят (смее се), имало е много куфарчета (смее се), аз не съм ги виждала тези куфарчета. Аз съм била един обикновен редови член. В един момент бях отговорник на партийната група в училище. Имахме си там повечето от учителите, нали учителят е будителят (смее се) на селото и (смее се) и той е отговорен. Повечето от учителите членуваха. Малко или много някои от тях са били и заставени да членуват, но аз специално не съм. Моят баща членуваше в партията, дядо ми членуваше в партията. Дядо ми е дошъл от Тракията и татко също, 15-16-годишен е дошъл от Стара планина, там от едно село Изворово са се изселили в Пет Могили и дядо ми беше роден 1906 година. Аз пък много не съм имала време да говоря с него и съжалявам. Сега се радвам и казвам – добре, че сега мама е покрай мен, някои работи да научавам, защото забързани във времето си, както сега моите деца, не могат много неща да научат. Нямаме време и аз така не съм имала време, отивайки си в Пет Могили по-малка като съм била, може би не съм се сещала, след това вече, деца се родиха, така, потопена в моето време не съм имала време да говоря много с дядо ми, кога е членувал той, кога е започнал. Но аз го знам, че той беше много съзнателен, баща ми също членуваше в партията и аз мислех, че като попадна в тази среда и имах претенциите, че съм съзнателна и тази партия ще ме изгради като такава! И така! Но след всичко, което настана и се отвратих. Някои от тях веднага отидоха да правят СДС партия, които бяха от БКП-то! Всичко това ме отврати и казах до тук бях, прекратявам. И сега просто не съм. Молили са ме, в много партии са ме викали особено, когато наближи кампанията изборна, тогава си търсят съмишленици доста партии, хора, които така да ходят, да им правят агитациите и така нататък, търсят. Но аз просто вече не искам никаква партия и това много ме дразни, че в България има много партии. Много ме дразни. Сега даже наскоро слушам, че някаква нова и така и не можах да разбера как ще се казва тази партия на интелектуалците, на тези май, които са от Българската академия на науките, май там се създава, се завихря някаква партия, доколкото разбрах. Не можах да я разбера точно. Въпреки че човека, който говореше може би професор ли беше и така не му запомних името. Добре говореше! Така ми хареса като говореше. Но викам ето на пак, България има ли нужда от нова партия? Много партии се разцепиха, разединиха, не знам. Две, три партии бяха достатъчни на една малка България. Ами това е. Това е в общи линии и така се разделих с(смее се). Въпреки че си поддържам линията, все пак аз казвам, това е една партия, която е отстояла в годините, това е една партия с традиция, столетница, минала е през много бури и ветрове, и дъждове, и така. Доказала се е по някакъв начин. Мъничко в мен съм си запазила едно червено пламъче (смее се). Не съм се отчаяла, аз съм оптимист.

 

И: Благодаря ви за интервюто!

 

Р: Ние не сме цитирали имена, не се притесняваме, че сме засегнали някого. Аз поне! И мама така я слушах, не е цитирала имена. Някои хора да не се почувстват засегнати.

 

И: А вие искате ли да присъствате със собственото си име или да останете анонимна?

 

Р: Защо да си крия името? Нямам нищо против, мога да си кажа името, казвам се Милка Ангелова Ганчева, на 58 години съм. Гражданка съм на България! Защото съм родена във Варна, поради такива обстоятелства. Мама малко по-трудно ме е родила, живяла съм в (не се чува) в Пет могили между турци, цигани (смее се), всякакви етноси. Завършила съм в Нови пазар гимназия, там пак съм се докоснала до различни хора! В Шумен съм завършила Учителския институт, то тогава нямаше и висше, имаше двегодишен Учителски институт, подготовка, нали, кадри за начални учители, това беше моята мечта да завърша начална учителка. Но аз не се оставих, след това като дадоха възможност завърших и висше образование, така че съм си завършила и за един ценз, въпреки че това, което ми дадоха в Института, това беше моята добра подготовка, школовка, аз да бъда един добър учител в училище. Вече в университета, това беше само за ценз. После съм дошла тук в Мадара, в едно българско село с малко цигани и съм живяла, и продължавам да живея тук. С всякакви хора съм живяла, нямам нищо против хората. Нека да си живеят в България, нека всички да я обичат, но всички да работим за тази България, тя да продължава да съществува. Искам България да си остане България. Затова преди малко загатнах на мама, като казвам – ти коя телевизия гледаш – защото тя точно от това се страхува, понеже там, ВМРО сега върви, една реклама във връзка с влизането на Турция в Европейския съюз и тя точно от това и тя се притеснява, и малко сега в нея бушува национализмът, така да си го кажем. Аз съм по-отворена, по-някак си съм толерантна към всички. Но има едно малко притеснение, че може би няма да съществуваме вече и какво ще стане с тази България, за това апелирам. Нека България съществува и всички да работим за нея. Няма значение какви са били времената преди и сега, както говорим за тоя преход. И преди е имало хубави работи, и сега има хубави работи. Аз ви казах точно, най-много ми харесва, че има конкуренция, всеки може да покаже това, на което е способен! В България има много талантливи хора и страдам, когато видя, че някой от тях са излезли от България и са отишли навън. Ето, моята дъщеря излезе от България, но не остана в Германия, имаше възможност. Тя се върна в България и работи за България. А моят син не иска даже да излиза от България! (смее се) Аз някой път му казвам – иди да видиш някъде другаде, просто да направиш съпоставка. Той казва аз нямам желание даже от Търговищще да се махам (смее се). За него вече там е уюта, там е гнездото, което си е създал.

 

И: И последен въпрос, имате ли нещо против части от интервюто, което направихме, да бъдат цитирани, като те ще бъдат използвани с научни цели?

 

Р: Не, нямам нищо против, ако това ви е от полза, нека да работим за науката.

 

И: Благодаря ви много още веднъж.

AttachmentРазмер
Intervyu_M-Gancheva_Gergana-Kramarska_Madara_8-10-10.pdf144.15 KB
Intervyu_M-Gancheva_Gergana-Kramarska_Madara_8-10-10.doc232.5 KB
Intervyu_M-Gancheva_Gergana-Kramarska_Madara_8-10-10.odt52.83 KB