Медии и (пара)история

Вестник "Преса"

Вестник "Преса"

Груев, М. Как "чавдарци" завзеха властта след 9.IX.1944 г. Преса, 8 септември 2012, с. 18-19

Груев, М. Как "чавдарци" завзеха властта след 9.IX.1944 г. Преса, 8 септември 2012, с. 18-19

AttachmentРазмер
Gruev_M_Chavdarci_Presa_2012.pdf630.95 KB

Вестник "Демокрация", 1990-1998 г.

Демокрация, 1990, 1 август, бр. 137, стр. 3, Древен град на името на божество, Милена Дакова, Свилен Пътов

За разкопките в Кабиле и интервю с ръководителя им - проф. Велизар Велков.

AttachmentРазмер
17.JPG3.35 MB

Демокрация, 1990, 1 ноемрви, бр. 216, стр. 3, Пазители на българщината, Веселин Методиев

Статия за деня на народните будители, в която се споменава идеята 1 ноември да бъде обявен още за ден на борците за демокрация.

AttachmentРазмер
36.JPG3.42 MB

Демокрация, 1990, 10 септември, бр. 171, стр. 3, Как бе подготвен ударът, Владислав Георгиев

Статия за подготовката и осъществяването на преврата от 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
27.JPG3.57 MB

Демокрация, 1990, 11 август, бр. 146, стр. 5, Българското опълчение и руската "помощ", Веселин Методиев

Статия за руската политика към Балканите и българите по време на Руско-турската война 1877-1878 г и пропагандните и средства - Санстефанска България, опъчението и др.

AttachmentРазмер
22.JPG3.52 MB

Демокрация, 1990, 11 декември, бр. 250, стр. 3, Аспарух или Ленин, Драгомир Димитров

Статия за комунистическите паметници, имена на улици и площади.

AttachmentРазмер
44.JPG3.42 MB

Демокрация, 1990, 13 декември, бр. 252, стр. 3, Червената пропаганда обявява за убити от "фашистите"дори жертвите на Сталин, Людмил К.

Статията представя цифри за убити в лагери ятаци преди 09.09.44 и сравнение с по-късни данни.

AttachmentРазмер
45.JPG3.44 MB

Демокрация, 1990, 13 март, бр. 22, стр. 1 и 3, Българският комунизъм и Македония, Боян Гюзелев

За политиката на БКП по Македонския въпрос

AttachmentРазмер
4.JPG3.25 MB
4.1.JPG3.31 MB

Демокрация, 1990, 14 ноември, бр. 227, стр. 3, Националните катастрофи, Кръстьо Манчев

Статия на Кръстьо Манчев за катастрофите съпътстващи нацията ни в процеса на нейното изграждане и утвърждаване - от национално-освободителното движение, през войните, до 09.09.1944 г. и неговите последствия.

AttachmentРазмер
40.JPG3.53 MB

Демокрация, 1990, 16 май, бр. 70, стр. 1 и 3, Как дойдоха на власт "Те"?, Дечо Божанов

Спомени на Дечо Божанов за провеждането на изборите в София през 1945 г.

AttachmentРазмер
10.JPG3.24 MB
10.1.JPG3.12 MB

Демокрация, 1990, 17 септември, бр. 177, стр. 3, Комунистите власт не делят, Любмил Козаров

Статия за митинг, проведен на 17 септември 1944 г. в София от правителството на ОФ. Авторът прави сравнение между отделни параграфи от прочетената там програма на ОФ и реализацията, която те получават.

AttachmentРазмер
28.JPG3.35 MB

Демокрация, 1990, 17 юли, бр. 124, стр. 3, Князът и въжделенията български, Екатерина Бончева

Портрет на княз Александър Батенберг с извадки от Симеон Радев и акцент върху разрива с Русия.

AttachmentРазмер
15.JPG3.38 MB

Демокрация, 1990, 18 април, бр. 48, стр. 3, Черните забрадки имат право да знаят истината, "1"

За жертвите на комунизма - разкрития.

AttachmentРазмер
6.JPG3.25 MB

Демокрация, 1990, 18 април, бр. 48, стр. 3, Кърватата есен на 44-та, Юри Марков, Илия Дамянов

За червения терор след 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
5.JPG3.42 MB

Демокрация, 1990, 19 декември, бр. 257, стр. 3, Фашизъм или демокрация, Кръстьо Манчев

Статия за характера на политическия режим преди 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
46.JPG3.57 MB

Демокрация, 1990, 19 май, бр. 73, стр. 7, От мен македонец не стана, Лазар Димов

Спомени на репресиран в Благоевград заради българското му самосъзнание. Записал Лазар Димов.

AttachmentРазмер
11.JPG3.27 MB

Демокрация, 1990, 19 юли, бр. 126, стр. 3, Защо "Източна Европа", Андрей Пантев

Разсъждения на проф. Пантев върху понятията Изток-Запад в Европа.

AttachmentРазмер
16.JPG3.4 MB

Демокрация, 1990, 2 август, бр. 138, стр. 3, Най-голямото престъпление е да ограбиш народа, за който се бориш, Стоимир Минков

Кратка хронология на съдбата на Македония от  Средновековието до XX век и действията на БКП по македонския въпрос.

AttachmentРазмер
18.JPG3.23 MB

Демокрация, 1990, 2 август, бр. 138, стр. 3, Онова малко ъгълче, Камен Велков

Разсъждения върху руските стремежи към проливите, приемствеността във външната политика с тази на СССР и връзката с Македония и македонския въпрос.

AttachmentРазмер
20.JPG3.26 MB

Демокрация, 1990, 2 август, бр. 138, стр. 3, С политически меч върху нацията, Христофор Тзавелла

Статия за Македония и българите там до 1944 г.

AttachmentРазмер
19.JPG3.35 MB

Демокрация, 1990, 2 март, бр. 15, стр. 1, Освобождение, Йордан Василев

Годишнина от Освобождението

AttachmentРазмер
3.JPG3.31 MB

Демокрация, 1990, 2 октомври, бр. 190, стр. 3, "Тайната" на партийните извори, Любмил Козаров

Статия, която отрича официалните дотогава цифри, относно броя на загиналите партизани и ятаци в "антифашистката" борба. Също така се смекчават данните за броя на репресираните по време на "фашисткия" режим в България преди 09.09.1944 г. Може да се направи паралел с играта с цифри относно броя на репресираните от комунистическия режим и хората преминали през лагерите.

AttachmentРазмер
32.JPG3.41 MB

Демокрация, 1990, 20 ноември, бр. 232, стр. 3, Свобода или робство ни донесе Червената армия, Иван Куртев

Статия за ролята на Червената армия за развитието на следвоенна България и оценка за нейните паметници и понятието "освободителка".

AttachmentРазмер
41.JPG3.21 MB

Демокрация, 1990, 22 май, бр. 76, стр. 3, Защо Кимон Георгиев стана министър-председател?, Руен Крумов

За връзката между трите преврата от 9 юни 1923, 19 май 1934 и 09.09.1944 г. и тайната разузнавателна мрежа на "Звено" през Втората световна война.

AttachmentРазмер
12.JPG3.46 MB

Демокрация, 1990, 23 декември, бр. 261, стр. 3, От езичество през червената доктрина, Камен Велков

Статия за християнските празници и влиянието на комунистическия режим в България върху религиозното чувство на българите.

AttachmentРазмер
47.JPG3.14 MB

Демокрация, 1990, 23 май, бр. 77, стр. 2, Когато фактите говорят и комунистите трябва да мълчат, Георги Андонов

Сравнителни икономически данни за 1944-та и 1989 г., които показват колко изостава българската икономика в периода на социализма.

AttachmentРазмер
13.JPG3.05 MB

Демокрация, 1990, 23 ноември, бр. 235, стр. 3, Как и защо беше унищожена техническата интелигенция, Мария Киселинчева

Статия за унищожаването на българската техническа интелигенция в България след Втората световна война.

AttachmentРазмер
42.JPG3.21 MB

Демокрация, 1990, 23 септември, бр. 182 , стр. 1 и 4, Неуспелият комунистически преврат, Камен Велков

Статия за Септемврийското въстание от 1923 г.

AttachmentРазмер
29.JPG3.28 MB
29.1.JPG3.51 MB

Демокрация, 1990, 23 февруари, бр. 10, стр. 4, Една забравена дата, Пламен Цветков

111 години от Учредителното събрание

AttachmentРазмер
1.JPG3.26 MB

Демокрация, 1990, 24 април, бр. 52, стр.3, Да сме убили най-много 50 души, Гео Крапчев

Резюме на интервю, проведено от Гео Крапчев с партизанина и участник в терора след 09.09.1944 г. Александър Кюркчиев.

AttachmentРазмер
7.JPG3.21 MB

Демокрация, 1990, 24 май, бр. 78, стр. 2, Демократи с ореол, Георги Тодоров

В материала има извадки от интервюта с известни личности, които са попитани за мнението им за светите братя. В едно от тях Кирил и Методий се определят като "първите български демократи с ореол".

AttachmentРазмер
14.JPG3.22 MB

Демокрация, 1990, 24 септември, бр. 183 , стр. 3, Неуспелият комунистически преврат, Камен Велков

Продължение на статията за Септемврийското въстание.

AttachmentРазмер
30.JPG3.23 MB

Демокрация, 1990, 25 април, бр.53, стр. 4, Костите на фашизма, Светлана Бахчеванова

За масовия гроб в Добринище и твърднията на в-к Дума, че в него нямало невинни кости.

AttachmentРазмер
8.JPG2.97 MB

Демокрация, 1990, 27 април, бр. 55, стр. 3, Българска мартирология, Руен Крумов

Хронология на терора след 09.09.1944 г. и Народния съд

AttachmentРазмер
9.JPG3.43 MB

Демокрация, 1990, 27 ноември, бр. 238, стр. 3, Цензурираният Левски, Васил Станилов

Статия за комунистическата цензура върху Левски и прикриването на неговите опасения от руснаците.

AttachmentРазмер
43.JPG3.49 MB

Демокрация, 1990, 28 февруари, бр. 13, стр.1 и 4, Имало ли е фашизъм в България, Милчо Спасов

Темата за фашизма в България преди 9.09.1944 г.

AttachmentРазмер
2.JPG3.31 MB
2.1.JPG3.3 MB

Демокрация, 1990, 30 октомври, бр. 214, стр. 3, Коя е причината за смъртта на цар Борис III, Драгомир Александров (син)

Статията представлява хронология на последните дни на цар Борис III. Тя поставя въпроса за причините за смъртта му, но не дава отговори.

AttachmentРазмер
35.JPG3.49 MB

Демокрация, 1990, 4 октомври, бр. 192, стр. 3, Свидетелството на комунистическите паметни плочи, Любмил Козаров

Статия, която отрича съществуването на фашистки режим в България преди 09.09.1944 г. и прави паралели с тоталитарните порядки в социалистическа България.

AttachmentРазмер
33.JPG3.27 MB

Демокрация, 1990, 5 октомври, бр. 193, стр. 3, Митът - отново в обръщение, Любмил Козаров

Авторът продължава с развенчаването на мита за съществуване на фашистки режим в България преди 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
34.JPG3.38 MB

Демокрация, 1990, 5 септември, бр. 167, стр. 3, Иманярите обират каймака, Екатерина Бончева, Камен Велков

За щетите, които иманярите нанасят на културното ни наследство.

AttachmentРазмер
23.JPG3.38 MB

Демокрация, 1990, 6 септември, бр. 168, стр. 3, Съединението - начало на общобългарския въпрос, Полина Михайлова

Статия посветена на годишнина от Съединението. Съдържа основно част от книгата "Съединението 1885 г." на Е. Стателова и А. Пантев.

AttachmentРазмер
24.JPG3.19 MB

Демокрация, 1990, 7 ноември, бр. 221, стр. 3, Памет и за лошото, Тошо Лижев

Статия за бомбардирането на Варна от руски кораби по време на Първата световна война.

AttachmentРазмер
39.JPG3.42 MB

Демокрация, 1990, 7 ноември, бр. 221, стр. 3, Победата при Сливница, Полина Михайлова

Статия посветена на Сръбско-българската война и победата при Сливница.

AttachmentРазмер
38.JPG3.53 MB

Демокрация, 1990, 7 септември , бр. 169, стр. 3, Южна Добруджа - отново българска, -

Статия за връщането на Южна Добруджа на България с Крайовската спогодба от 1940 г. Част от неиздавана книга на Драгомир Божинов - "Добруджа и Румъния".

AttachmentРазмер
25.JPG3.35 MB

Демокрация, 1990, 8 август, бр. 143, стр. 3, Не съм извършил нещо, от което да се страхувам, Николай Николов

Разказ на сина на ген. Асен Николов за съдбата на баща му по време и след края на Втората световна война.

AttachmentРазмер
21.JPG3.34 MB

Демокрация, 1990, 8 септември , бр. 170, стр. 1 и 3, Как бе подготвен ударът, Владислав Георгиев

Статия за подготовката и осъществяването на преврата от 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
26.JPG3.47 MB
26.1.JPG3.36 MB

Демокрация, 1991, 10 януари, бр. 8, стр. 3, Близо век назад, Асен Минкин

Откъс от книгата на Гюстав Дрез за изложението в Лиеж през 1894 и българското участие там - отразена е идеята за бурното икономическо развитие на България преди социализма.

AttachmentРазмер
51.JPG3.38 MB

Демокрация, 1991, 11 февруари, бр. 35, стр. 5, 45 години масовизация на партизанското движение, Иван Иванов

Статия, посветена на партизанската пропаганда и умишленото масовизиране на движението по време на социализма.

AttachmentРазмер
56.JPG3.07 MB

Демокрация, 1991, 14 февруари, бр. 38, стр. 4, Екзарх Йосиф смяташе, че България трябва да бъде заедно с Русия, Христо Темелски

Статия за Екзарх Йосиф, която отговаря на критики към личността му, отправени от политолога Костадин Китанов.

AttachmentРазмер
57.JPG3.08 MB

Демокрация, 1991, 15 януари, бр. 12, стр. 3, Българският национален въпрос, Божидар Димитров

Статията разглежда националния въпрос на България и неговите съвременни измерения.

AttachmentРазмер
52.JPG3.5 MB

Демокрация, 1991, 19 февруари, бр. 42, стр. 5, Дяконът и историческите му корективи, Георги Тихов

Статия за манипулациите на социалистическата историопис с личността на Васил Левски и неговите религиозни чувства.

AttachmentРазмер
59.JPG3.25 MB

Демокрация, 1991, 19, февруари, бр. 42, стр. 5, 118 години от обесването на Васил Левски, Николай Иванов

Юбилейна статия по повод 118 години от обесването на Васил Левски. Фокусът е върху личността на Иванчо Пенчович - човекът, който осъжда на смърт Левски, а след Освобожението става депутат в Учредителното събрание. Статията завършва с препратка към въпроса за разсекретяването на досиетата на агентите на ДС, като се извежда паралел между тях и Иванчо Пенчович.

AttachmentРазмер
58.JPG3.1 MB

Демокрация, 1991, 26 януари, бр. 22, стр. 3, Комунизмът и Ботев, Недко Петров

Статия за Иван Андонов с извадки от неговите спомени за позицията на Ботев спрямо комунизма.

AttachmentРазмер
53.JPG3.32 MB

Демокрация, 1991, 4 февруари, бр. 29, стр. 3, Българските политически партии и националният ни въпрос, Веселин Методиев

Преглед на развитието на политическата система в България след Освебождението. Авторът изтъква важността, която е имал националния въпрос за всички партии с изключение на Българската комунистическа партия.

AttachmentРазмер
54.JPG3.32 MB

Демокрация, 1991, 5 януари, бр. 4, стр. 1 и 4, Връщане към монархията, Георги Спасов

Статия, която отхвърля перспективата за връщане на България към монархическо устройство.

AttachmentРазмер
49.JPG3.45 MB
49.1.JPG3.32 MB

Демокрация, 1991, 5 януари, бр. 4, стр. 1, Ръстът на поета Здравко Попов

Юбилейна статия по повод 143-та годишнина от рождението на Христо Ботев.

AttachmentРазмер
48.JPG3.36 MB

Демокрация, 1991, 8 февруари, бр. 33, стр. 3, Милост за Клио, Пепа Витанова

Статия, която разглежда някои от основните историографски клишета по време на социализма и призовава за ревизионизъм.

AttachmentРазмер
55.JPG3.25 MB

Демокрация, 1991, 9 януари, бр. 7, стр. 3, Националната идея и демокрацията, Благовест Нягулов

Обобщение на развитието на националната идея в България от края на 19 в. и разсъждения за правилния баланс между нея и демократичните ценности в политиката.

AttachmentРазмер
50.JPG3.46 MB

Вестник "Дума", 1990-2011 г.

Танчев, Е. Български светци. Защо Левски зачертава „...тълкувам предателство истинно“. - Дума, 16 февруари 2008, с. VI, VII

Танчев, Е. Български светци. Защо Левски зачертава „...тълкувам предателство истинно“. - Дума, 16 февруари 2008, с. VI, VII

AttachmentРазмер
Duma_16II2008_1.jpg1.8 MB
Duma_16II2008_2.jpg1.69 MB

Вестник „24 часа“

Апелиус, Щефан. Цар Борис III е отровен, но не от Хитлер: По-вероятно е това да са сторили англичаните или руснаците. - 24 часа, 29 януари 2008, стр. 35.

Апелиус, Щефан. Цар Борис III е отровен, но не от Хитлер: По-вероятно е това да са сторили англичаните или руснаците. - 24 часа, 29 януари 2008, стр. 35.

AttachmentРазмер
Prof_d-r_6tefan_Apelius_Boris_III_e_otroven_no_ne_ot_Hitler_244asa_29qn2008s35.jpg3.16 MB

Паметници

Альоша

Авдеев изпрати нота срещу решението за Альоша, Демокрация 1996, 17 април

AttachmentРазмер
изпрати нота срещу решението за Альоша, Демокрация 1996, 17 април.jpg3.19 MB

Альоша е символ на общата борба срещу фашизма, Отечествен глас 1996, 1 май с. 2.

AttachmentРазмер
е символ на общата борба срещу фашизма, Отечествен глас 1996, 1 май с. 2..JPG1.22 MB

Альоша става телевизионна кула, Кръстев, Н, 24 часа, 1994, 16 април

AttachmentРазмер
става телевизионна кула, Кръстев, Н, 24 часа, 1994, 16 април.jpg3.31 MB

Денят на победата над хитлерофашизма, Отечествен глас, 1996, 17-24 май, с. 2.

AttachmentРазмер
на победата над хитлерофашизма, Отечествен глас, 1996, 17-24 май, с. 2..JPG2.42 MB

Задочна смъртна присъда за Альоша издаде общинският съвет, Йеремиева, В.,Марица, 1996, 11 април

AttachmentРазмер
смъртна присъда за Альоша издаде общинският съвет, Йеремиева, В.,Марица, 1996, 11 април.jpg3.17 MB

Защо трябва да заличим Альоша, Танев, Г., 24 часа, 1996, 19 април, с. 10

AttachmentРазмер
трябва да заличим Альоша, Танев, Г., 24 часа, 1996, 19 април, с. 10.JPG2.49 MB

Към каменния Альоша, Йотов, И., Арт клуб, 1996, 15-30 ноември, с. 4.

AttachmentРазмер
каменния Альоша, Йотов, И., Арт клуб, 1996, 15-30 ноември, с. 4..JPG546.41 KB

Пирински да се поучи от Авдеев, Бояджиева, М., Демокрация 1996, 18 април

AttachmentРазмер
да се поучи от Авдеев, Бояджиева, М., Демокрация 1996, 18 април.jpg3.53 MB

Пловдивският Альоша ще бъде заличен, Демокрация 1996, 11 април

AttachmentРазмер
Альоша ще бъде заличен, Демокрация 1996, 11 април.jpg3.23 MB

Пловдивският апендикс, Стоянов, М., Анти 1996, 26 април-2 май

AttachmentРазмер
апендикс, Стоянов, М., Анти 1996, 26 април-2 май..JPG1.93 MB

Русия няма да разполага свои войски в България, Интервю с Александър Авдеев, Маринова, И., Труд, 1996, 19 април, с. 9

AttachmentРазмер
няма да разполага свои войски в България, Интервю с Александър Авдеев, Маринова, И., Труд, 1996, 19 април, с. 9.JPG2.32 MB

Руски дипломат брани Альоша и пак ни поучава, Демокрация 1996, 10 април, с. 3

AttachmentРазмер
дипломат брани Альоша и пак ни поучава, Демокрация 1996, 10 април, с. 3.jpg3.57 MB

Стихотворение от личния архив на журналиста, Отечествен глас, 1996, 28 юни - 5 юли, с. 4

AttachmentРазмер
от личния архив на журналиста, Отечествен глас, 1996, 28 юни - 5 юли, с. 4..JPG2.28 MB

Цветя за победителя, Отечествен глас, 1996, 17-24 май, с. 1

AttachmentРазмер
за победителя, Отечествен глас, 1996, 17-24 май, с. 1..JPG2.31 MB

Мавзолеят на Георги Димитров

Антиистория, Дума, 31 август 1999, с. 16.

AttachmentРазмер
, Дума, 31 август 1999, с. 16..JPG1.69 MB

Бакърджиев си прави заря за девети, Попов, В. Дума, 18 август 1999, с. 3.

AttachmentРазмер
си прави заря за девети, Попов, В. Дума, 18 август 1999, с. 3..JPG2.22 MB

Българската антиистория, Данков, Б., Дума, 20 август 1999, с. 8.

AttachmentРазмер
антиистория, Данков, Б., Дума, 20 август 1999, с. 8..JPG2.51 MB

Варвари, Дума, 19 август 1999, с. 16.

AttachmentРазмер
, Дума, 19 август 1999, с. 16..JPG1.8 MB

Два неуспешни опита за взривяване на мавзолея, Демокрация, 22 август 1999, с. 1

AttachmentРазмер
неуспешни опита за взривяване на мавзолея, Демокрация, 22 август 1999, с. 1..JPG2.22 MB

Експлозията закъсня заради Пирински и трима младежи, Демокрация, 22 август 1999, с. 2.

AttachmentРазмер
закъсня заради Пирински и трима младежи, Демокрация, 22 август 1999, с. 2..JPG2.57 MB

Защо аматьори, Анти, 27 август 1999, с. 3.

AttachmentРазмер
аматьори, Анти, 27 август 1999, с. 3..JPG2.39 MB

Защо аматьори, Друмев, Г., Анти, 27 август 1999, с. 1.

AttachmentРазмер
аматьори, Друмев, Г., Анти, 27 август 1999, с. 1..JPG344.23 KB

Мавзолеят е незаконна постройка, ще го демонтират с дарения, Йонова, Д. Демокрация, 17 август 1999, с. 3 .

AttachmentРазмер
е незаконна постройка, ще го демонтират с дарения, Йонова, Д. Демокрация, 17 август 1999, с. 3 ..JPG2.59 MB

Мавзолеят не пада, Попов, В. Дума, 23 август 1999, с. 1.

AttachmentРазмер
не пада, Попов, В. Дума, 23 август 1999, с. 1..JPG1.91 MB

Мавзолеят се изправи от взрива, Дума, 24 август 1999, с. 1.

AttachmentРазмер
се изправи от взрива, Дума, 24 август 1999, с. 1..JPG2.02 MB

Мавзолеят се оказа противоатомен бункер, а не гробница, Владимирова, П., Демокрация, 24 август, с. 3.

AttachmentРазмер
се оказа противоатомен бункер, а не гробница, Владимирова, П., Демокрация, 24 август, с. 3..JPG2.43 MB

Обсадата на мавзолея се превърна във фарс, Костов, Б. Дума, 25 август 1999, с. 6

AttachmentРазмер
на мавзолея се превърна във фарс, Костов, Б. Дума, 25 август 1999, с. 6.JPG2.74 MB

Операцията повторена заради седем отказали детонатора, Демокрация, 22 август, с. 3.

AttachmentРазмер
повторена заради седем отказали детонатора, Демокрация, 22 август, с. 3..JPG2.42 MB

Подпалвачи и рушители, Дума, 26 август 1999, с. 16.

AttachmentРазмер
и рушители, Дума, 26 август 1999, с. 16..JPG1.91 MB

Продължението на гражданската война, Станилов, С. Нова зора, 7 септември 1999, с. 1.

AttachmentРазмер
на гражданската война, Станилов, С. Нова зора, 7 септември 1999, с. 1..JPG2.06 MB

Продължението на гражданската война..., Нова Зора, 7 септември 1999, с. 2.

AttachmentРазмер
на гражданската война..., Нова Зора, 7 септември 1999, с. 2..JPG1.14 MB

След разрушаването на мавзолея ще се върне старият дух на София, Николов, Т., Интервю с проф. Димитър Аврамов, Демокрация, 25 август, с. 17.

AttachmentРазмер
разрушаването на мавзолея ще се върне старият дух на София, Николов, Т., Интервю с проф. Димитър Аврамов, Демокрация, 25 август, с. 17..JPG2.71 MB

Снимка - столичани си взимат камъчета за спомен, Демокрация, 29 август 1999, с. 2.

AttachmentРазмер
- столичани си взимат камъчета за спомен, Демокрация, 29 август 1999, с. 2..JPG894.2 KB

Специалистите срещу бутането на мавзолея, Попов, В., Дума, 20 август, с. 2.

AttachmentРазмер
срещу бутането на мавзолея, Попов, В., Дума, 20 август, с. 2..JPG2.64 MB

Фадроми бутаха мавзолея, гробницата потъна с още 50 см., Николова, Е. Демокрация, 23 август 1999, с. 3.

AttachmentРазмер
бутаха мавзолея, гробницата потъна с още 50 см., Николова, Е. Демокрация, 23 август 1999, с. 3..JPG2.45 MB

Интернет ресурси

Тази рубрика представя различни адреси в световната мрежа, които биха могли да бъдат полезни при разработване или допълване на теми в областта на изследването на параисторичното. 

Вестници

Вестници

Йорданова, Люба, Зорница Стоилова. Митоборци: Пет историци, които не разсъждават за миналото на ракия и салата. - Капитал, 30 март 2012, електронно издание

Йорданова, Люба, Зорница Стоилова. Митоборци: Пет историци, които не разсъждават за миналото на ракия и салата. - Капитал, 30 март 2012, електронно издание

Източник: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/03/30/1798754_mitoborci/

Интернет публикации

Интернет публикации

Димитров Б. Пророчеството на Професоратора. - WEBCAFE, 21.01.2015, 17:43 (обновена 25.01.2015, 09:17)

Божидар Димитров. Пророчеството на Професоратора. - WEBCAFE, 21.01.2015, 17:43 (обновена 25.01.2015, 09:17).

Източник: WEBCAFE

Любомир Пожарлиев. Закъснялата памет, http://www.marginalia.bg/, 18/11/2014

Закъснялата памет

от  - 

18/11/2014


 


снимка: www.president.bg

Аз съм човек, който се занимава с история на инфраструктура. При инфраструктурата нещата са сравнително прости. Като я построиш – променяш действителността. Един път свързва едно село с друго, но пък трето остава изолирано. Независимо от това, веднъж вече налична, по думите на историка Дирк ван Лак[1], всички вече я приемаме за дадена, за самоочевидна, за нещо, което е било там и винаги ще бъде там. Но с едно условие: само до момента, в който тя изчезне или спре да бъде поддържана. Така например, докато нямахме магистрала Тракия, всички ние тихо или гласно негодувахме за липсата ѝ. Защо негодувахме – въпросът има своите различни логики: историческа – трябвало е далеч по-рано да бъде построена, икономическа – бизнесът губел от всичко това, социална – не можело да стигнеш до работа, фамилна – по-трудно се стигало до роднините в Ямболско и т.н. Но ето, че сега, веднъж имайки я, като че ли бързо забравихме за доскорошната ѝ липса.

Метафората за инфраструктурата е удобна. Нейната всеобхватност и достъпност позволява да бъде ползвана за ред други въпроси. В случая ще я ползвам като връзка към проблема за паметта. Както в инфраструктурата, така и в структурите на нашата памет системното занемаряване, бездействието води до амортизация, западане и накрая разпад на инфраструктурата. Когато си оставил една, било коя да е памет (или инфраструктура) без поддръжка, тя започва да линее или на технически език  – да се амортизира.

Това, което е по-важно, е не самият процес на амортизация, не самият процес на дименция, не самата забрава, в която всички сме потопени, до голяма степен и заради неизбежния всекидневен живот. Далеч по важен е въпросът как е било допуснато това да се случи. Какъв е механизмът, който е позволил базовата поддръжка на нашата ментална инфраструктура, наречена памет, да бъде занемарена, да бъде охлабена, отслабена, изоставена и в крайна сметка разрушена.

Чета новините и гледам как на 23-ма души са им дадени ордени от президента Плевнелиев, затова, че са отстоявали свободата на всички нас по времето на комунизма. Половината от тях (12) на брой са вече починали, двама – Георги Заркин (1977) и Димитър Влайчев (1972 г.) са убити още 70-те години от режима. Останалите 10 обаче са починали от естествена смърт след 1989 г. Трима – Румяна Узунова (1995), Васил Узунов (1994)  и проф. Йордан Тодоров (1996) през 90-те години. Шест след 2000-та година – Нури Адалъ (2004), Едуард Генов (2009), отец Благой Топузлиев (2010), Стефан Вълков (2012). А двама – тази, 2014-та година – отец Димитър Амбарев и Костадин Събев. А за Вяра Георгиева  от Русенския комитет не може да се намери нищо в интернет, освен – „наградена посмъртно“. Зловещо, нали? Статистиката в екзистенциалния хоризонт на смъртта звучи ако не зловещо, то поне цинично и неправилно. И, да, точно такава е – половината от същите тези хора са мъртви, другата са живели 25 години в липса на признание. Лично аз мога да изброя поне още 23-ма, които с основание биха могли да се наредят до наградените. Трябва ли и те да умрат, за да заслужат едно държавно признание. В никакъв случай тук не целя нито да коментирам подбора на президента Плевнелиев, нито да хвърлям вина върху него за закъсняло действие, а още повече в  непредвидимия хоризонт на човешкия живот и смърт. Напротив, ако има държавно лице, което да заслужава уважение за полагане на усилия по запазване на паметта за периода на комунизма, е именно президентът Плевнелиев.

Много преди неговия мандат обаче, такива и много други дисиденти починаха в забрава, докато един друг президент на България награждаваше с държавни ордени печални образи на посткомунистическото ни настояще като прословутия оръжеен бос Маджуков или бизнесмена Тодор Батков, или пък вечния директор на НДК Христо Друмев. Както знаем, и наградени, и награждаващи – всички те принадлежат към бившите репресивни структури на НР България. Още пък по-рано, и както нееднократно журналистът Татяна Ваксберг изтъква[2], по време на правителството на Иван Костов един от главните екзекутори на „възродителния процес“ в България – бившият вътрешен министър от 80-те години Димитър Стоянов, бе погребан освен с множество медали за заслуги, така и с държавни почести от тогавашния министър на МВР Богомил Бонев. Впрочем, по-голямата част от всички обвиняеми по делото за „възродителния процес“ като споменатия Стоянов (1999), Кубадински (1995), Живков (1998), и Младенов (2000) също починаха. Последният жив обвиняем е Георги Атанасов, а Георги Танев (също сред живите), ключова фигура във „възродителния процес“ и „Голямата екскурзия“, никога не е привлечен като обвиняем, както и много други вече починали членове на Политбюро. Както всички знаем, смъртта не отбира нито палачите, нито жертвите. Но в живота бездействието към едните не е равнозначно на бездействието към другите. Докато Живков и неговият режим имат своите паметници, а не наказателни присъди и се радват на 55% позитивни оценки според скорошното изследване на Алфа Рисърч[3] и това, което направихме преди една година със закрития вече НЦИОМ[4], то паметта за „другите“, за „жертвите“ е трайно и устойчиво закъсняла и закъсняваща.

Незнанието за палачите също не е равнозначно на незнанието за жертвите. Непознаването както сред по-младата, така и сред по-възрастната част на нашето общество на повече от гореизброените имена като например Димитър Стоянов, Георги Атанасов или пък Георги Танев, всички със значима роля в едно от най-страшните събития от новата ни история – „възродителния процес“, не е тъждествено на непознаването на техните жертви като наградените – покойния Нури Аталъ и на живите Сабри Искендери Зейнеп Келеш. Ако непознаването на първите е липсата на памет за естеството на комунистическия тоталитаризъм в България малко преди краха му, то непознаването на вторите е амортизираната памет за позитивните примери за човешко и гражданско поведение в една екстремна обществена среда. Както показахме в едно скорошно наше изследване за изучаването на комунизма в България[5], ако част от първите – екзекуторите, фигурират в учебниците за средно образование, най-малкото в качеството си на представители на държавната власт, то вторите – жертвите – изцяло отсъстват.

Важно е да се каже, че закъснялата памет както за палачите, така и за жертвите, не е задължително да се случва изолирано, а напротив, може да се случва паралелно. Например БНТ в контекста на програмата си от „25 години промяна“ излъчва серия от критични публицистични предавания и кратки филми за комунистическото и посткомунистическото ни минало. Същевременно обаче в контекста на собствените си чествания – „55 години БНТ“ рекламират своята история с петминутно повтарящо се хвалебствено слово на вездесъщия Антон Дончев. Както знаем, той е автор на поръчковата книга на комунистическия режим „Време разделно“ като част от асимилационната кампания над помаците през 60-те години и чиято екранизация удобно съвпада с кампанията „възродителен процес“ през 80-те години на 20 век. Закъснялата памет за жертвите на тези асимилационни кампании едва сега започва да се проблематизира в такъв мащаб по държавната национална телевизия. Очевидно за ръководството на БНТ няма противоречие с това легитиматорът на същите тези процеси в полето на литературата, награден с орден „Стара планина“ от споменатия президент Първанов, патетично да обяснява какво е за него „нашата Телевизия“.

Ретроградният аргумент, обикновено изтъкван от хора, които никога не са се занимавали с историческата наука или професионално с проблемите на паметта, поне не в този век, тук е – не е минало достатъчно време за трезва рефлексия на толкова скорошен период. Или, в още по-елементаризираната форма, той гласи – историята ще отсъди кой прав, кой крив. Все едно историята е направена от божествена материя и притежава морално-нивелираща трансцедентна сила. Този аргумент не е валиден поне по три причини. Теоретико-методологическата е, че модерната историография отдавна е интегрирала в себе си разказите или материалите (снимки, картини, записки) на съвременниците за скорошни събития, спомените за ежедневието, дори и мемоарната литература като легитимни исторически извори. Практическата причина е, че модерната българска историография, която не включва защитниците на горната спекулативна конструкция, изключително много напредна в изследванията си за периода от 1944 до 1989, както като обем литература, изпреварващ например дори някои от съседите ни като Сърбия, така и като събрани архивни оригинални извори и такива на свидетели от периода. Трето и последно, в пряка връзка с проблема на тази статия, е именно проблемът за паметта в хоризонта на ограничения ни в конкретно време житейски хоризонт.

Паметта се случва в нашето ежедневие с всичките ни бездействия и действия, познания и непознания. Дори и да не приемем тезата на Морис Халбвакс[6] за съществуването на „колективна памет“, то можем поне да се съгласим с неговия не по-малко именит критик Райнхарт Козелек – за наличието на колективни условия на нашите спомени. Сред тях той включва икономически, политически, религиозни, социални, църковни, партийни, национални и езикови, предварително дадени условия”, които  „определят рамката на моите възприятия“[7]. Сред тези базови условия се числи и правораздавателната система, която не успя да се погрижи за справедливостта за жертвите и наказанието на палачите, какъвто пример дадох. А грижата за паметта, за бъдещето, а, ако щете, дори и за икономическото развитие на едно общество, неизбежно минава през въпроса за справедливостта. (Връзката икономическо благоденствие и памет заслужава отделен и по-задълбочен текст). Също такова условие е образователната и в пряка връзка културна институционална среда – липсата на имената и разказите за и от жертвите в учебниците по история и литература. Такова условие е и липсата на паметници и на места на паметта (България продължава да е една от малкото посткомунистически държави без концептуален музей на тоталитарната власт и без други подобни културни институти), където да бъдат почитани същите тези хора, както от роднините им, така и от учениците и техните родители.

Накратко – липсата на базовите условия за колективна памет – институционална юридическа справедливост, места на памет, паметници, разкази на съвременници и потърпевши в учебниците, културни институти, кинематография, дигитални и документални извори като част от обучението и т.н., води до трайна занемара и в крайна сметка до разпад на менталната ни инфраструктура. Така паметта винаги ще е закъсняла за съвременното българско общество. Ще е закъсняла както за живите, така и за мъртвите. А може и с тях окончателно да изчезне.

 

[1] Dirk van Laak. Infra-Strukturgeschichte. In: http://www.jstor.org/discover/10.2307/40186014?uid=1072312&uid

[2] http://www.dw.de/сякаш-не-е-имало-възродителен-процес/a-6239557

[3] http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/11/09/2415739_koi_specheli_ot_prehoda_v_bulgariia/

[4] http://diktaturata.bg/images/PDF/istoria_na_komunizma.pdf

[5] http://kultura.bg/web/комунизмът-в-учебниците-2/

[6] Морис Халбвакс, М. Колективната памет, София, ИК „Критика и хуманизъм”, 1996.

[7] Райнхарт Козелек, „Съществува ли колективна памет”, в Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. /съст. И. Знеполски/, София, Дом на науките за човека и обществото, 2004, 42.

Източник: http://www.marginalia.bg/

Митът за хубавия живот при социализма. - NEWS.BG, 14.11.2014, 20:49

Митът за хубавия живот при социализма

14.11.2014, 20:49 (обновена 14.11.2014, 21:31)
news.bg
 

Какъв е бил животът по време на социализма - по-добър или по-лош от днешния? Последните социологически проучвания показват, че голяма част от българите са склонни да идеализират комунистическия режим, констатира Дойче веле..

Изследване от 1977 година, изготвено от известния български социолог проф. Чавдар Кюранов, налага извода, че равенството в тогавашното „развито социалистическо общество" е просто химера. В групата на най-бедните жители на тогавашна България влизат между 80 000 и 100 000 души. Дори според социалистическата наука животът на тези хора е бил повече от мизерен. Не са имали нито канализация, нито течаща вода. Осветявали са домовете си с газена лампа или в най-добрия случай с една крушка. Не са притежавали мебели, да не говорим за електроуреди. Обитавали са къщи с пръстен под.

Малко по-добре са живеели хората от по-горната група, която обхваща около 400 000 души. Те вече имали тухлени къщи, макар и без водопровод, канализация, баня и тоалетна. Отоплявали се с въглища и дърва, но пък притежавали радиоточка, електрически котлон, ютия и дори гардероб. Хората, принадлежащи към още по-горната група, са притежавали такива „екстри" като диван, фотьойли и тапицирани столове. А в най-горната група влизат хората, които освен всичко това са притежавали и автомобил.


Спомени за НРБ

Доцент Петя Кабакчиева, ръководителка на Факултета по социология в Софийския университет, е изненадана от рязката промяна в оценките за живота по време на комунистическия режим. „Днес голяма част от българите смятат, че тогава е имало спокойствие, сигурност, ред, а сега няма. Имало е равенство, сега - не, имало е сигурна работа, добро образование, здравеопазване, а сега няма", обобщава Кабакчиева, позовавайки се на резултатите от последното проучване на „Алфа Рисърч".

„Хората в НРБ са нямали усещането, че от труда им зависи нещо. Очаквали са държавата да се грижи за всичко, в това число и за доходите им. В началото на прехода същите тези хора казваха: Сега вече - всекиму според труда! Но именно това голямо очакване не се сбъдна", посочва Кабакчиева и добавя, че една от основните причини за тези несбъднати копнежи е формираният при социализма манталитет, който намира изражение в популярни фрази като „те ме лъжат, че ми плащат, а аз ги лъжа, че работя". Добре се помнят и други „максими" на соца - „Работи, за да ядеш, кради, за да имаш". Или пък - „Защо НРБ е най-богатата страна в света? - Защото всички крадат и пак има".

„За разлика от Полша, където в края на комунизма гражданското общество вече беше узряло за икономическите реформи на Балцерович, борбата на българското дисиденство се ограничаваше до искания за съблюдаване на основните човешки права, докато представите за икономическото развитие се спускаха от комунистическия елит", припомня Кабакчиева. И допълва, че „общонародната" собственост при соца масово е била възприемана като ресурс за лично облагодетелстване. Именно липсата на ясна граница между публично и частно по време на социализма доведе по-късно до разцвета на сивата и черната икономика, посочва социоложката.


Един положителен извод

Според Кабакчиева, последните социологически сондажи съдържат и положителни изводи за развитието на българското общество. Редица изследвания, проведени през 90-те години на миналия век, между които и авторитетното Общоевропейско изследване на ценностите, показват, че за повечето българи равенството е било тогава по-важно от свободата. „Днес картината е съвсем друга - две трети от хората в България категорично поставят правото на всеки човек да живее свободно пред идеята за социалното равенство", отбелязва социоложката Петя Кабакчиева.

Източник: NEWS.BG

 

Проф. д-р Евгения Калинова: Външният фактор е решаващ за характера на промяната, настъпила в България през есента на 1944 г.

Проф. д-р Евгения Калинова: Външният фактор е решаващ за характера на промяната, настъпила в България през есента на 1944 г.

Публикации

Кристина Бобева, Теодора Костадинова, Анастасия Иванчева, Отражението на параисторията във виртуалното пространство на форумите „Бойна слава“

ОТРАЖЕНИЕТО НА ПАРАИСТОРИЯТА ВЪВ ВИТРУАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО ПО ПРИМЕРА НА ФОРУМИТЕ „БОЙНА СЛАВА”

 

Кристина Бобева

Теодора Костадинова

Анастасия Иванчева

 

            При анализирането нa темата за параисторията и влиянието ú в обществото в наши дни трябва да се направи поглед върху историческото развитие на българската нация, за да могат да бъдат обяснени, поне в известна степен, процесите протичащи в началото на ХХIвек в нашето общество. Подобно на другите балкански народи в продължение на близо пет века българите нямат самостоятелна държава. Това естествено води до липса на собствен обществен елит, който да поддържа самочувстието на нацията. Годините на чуждо политическо владичество водят до прекъсване и в книжовната дейност на българския народ, в това число и на историческа тематика. В продължение на близо три века до началото на средата на ХVIII век българският народ страда от пълна лиспа на собствена писмена култура.

Актуалната днес тема за параисторията има своите корени в българското общество още от периода на Възраждането. Част от псевдоисторичните теории разпространявани днес са повлияни от произведенията на редица възрожденци и учени от края на XIX и началото на XX век, но не трябва да се забравя, че до голяма степен те са обслужвали националната идея, а не историческа достоверност. Поради особеностите на политическото положение на българския народ в този времеви обхват най-актуална тема за авторите, занимаващи се с история е произходът на българите. Това се обяснява с идеята да се повдигне самочувствието на българите чрез изтъкване на величието на тяхното минало.

 Произведенията  върху тази проблематика от периода на Възраждането и от първите години след Освобождението на България от османска власт през 1878г. не могат да бъдат определени като псевдоисторични, тъй като професионалната история също не е добре развита в този период. Редицата теории, които се появяват относно произхода на българите в началото на ХХ век носят белезите на политическите събития и идеологии, които се разпространяват в цяла Европа по това време. Налагането на тоталитарен режим след 1944г. води до налагане на цензура върху всички сфери на науката и културата. В продължение на 45 години съществува монопол върху изводите от историческите изследвания, които трябва да се съобразяват с официалната държавна позиция.

Това своеобразно потискане на проучванията по различните теории за произхода на българите води до ответния „бум” на произведенията по тази тематика след промяната на политическия режим от 1989г. Параисторичният дискурс получава своя шанс за развитие и разпространение в България след края на социалистическия период, но началото му се корени във възродилите се националистични идеи през 70-те години на ХХвек. В рамките на големите промени, които търпи българското общество след падането на социалистическия режим, се появяват редица автори, които правят своя интерпретация на всеобщо известни исторически факти или „откриват” неизвестни такива. През първите години след смяната на политическия режим в освободеното от цензура българско публицистично пространство излизат редица псевдоисторически трудове, по-голямата част от които са дело на непрофесионални историци[1].

Тенденцията за увеличаване броя на произведенията на историческа тематика и особено започналата да става все по-разпространена практика те да се пишат от хора, за които историята е хоби, а не професия, показва дълбоката криза на доверие, което изпитва българското общество към академичната историческа наука. Това недоверие може да бъде анализирано от две гледни точки. От една страна  отричането на историчеките изследвания при предишния политически режим е в унисон с идеята за заклеймяване на всичко, което е свързано със социалистическия период. Официалната теория, част от която е създадена след 1944 г., бива „обвинявана” от параисториците  в служба на чужда пропаганда, както се вижда в нападката на ст.н.с. д-р Петър Добрев „България се намира в своето днешно жалко духовно положение не само заради своите политици, но и заради греховете на голяма част от своите казионни историци от просъветски тип”[2]. От друга може да се обясни с желанието „другата” история, останалата „скрита” история да бъде истината за хода на събитията в миналото. Това заключение може да се направи, макар и условно, когато се погледнат периодите на най-силно развитие и разпространение на параисторичните трудове в българското общество. Кризата, продиктувана от мъчително осъществяващият се български „преход” в края на XX век като че ли позволява на псевдоисторията да набере сериозна популярност. Опитът на обществото ни да се легитимира като достоен член на европейската общност в началото на XXI век поражда все по-широкото разпространение на множеството параисторични теории, повечето от които имат своето начало още в годините преди Втората световна война.

Както вече беше посочено темата за произхода на българите е разглеждана от редица автори още в периода на Българаското възраждане. И макар тези произведения да са писани от непрофесионални историци, те имат своята подкрепа и от академични учени в годините след Освобожението на България. Темата остава особено актуална в хода на редицата въстания и войни  за национално обединение. В този смисъл теориите за произхода на  българите до голяма степен зависят от политическата обстановка в страната.

Следа падането на комунистическия режим и разпадането на социалистическия блок, който в известна степен е обединен и от панславянската идея, в българското общество настава нова криза на идентичност, свързана с произхода на прабългарите. Тежките икономически условия и цялостното обезверяване на населението към политическия живот в модерната българска държава води до търсене на средновековните корени, които да докажат на обикновения българин, че романтичните идеи на Възраждането са възможни и че България е била и отново ще бъде велика държава.

На тези търсения в обществото отговарят не професионалните историци, които се занимават с академична наука, а най-различни хора, за които тълкуването на историята се оказва лесна и достижима задача. В края на ХХ век псевдоисторическите произведения се издават обикновено в много по-големи тиражи от научните трудове на професионалните историци, тъй като са емоционално и политически атрактивни. Възможността за разпространение на информация на тема история, както и по всички останали тематики, нараства и променя своята същност с бързото развитие на модерните технологии в края на миналия век. На границата между ХХ и ХХI век, когато интернет е част от живота на почти всяко домакинство, значението на виртуалното пространство при анализиране на свързани с параисторията придобива все по-голямо значение.

            В настоящия текст ще се опитаме да представим отзвука от разпространението на параисторичните теории в обществото. Тъй като обемът от информация в медиите е твърде голям и разностранен трябваше да се спрем на една единствена платформа. Избрахме да акцентираме в своето изложение върху представянето на система от интернет форуми, които се занимават с историческа тематика.

 По своята същност военно-историческите форуми „Бойна слава” представляват пространна система от интернет форуми, обединени не само от военно-историческа тематика, но и философски, езиковедски, филологически и други теми. Замислени като дискуционно пространство за обмяна на знания и мнения в областта на историята и близки до нея хуманитарни науки, те придобиват и чисто информативен характер. Това превръща форумите „Бойна слава” в привлекателно поле за изява на потребители с интерес към тази тематика, но без подготовка или умения да набавят нужната им иформация от друг източник. Историческите познания на определени членове на форума понякога достигат до такива детайли в отделни области на историята, че един любител или случаен посетител на форума остава респектиран. Някои от участниците в „Бойна слава” са създатели или администратори на други интернет-форуми с военно-историческа тематика като „Третият Райх,  „Вимпел”, “Манлихер”, „Великата война 1914-1918г” и др. Всички тези сайтове, включително форумите се финансират, израждат и поддържат на частни, ентусиастки начала. Юридически интернет пространството на „Бойна слава” представлява частна собственост, съответно управата на сайтовете и форумите има пълни права за определяне на правилата и ограниченията при ползването им. Самата платформа е разделена на няколко секции с различни предназначения – International, Общи приказки, Световна история, Българска история, Световните войни и Военна техника. Тъй като обаче, както вече беше отбелязано, прабългарстиката е най-податливата на параисторични теории тематика ние ще се спрем само на раздела засягащ Средновековната българска история, както и този за Литература, тъй като там се обсъждат параисторични издания. Основният акцент в текста ще падне върху правилата на форумите, които засягат публикуването и коментирането на теми, които са пряко свързани с разпространението на параистористорични тези.

При вече описаните характеристики на форума би следвало да се очаква, че именно в темите за средновековната българска история ще бъдат публикувани теориите на най-различни параисторици, псевдоучени и хора, повлияни от различни публикации, които се разпространяват в общественото пространство. Форумите „Бойна слава” обаче са приятна изненада в това отношение. Разделът за средновековната българска история е под строг контрол на модераторите. Взимането на решения за проямна на правилата, затваряне или изтриване на тема, както и забрана за достъп и изказване на мнения на деден потребител се решава от форумен съвет от петима членове, които са модератори на различните раздели във форума.

Повечето теми, свързани с произхода на древните българи са заключени,а съществуващите са под строг контрол на модераторите. Това  ограничава възможността да се изказват разнообразни мнения, които понякога граничат с абсурдното. При разглеждане на темите ставя ясно, че причината тези тема да бъдат заключени е именно възникването на спорове, които са повече на емоционална основа, от колкото опити за доказване на дадена теза чрез доказателства. Това налага и промяна на правилата на форума, що се касае именно до този раздел:

Поради явното израждане на нивото на дискусиите във форума за българското средновековие, занапред всичко, което модераторите биха сметнали за обида към опонента, включително маскирано като шега или ирония, всичко, което априори отхвърля директно теорията на този опонент, а не представените за нея доказателства и всяко мнение, набъркващо комунизъм, антикомунизъм, нихилизъм, евреи, масони,  ДС,  КГБ,  Коминтерна и всякакви други тайни служби ще бъде безмилостно и без обяснения изтривано. Ако смятате, че нещо е много важно за темата, подкрепено е от доказателства и засяга някое от изброените - пишете го, но ако по нашите критерии не е така - ще бъде изтривано.[3] По този начин модераторите/администраторите на форума показват своето отговорно отношение към влиянието, което подобно интернет пространство би могло да има във формирането на общественото мнение. Това е особено важно с оглед на факта, че анонимността, която осигурява интернет пространството, позволява по-директно изразяване на отношението към дадена личност или проблем. Така, поради явно зародилото се напрежение сред потребителите на форума, част от темите в раздел Българско Средновековие не само са изтрити, а са създадени редица нови правила, които да регулират разпространението доказателствено необосновани мнения и теории пряко засягащи най-ранната българска история.

Първото правило гласи: „Не използвай исторически аргументи от преди 1000-2000 години за да обосноваваш съвременните си политически убеждения и националистически пристрастия.” То ясно демонстрира една от основните нападки в публичното пространство срещу тези, които цитират официалните постановки на академичната наука, а именно обвинението в антинационализъм. Често тези, които приемат параисторията, чиято основна цел е да докаже величието и древността на българският народ и държава[4], за достоверна са привърженици на крайния национализъм. Те смятат себе си за най-големите партиоти.

Друго широко разпространено обвинение отправяно към академичната наука е, че тя служи на чужди пропагандни и агентури. Тази тенденция също в отразена в правилата на форумите. „Не използвай конспиративни теории, че някой съзнателно до ден днешен крие истината по политически, религиозни и други подобни причини. Т.е., че Ватикана, гърците, руснаците, германцитe, евреите и комунистите са фиксирани върху идеята да предотвратят излизането на доказателства за величието на българския народ. На теория трябва да добавя „освен ако нямаш много сериозни доказателства”, но понеже имаме идея за такива „дискусии” на други места може направо да си ги спестим.”

            Опитът на управата на форумите да поддържат определено ниво в съдържанието им личи в правилото засягащо аргументацията на потребителите:

Възможно повече ползвай оригиналните извори, за сметка на съвременните историографските интерпретации. Разбира се мнението на авторитета има значение, но само когато е подкрепено от доказателства, а и да не забравяме, че онези, които са авторитети за едни, не са авторитети за други.”  Тук ясно личи опита за ограничаване на разпространението на всякакъв вид професионални и не толкова професионални мнения и интерпретации, които не се основават на достоверна и убедителна аргументация.  

            След като описахме общите положения и форумните правила ще направим по-детайлно разглеждане на темите от раздела за българската средновековна история.  Разделът включва 371 теми. Модератори са Guy de Mond Ferrand и Thorn. Предишен модератор на форума, който също затваря редица теми, насочени към произхода на прабългарите е gollum, който вече не е модератор на този раздел. Сред затворените теми са: „Генетика на българите!?”, „Религията на първобългарите”, „Прабългарите”, „Какви са „българските” славяни”, „Езикът на прабългарите”, „Кога точно е възникнала българската държава?”, „Численост на Аспаруховите българи” и др. Преглеждането на темите показва, че те най-често за затворени, защото в тях спират да се излагат доказателствено подкрепени аргументи, а форумното пространство става поле за размяна на лични нападки. С цел да се изяснят правилата има специално започната тема от модератора ThornКак трябва да се водят дискусии за прозихода”. В унисон с предложенията в тази тема са създадени отделни теми за всяка от теориите за произход на българите. Идеята на тези теми е в тях да участват само потребители, които подкрепят въпросната теория, за да не се получават безсмислени и по своята същност нерешими спорове във форумното пространство.

            Напрежението около темите за прозихода, езика, религията и т.н. на прабългатите ескалира толкова, че на 10 август 2007г. е въведен шестмесечем мораториум върхи всички теми, свързани с произхода на на прабългарите. Ограничението е въведено поради явното израждане на повечето от дискусиите, които засягат въпросите, свързани с етногенезиса и културата на първобългарите. Дори тези, около които би могло да се развие дискусия твърде често се превръщат в обект на изразяване на лични непокрепени с извори мнения. За публикуване на постове, които не са съобразени с правилата на форума изключени от „Бойна слава” са редица потребители. Сред тях са Galahal, inabus, KG125, bozman и др.   

            Освен върху начина, по който протичат дебатите във форумното пространство има дискусии и отностно източниците, върху които те градят своите тези. Един ярък пример в това отношения е темата за обсъждане на произведенията на д-р Ганчо Ценов[5]. В нея всъщност личат основните причини, заради които и до днес параисторичните теории имат немалко поддържници. От мненията на потребителите става ясно, че ако за професионалните историци липсата на методология и разглеждането на извори извън техният контекст означава липса на научна достоверност на дадена теория,  за любителите историци методология не е нужна. Около това противоречие са концентрирани и мненията в темата, в която се обсъждат българските параисторици „Българските историчати – П. Добрев и ко”. Сред обсъжданите в тази тема автори са  д-р Петър Добрев[6], д-р Божидар Димитров[7], споменатият вече д-д Ганчо Ценов и др. Дискусията в темата се изгражда именно върху въпросите за методологията, по която авторите правят своите изследвания. Това са професионални историци, които разполагат с необходимия обем знания и ресурси, но съзнателно акцентират върху дадена част от изворите, с цел да докажат своята теория. Лиспата на цялостно анализиране на данните за дадено историческо събитие или епоха е всъщност основата, върху която се градят параисторичните трудове.

            Подобна тенденция има и в някои мнения на потребителите в форумите „Бойна слава”. Пример за подобно частично интерпретиране на информацията има в коментарите на потребителя проф. Добрев. От линк към неговия профил, става ясно, че зад този потребителски акаунт стои проф. Иван Добрев, който е тюрколог по образование и има собствен блог, в който са публикувани негови изследвания. Един от неговите основни опоненти в оформящите се дискусии е потребителят T.Jonchev. Той е преподавател по история в Ломската гимназия. В постовете на тези двама потребители са пример, който често се среща в публичното пространство. Проф. Добрев разполага с голям обем информация и в мненията му относто лингвистични въпроси личи добро познаване на тематика. По отношение на историята обаче той прави категорични заключения на база твърде малко информация. T.Jonchev от своя страна освен изключително богата аргументация и изворова база към своите коментари изрично подчертава, че на посочените документи са възможни няколко интерпретации. Той често публикува и линкове към трудовете на омаловажаваните от параисториците академични учени, чието професионално занимание е анализирането на изворите за историята.

            Представените няколко примера са само част от многото, които могат да бъдат извадени от форумите „Бойна слава”. Те показват, че основната причина за противоречията между професионалните и непрофесионални учени е използването на определена методология като това се пренася и в интернет пространството. Приведените примери показват ясно как темата за най-ранната история на българите поражда не само дебат в обществото ни, но и ескалира в напрежение между защитниците на различните тези и мнения прерастващо в обиди и лични нападки. В настоящия текст е даден пример само с една интернет платформа, но това явление може да се наблюдава навсякъде в интернет пространството, където анонимността на потребителите позволява свободно изразяване на всякакво мнение. Особеният случай на форумите „Бойна слава“ е, че подобен род напрежение е максимално ограничен чрез усилията на модераторите  да поддържат  дискусиите на високо, почти научно ниво. Този добър пример от българското интернет пространство показва, че при достатъчна воля от собственици, администратори и модератори е възможно да се създаде сайт, чиято основна тема е историята, но който не се изражда в поле за изява на параисторични теории.

 


[1] Николов, Александър. „Параисторията като феномен на прехода: „преоткриването” на древните българи” http://prehodbg.com/node/965 посетен на 18.09.2011г.

[2] Добрев, Петър. Комедия от грешки. http://www.protobulgarians.com/Statii%20ot%20drugi%20avtori/Petar%20Dobrev%20-%20otgovor.htm посетен на 17.09. 2011 г.

[4] Пример за такива автори е Стефан Цанев, който в първата част на своята тетралогия „Български хроники” твърди, че преди възникването на Стара Велика България са съществували 9 други държави, създадени от прабългарите. Друг пример, дори по-краен, е мнението на Росен Минев, публикувано в списание Ави-тохол според което още в VІ в.пр.Хр сред китайците живее и проповядва българинът Боян, наречен от тях Лао-Цзъ, а скито-хунорският княз Сакия Муни създава будизма или, че Константин-Кирил и Методий са потомствени български благородници.

[5] Д-р Ганчо Ценов е български историк, работил в края на XIX - нач. на XX в. Неговите изследвния са съсредоточени освновно върху българската история през Късната Античност и Ранното средновековие. В своето емблематично произведение "Кроватова българия и покръстването на българите" той излага хипотезата, че българите са автохтонното население на европейскста част на Скития. Теорията му обаче не е приета добре сред българските академични среди и кандидатурата му за доцент в катедра Стара история на Софийския Университет е отхвърлена. Между д-р Ценов и проф. Васил Златарски и проф. Петър Мутафчиев има сериозна полемика прерастваща на моменти до лични обиди. По-късно работи и живее в Германия, където и са издавани трудновете му. Последното издание на „Кроватова България и покръстването на българите” е от 2004г.

[6] Петър Добрев е български учен от втората половина на ХХвек. Ст.н.с в Икономическия институт на БАН. Прави стопански изследвания върху историята на прабългарите.

[7] Божидар Димитров е български историк, който е известен в българското обществено пространство с изразяването на мнение по  различни исторически въпроси и стремежа му да „разбива митове” за българската история.

AttachmentРазмер
K_Bobeva_T_Kostadinova_A_Ivancheva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.pdf132.36 KB
K_Bobeva_T_Kostadinova_A_Ivancheva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.doc84.5 KB
K_Bobeva_T_Kostadinova_A_Ivancheva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.odt39.38 KB

Цветелин Степанов, За някои митове в историографията на средните векове

ЗА НЯКОИ МИТОВЕ В ИСТОРИОГРАФИЯТА НА СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ[1]

Цветелин Степанов

 

Едва ли е постижима цел за който и да било изследовател да сътвори непротиворечива система от критерии, по които да се отчлени една или друга типология на историческите-и-историографските митове. Ето защо и тук предложената има само една цел – по-лесната ориентация по отношение на някакъв казус (в смисъла на case studies) и не претендира нито за абсолютна достоверност, нито пък за окончателно решение. Още повече, че редица митове могат да се подведат под различни критерии за оценка и по този начин да попаднат едновременно в няколко различни типологии. Примерите (казусите), предложени по-долу като отправна точка за размисъл, са подбрани предимно от средновековната българска, хазарска, руска и сръбска история и култура, като с това се цели не само разширяването на хоризонта от бази данни, но и да се потърсят (или пък да се отхвърлят, където е възможно) някои от т.нар. общи места в митотворчеството, плод на писанията на т.нар. официални историци. Естествено, акцентът е преди всичко върху митове, породили се през последните два века, като отправната гледна точка за този избор е съвсем логична – все пак сериозната наука, и историята в частност, датира от 18-19 в. Следователно примерите от сферата на т.нар. параистория не са обект на този текст.

За целта на анализа предлагам следното разграничение на „научното” митотворчество:

(1) историографски митове; (2) митове, породени от грешна интерпретативна стратегия; (3) идеологизирани-и-идеологизиращи митове, понякога различни от националните. Последните са изследвани най-активно и поради това не възнамерявам да се спирам подробно на тях. Струва ми се, че повече дължим на другите видове митове и именно поради тази причина ще се опитам да дам не само различни примери за такива, но и да изследвам някои от породилите ги причини; предлагам на места използването и на други интерпретативни „ключове”, с които да се търсят решения, които – поне така си мисля на фона на натрупания опит – са много по-адекватни с оглед мисловните нагласи и практики на Средновековието.

Към група първа бих причислил и досега налаганият активно в науката мит за изначалната тюркскост на ранните българи/(прото)българите/прабългарите. Той има своята ранна „научна” фаза най-вече в изследванията на Вилхелм Томашек от края на 19 в., за да се разпространи впоследствие лавинообразно в световната наука, особено в историографията на унгарци, германци, австрийци, както и сред редица учени в бившия СССР и в България. Така той заменя ред други по-стари хипотези за най-ранното минало на (прото)българите, които така и не успяват да се наложат в сферата на „научната” митология. Веднага трябва да кажа обаче, че в България през последните 20-25 години се появиха многобройни изследвания по този проблем, за съжаление немалко от тях осъществени с неадекватна – ако изобщо има такава – методология. Последното доведе до ред отрицателни последици и „замъгли” или „разми”, така да се каже, някои от най-важните доводи за далеч по-сериозната обвързаност на ранната българска етногенеза с тази на ираноезичните (източно- и северноирански) племена. В интерес на истината, някои от тезите за едно по-стабилно иранско начало в корените на (прото)българската етногенеза се срещат и сред учени в бившия СССР, както и сред български изследователи между двете световни войни, например Андрей Протич и Богдан Филов. Несмело в тази насока се изказва в края на 1960-те г. и Веселин Бешевлиев (особено що се касае до ираноезичност на някои от аристократичните родове на предхристиянска България в една статия, отпечатана в бившия СССР), но все пак в основните си работи от периода 1970-те–1990-те години Бешевлиев защитава идеята за принадлежност на ранните българи към тюркското езиково семейство. По подобен начин – загатнато и „ненатрапчиво” – иранското начало у (прото)българите представя и Станчо Ваклинов почти по същото време, но все пак и той не посмява да се противопостави на господстващото тогава мнение.

Най-напред нека се спрем на въпроса как конструират тезата си привържениците на изначалната тюркскост на (прото)българите? За тях един силно фрагментиран надпис върху камък от 820-те г., където Веселин Бешевлиев разчете „Тангра” и го обвърза с алтайския бог на небето Тенгри/Тейри, поставен редом до няколко на брой имена на български аристократи с алтайски произход, са достатъчно основание за съществуването на такава теза. Но как да се пренебрегнат другите налични факти, които нерядко са далеч по-важни, а и са много повече на брой. Можем ли да ги пропуснем? И така, нека си отговорим най-напред на същностния въпрос как се самоидентифицират и разграничават индивидите през Средните векове: а) с оглед всекидневен живот: по облекло, прическа и под.; б) според по-абстрактни категории: генеалогия, религия и храмове, посредством лично местоимение за 1 л. ед. ч., по специфични титли (макар че последното не винаги е достатъчно надежден признак, тъй като военната номенклатура твърде често се заимства отвън), и т.н. Какви са прическите например на тюрки и на авари, по традиция свързвани с алтайските народи,  и схождат ли си те с тези на българите? Категорично не! (Примери от писмени извори: за авари и тюрки – „косоносци”, със „сплетени в приплетка” коси; визуални – редица графити от Хазария, представящи и хазарски воини с подобни коси; тези данни са за периода от втората половина на 6 и до 10 в.; за българи – срв. Именника на българските владетели – до 680 г. са маркирани изрично посредством „с остригани глави”, вж. и „Менологий” на василевса Василий II от началото на 11 в., където българите са представени със своите кафтани). Същото е валидно в голяма степен и за основните белези в облеклото, макар че в това отношение, в степта и в гористо-степния пояс на Евразия, се наблюдават много сходства сред различни етноси, обусловени от климатичния фактор.

Кои са основните божества при тюрките? Вече упоменатият бог на небето Тенгри/Тейри, но заедно с него върви „в двойка” женското му съответствие – Умай (обвързвана с раждащото женско начало и със земята, т.е. със средния пояс във вертикалното 3-членение на света), а господар на подземния свят е Ерклиг. Все още няма нито един извор, който да твърди, че сред езичниците българи са почитани божествата Ерклиг и Умай (което не означава естествено, че българите не са почитали богове на тези две основни нива в мирозданието). В добавка, до този момент нямаме нито един писмен извор, който да поставя (прото)българите редом до тюрките, в смисъл на произхождащи от последните (за разлика от данните за печенеги, узи, маджари и др.). Не на последно място, като същностен елемент в управленската структура на тюрките от Първия и Втория каганат винаги се отбелязва т.нар. върховна тройка в управлението, т.е. каган, ябгу (-каган) и шад, най-често намиращи се в братска или синовна обвързаност помежду си. Такава „тройка” сред българите, поне до този момент, е неизвестна. При последните се наблюдава наличие на „кан(а)субиги”, „кавхан” и „ичиргубоил”. Има, разбира се, и еднакви титли: тархан, миник/имник и др., както и титли, типични и за двата езика, иранския и алтайския, например иран. бахадур, бълг. багатур, тюрк. батыр; или пък иран. бага, бълг. бог/биг, тюрк. бей/бий.

Още нещо твърде важно с оглед на самоидентификацията, за да го пропуснем – в Дунавска България, както и на поне две места в района на Северен Кавказ (Хумара) и северното Причерноморие (Маяки/Маяцкое), по същество от пределите на Хазария, където са живеели (прото)българи през 8-9 в., до момента са открити общо 8 на брой храмове на огъня (6 в Дунавска България: по два в Плиска и в Преслав, и по един – в Мадара и в Силистра, т.е. в основните „царски” средища; и още два в земите под хазарска власт), които се свързват по своя произход не с алтайския, а отново с иранския свят! Последното обаче не означава, че трябва веднага да свържем (прото)българите със зороастризма от епохата на Сасанидите, каквато теза напоследък някои се опитват да лансират. Струва ми се, че най-близо до истината са онези автори, които интерпретират най-древната религия на (прото)българите през индоиранския „ключ” (срв. т.нар. в изворите „скитска заблуда”, с особена почит към огъня и водата, въздуха и земята, като основни елементи, както и на слънцето), макар че не могат a priori да се изключват по-късни алтайски напластявания, особено що се касае до т.нар. аристократични култове и свързания с тях особен войнски/аристократичен етос.

Към размисъла в посока иранскост можем да добавим и особено ценното наблюдение за самоидентификацията при българите. Сред тях 1 л. ед. ч. на личното местоимение е иранското „аз”! И тази констатация е твърда величина и до днес! Сред други славянски народи, които боравят с кирилската азбука, при сърби и руси в частност, идентификацията днес масово се осъществява посредством „я”, а не чрез „аз” (в диалектни варианти в България – и посредством „ази”, т.е. същото като при редица ирански народи и до днес!), за разлика от тази при българите. Ако към всичко казано добавим и многобройните имена на владетели и аристократи в България до 11 в., които принадлежат към иранската група, например Аспарух, Тервел, Кардам, Борис, Гостун, Маламир, Персиан, Негавон и т.н., ще се видим принудени сериозно да се усъмним в изначалната тюркскост на (прото)българите и в истинността на тази – утвърдена според някои учени – истина, а според мен – историографски мит. Разбира се, фактът на много по-сериозното присъствие на иранството (ако си послужим с термина на големия руски, а впоследствие и американски изследовател Михаил Ростовцев от първата половина на 20 в.) в (прото)българската етногенеза не изключва наличието и на алтайски инфилтрации сред българите, особено след края на 6 в., когато тюрките се настаняват далеч на запад, достигайки чак до Крим. Последното се вижда от някои аристократични имена в България (например Корш, Шун(а) и др. – от надписи върху камък от първата половина на 9 в.), от практики на водене на военни действия и военна организация, в частност (разграничението на войската на ляво и дясно крило и център), последното впрочем обща черта за степна Евразия. Последната във времето на 6-9/10 в. може да се маркира преди всичко като тюрко-иранска, ако се държи непременно на разграничителния белег език. Това не е изненадващо предвид принципната полиетничност на държавните формации в евразийската степ през Ранното средновековие. 

На второ място в тази условна първа група ще се спра на добре известния мит за крал/крали Марко, който се прославя в редица песни и сред българи, и сред сърби след края на 14 в. Очевиден факт е, че това е типичен герой от епоса на т.нар. южно славянство, но дали в основата му стои реалният крал Марко. Съмнително е подобно допускане, тъй като епичните герои по принцип са моделирани по други схеми и най-често зад тях се крие божествен персонаж или пък културен герой. В етнологията, фолклористиката и културната антропология отдавна са забелязали тази същност на героите и именно поради това си струва да се замислим кой прозира зад фигурата на Крали Марко. Отговорът според мен е следният: героят е моделиран според представата за слънчевия бог-конник, зад когото стои архи-образът на Митра, божеството на светлото Небе от индо-иранския период, а впоследствие и на слънцето, особено добре позната религия в Късната Римска империя. В различните региони името на Митра е претърпяло лингвистични трансформации с вековете, например то се среща и като Мар, и като Ми(х)р и до днес (сред волжки българи и сред иранци). Също толкова продуктивен при „царските” имена е Мир/Митра и при славянските етноси – срв. Владимир/Володимир, Властимир и под. При древните германи, а може би и при келтите, които имат видимо присъствие (за съжаление все още недостатъчно добре проучено) на Балканите, конят е назоваван „марк” (срв. гальовното име на магарето сред българите – Марко!), а конят е основният атрибут на божеството Митра, както е добре известно, и оттам и на слънцето. Пак при германите се среща „царското” име Валдемар. Слънцето, соларността, са атрибут на царската/кралската власт, истина, която не се нуждае от доказателство. Така че зад Крали Марко ще трябва по-скоро да провидим една реактивация на архаични, нехристиянски в дълбоката си същина, митологеми, които са позволили „забравяне” на реалните деяния на реалния владетел християнин крал Марко в края на 14 в., който в действителност предава каузата на християнството. Дали именно поради тази последна причина имаме моделиране на героя в епоса посредством стара езическа митологема (посредством соларността и конника)? Труден за еднозначен отговор въпрос, над който биха могли да разсъждават с повече детайли най-вече етнолозите и антрополозите.

Едновременно с епичния герой Крали Марко обаче, в българското етнично землище и особено в района на днешна западна България (с особена сила това важи за Самоковско), масово след края на 14 в. се разпространяват легенди за последната битка на последния български цар на Търновска България – Иоан Шишман (посечен по заповед на Баязид през 1395 г.!). Очевидно е, че в народните представи той е моделиран посредством парадигмата за „последния цар” преди Второто Христово пришествие и преди Страшния съд; явно е още, че падането на Второто българско царство след 1396 г. е промислено през призмата на есхатологията. Така че тук имаме отново мит, но той е създаден на друга база, този път типично християнска и есхатологична, в частност. Последното впрочем е твърде типично за света и представите на средновековния християнин изобщо, а не само за българина.  

Към втората група, на „интерпретативните” митове, мога да причисля (а) този за извеждането на (прото)българската „царска” власт и държавност от Атила и хуните и, (б) обвързването на погребението при с. Вознесенка в северното Причерноморие (дн. Украйна), датиращо най-вероятно от първата половина на 8 в., с края на житейския път на българския владетел Аспарух и с някои данни от т.нар. Български апокрифен летопис (оригинално заглавие „Сказание на пророк Исайя”, датирано от края на 11 или от самото начало на 12 в.). Нека разгледаме всеки един от тези казуси и какви изворови данни и насока на проучване стоят зад тях.

И така, понеже в науката съществува традиция (прото)българите да се обвързват с Атиловите хуни, то и първият владетел, посочен в т.нар. Именник на българските канове/князе – Авитохол, се интерпретира масово от учените като реалния хунски „цар” Атила. Първо ще се спра по-подробно на схемите, по които се изгражда този мит:

(1) българите се установяват северно от Кавказ и в Причерноморските степи през 4 в. (според „Анонимен римски хронограф” – преди средата на века), а почти веднага след това, през 370-те години, на същото място – според изворите – се откриват хуните; и  (2), понеже следващият след Авитохол маркиран владетел в Именника е Ирник, а неговото име прилича на това на най-малкия син на Атила – Ернак/Ернах, то естествено се приема, че под името Авитохол писачът е имал предвид Атила. Съпоставени обаче с други подобни текстове, т.е. с такива, с които авторите през Ранното средновековие са се стремели да създадат легитимна картина за овладяването на престола от една или друга династия в т.нар. „варварски кралства” в Европа, например при франки (митичния Меровей), при англо-сакси (от богинята Сеакснет), а така също и при номадите тюрки далеч на изток (от вълчица), вижда се, че за да е легитимна, в основата на тази власт принципно трябва да стои божествен прадед, син на Великата богиня майка, или пък културен герой. Така че типологията на изворите, заедно с типологията на структурата на тези митове, подсказват други насоки на интерпретация. И още нещо, при християнските народи, както по-сетне и при мюсюлманите, обосновката на царската власт през Средновековието върви по линия на Светото Писание. А Именника е създаден в „книжен” вид най-вероятно в началото на 10 в. и е логично да приемем за меродавно наложеното вече мнение, че е съставен в този си вид по поръка на българския цар Симеон. (Друг въпрос е, че изворът привършва с българския владетел Умор, който управлявал само 40 дни, или със 765/6 г., което ще рече, че прототипът му е обвързан с т.нар. езически период на пред- и Дунавска България). Тогава, като се има предвид следването на библейските схеми, то много по-вероятно е да се търси алюзия с някой от споменатите във Вехтия завет царе, по модела на произхода на ранните народи от някой от тримата синове на Ной (срв. например Авитохол с Авимелех), отколкото с реалния Атила.

Друг елемент от старата теза, който не издържа на критика, е периодът на властване на същия този Авитохол – според извора той е 300 години, т.е. от средата на 2 в. сл. Хр. до ср. 5 в. (За пояснение: в Именника изрично е написано, че преди да дойдат на юг от река Дунав, българите са управлявали пространството северно от реката за цели 515 години, т.е. от средата на 2 в. насетне). Така че в оригинала на писмения източник началната точка на българската „царска власт” на рода Дуло, на който принадлежат и митичния Авитохол, и впоследствие реалните владетели Кубрат и Аспарух, е средата на 2 в. сл. Хр., а не началото на 5 в., когато се появява реалният Атила, чиито военни успехи пък датират едва от 430-те години насетне. Още нещо. Числото „300” във фолклора, както и до днес в ираноезичния свят, маркира не само представата за „много”, а специално и за иранците, и за други древни народи обозначава 10 поколения (едно поколение е период от 30 години!!!). Така че зад „300” в Именника може да се крие и друга информация и послание! Каквато и да е истината, вижда се, че в този паметник, и в частност в името „Авитохол” и посочените за него 300 години, нямаме кодирани никакви изрични или косвени данни за обвързаност на най-ранната българска „царска власт” с Атила.

И във вече цитирания по-горе извор, познат като „Анонимен римски хронограф” от 354 г., се следва добре познатият библейски модел и затова изначалието на българите е обвързано с един от синовете  на Сем – Зиези. В същия извор са маркирани и прародителите на други стари народи от Сем, на брой общо 25, които живеели „на изток”. Например казва се, че от Авимелех са хирканите, т.е. населяващите крайбрежието на Каспийско (Хирканско) море племена, от Мамсвир – армените, от Лезел – партяните, от Хелмодат – индиите, и т.н. [cf. Liber generationis. – MGH-AA, IX.]. Интересното е, че тук ранните българи – ако не става въпрос за объркване с бактрите (?), - са посочени като произхождащи от най-големия син Сем, а по традиция през Средните векове българите, бидейки причислявани към „северните народи” в Евразия, са били обвързвани с по-младия Иафет. Вижда се, че подобни генеалогии трябва да се използват много внимателно при реконструиране на реалното минало на един или друг древен или средновековен етнос. Очевидна е опасността да се интерпретират изначално погрешно редица свидетелства на писмените извори, ако не се знае каква специфична информация, историографска традиция, смисъл, нюанс дори, стои зад даден топос, име, реалия и т.н. Оттук и опасността от създаването на редица устойчиви митове, често пъти случващо се не умишлено, а поради недостатъчни познания на изследователя, разчитащ на (уж) утвърдени мнения.

Нека отделим внимание и на мита за смъртта на Аспарух в битка срещу хазарите, който тръгва от идеята за гибелта на „Испор цар” от ръката на „измаилтяните” на река Дунав, както пише неизвестният автор на „Български апокрифен летопис” (БАЛ), и който се обвързва напоследък все повече с находката при с. Вознесенка (което село обаче изобщо не е при р. Дунав, а много по на изток, в северното Причерноморие!!!). В този случай наблюдаваме типичното за позитивизма смесване на данни от съвсем различни жанрове с такива, почерпени от археологията, без за последното да има каквито и да било методологични основания. И така, в апокрифа от края на 11 в. (или самото начало на 12 в.?) се казва, че Аспарух е загинал до/на Дунав, което ще рече, че неизвестният автор на текста се е съобразил с клишето за река Дунав, мислена като границата на Империята (по-сетне на християнското Царство) и на „избрания народ” – точно според старите класически елинистически, римски и впоследствие християнски представи. Алюзията е за пазената от Аспарух, т.е. от българите, граница на „избраното (християнско) Царство”, която според Библейската парадигма е могла да бъде „пробита” от народите на „Гог и Магог”; последните щели да нахлуят на юг от Кавказ и да опустошат Месопотамия и Обетованата земя, според библейския метатекст. Вече след 620-те г. и възхода на исляма, вместо народите на Гог и Магог (т.е. степните етноси, живеещи на север от Кавказ) в ролята на такъв нашественик, изпълняващ Божия план за наказание над „избрания народ”, изстъпват „измаилтяните”, т.е. арабите. Според тези предварителни предпоставки, обусловени от историческата апокалиптика и от библейския метатекст, Аспарух „трябва” да загине в бой срещу „неверници” и изборът е или срещу измаилтяни, или срещу Гог и Магог; или, от двете клишета, в БАЛ е избрано това за измаилтяните. Разбира се, напълно възможно е Аспарух да е загинал в битка срещу хазарите, които след 660-те г. са най-страшните противници за (прото)българите. Само че изворът не казва нищо подобно, а просто е „подходящо” интерпретиран от някои учени, за да обслужи една историографски пресъздадена картина на миналото. Оттук, след Ив. Дуйчев и особено подир Станчо Ваклинов (след 1977 г.), започва да се прави връзката между Аспарух, БАЛ и находките от с. Вознесенка, където е погребан знатен воин. Проблемите с Вознесенка обаче са твърде много, особено във връзка с българската й атрибуция. Археолози от бившия СССР я обвързват по-скоро с хазарския елит – и като погребални практики, и като конкретни находки, - отколкото с ранните българи. Освен това ще добавя, че тя се намира извън обсега на Аспаруховите българи, които в края на 7 в. са контролирали земите най-много до р. Днестър на изток. А Вознесенка е още по на изток, т.е. в териториите, останали след разпада на „Голяма (Кубратова) България” в хазарски ръце!

Когато говорим за Вознесенка, струва си да погледнем и някои eлементи от чисто археологическо естество, тъй като те могат да подскажат и други насоки на размисъл относно погребалния ритуал и обвързаността му с различни от (прото)българите степни етноси. Но най-напред нека уточня, че подобно погребение в пределите на Дунавска България не е откривано до този момент! Според Анатолий Амброз и други учени от бившия СССР, планировката и някои детайли от погребението при Вознесенка си схождат твърде много с подобни погребални комплекси в дн. Монголия, свързани с тюрките от епохата на Първия (552-630-те/650-те г.) и особено на Втория (680-те–740 г.) Тюркски каганат. И така, сред гробните находки от Вознесенка, наред с няколкото златни предмети и един интересен сребърен орел, копие на добре известните римски и впоследствие византийски орли-щандарти, се откриват три пречупени и силно овъглени при погребалната церемония саби. От антропологията е известно, че предмодерните хора масово са си представяли, че светът на Отвъдното е същият, но с обратен знак/образ спрямо тукашния. Именно поради това редица предмети са били счупвани на гроба на мъртвия с презумпцията, че след неговата смърт и преминаването му в отвъдния свят те ще възстановят стария си вид, т.е. счупеното ще стане отново цяло. По-важното за нас обаче е друго – всъщност счупването на саби е класически обичай на степта, който е засвидетелстван при тюрките. (Пак да си припомним, че тюрките оставят много повече видими следи в Хазария, особено в нейното устройство и титулна практика!). По съвсем друг повод един от най-известните изследователи на степните народи през Средновековието, Питър Голден, като се опира на свидетелство на ат-Табари (отнасящо се за втората половина на 9 в.), сочи, че при погребението на Мухаммад ибн Буга – виден аристократ от тюркски произход на служба при арабските халифи, - били спазени старите тюркски традиции. Цитатът е следният: „тюрките счупили хиляда меча над гроба на Мухаммад ибн Буга в съответствие с обичая им при смърт на техен вожд”. Ако при Вознесенка е погребан наистина Аспарух, веднага се появява питането, тюркски обичай ли е бил изпълнен при неговото изпращане? Все пак българите според писмените извори не са тюрки, а и сам Аспарух носи иранско име. Едновременно с това обаче трябва да отчетем обстоятелството, че българите населяват пространство, което през ранносредновековната епоха притежава единен аристократичен етос, без значение от етничния произход на един или друг аристократ! Така че случаят с обгорените саби може да е от онези белези на аристократичната култура, която и впоследствие – без да държи толкова на езика и конкретния произход на всеки свой представител – ще се отличава преди всичко по своите – различни от тези на простолюдието – черти. Така е и при добре известната рицарска култура и нейния етос. (За пояснение припомням два добре известни факта от по-късна епоха: (а) на умишленото разграничение на аристократичния елит на имперска Русия, който говорел твърде често на френски език, езикът на елита след 18 в., и (б) още един пример, този път от епохата малко преди и по време на Българското Възраждане – редица богати и „елитни” българи предпочитали да използват гръцки, тъй като последният имал по-високо реноме от „простонародния” български език, говорен от „овчари и орачи”). Разбира се, можем да се запитаме още и дали казусът със сабите не е бил един вид „внос” на някаква мода; или пък продукт на контактна зона? На този етап въпросите очевидно ще останат много повече, отколкото възможните методологично издържани отговори. 

 

Третата група, на идеологизираните-и-идеологизиращите митове, ще онагледя с примери както от България, в частност с един мит, появил се в българската официална наука в средата на 20 в. – този за въстанието на Ивайло (което не успяло поради „липса на класа хегемон” /разбирай – „пролетариат”???!!!/), както и мита за „изостаналостта” на средновековните номади от представителите на уседналото население на Евразия, а така също и с митовете относно „хазарския (разбирай – еврейския, т.е. антируския) враг”, така типични за 20, а и за 21 век в Русия.

Първият мит е един от типичните примери за контрапродуктивно използване на дедукцията и в частност, довеждането на последната до абсурдност със своята абсолютна детерминираност. Иде реч за марксистката (по-точно е може би да се каже ленинската) теза за класата-хегемон, осъществила победоносния ход на първата пролетарска революция от 1917 г. в Русия. Според нея, добре известно е, победата е постигната от и в името на новата класа – пролетариата. Понеже, казва авторът на тезата в България Петър Петров, в Средните векове още няма промишлен пролетариат, то и „антифеодалното” въстание на Ивайло е обречено, тъй като липсвала тази класа хегемон на успешната революция. В подобно твърдение няма естествено каквато и да било наука, в смисъла на фразата sine ira et studio, а само преднамерено търсена идеологизация. Разбира се, за чест на нормалната българска наука тази „теза” твърде бързо е изоставена, за да се наблегне в конкретния казус с Ивайло в много по-голяма степен на други аспекти и питания (например на неговата женитба с овдовялата българска царица, за да му се гарантира поне привидно – според някои от приемливите в подобни случаи практики през Средните векове – легитимността на властта в царство България).  

Следваща интересна теза, която е твърде разпространена дори и сред сериозни учени, е тази за „изостаналостта” на номадите. Нейната научна обосновка може да се види дори в писанията на такъв стойностен и признат учен като Арнълд Тойнби, който обаче за това си построение визира номадския свят от периода на 16 в. насетне! Авторът твърди, припомням само накратко, че номадите в Евразия са „застинали” в своето развитие, факт, който за 16-17 в. може и да е адекватен като констатация, но за времето до 15/16 в. изобщо не отговаря на истината и реалната картина. Отдавна е установено, че някои учени, представители на големите нации, колонизирали света през 18-19 в., често пъти подхождат с критериите на своето време и изпадат – обикновено без умисъл – в заблуда, твърдейки понякога, че те са „деца” на изначално много цивилизовани народи, докато Другите едва ли не също тъй изначално са били „диваци” и нискоразвити люде. (Нека си спомним все в тази връзка типичната умонастройка на колонизаторските елити, ясно видима във фразата за „бремето на белия човек”). През последните 3-4 десетилетия обаче се наблюдават сериозни преоценки на едни или други „тези”, превърнали се в митове, включително и този за изостаналостта на номадите. Някои учени, предимно антрополози, заговориха дори за „степна цивилизация” (вж. например унгареца Коппани Ласло Чайи, който в книгата си от 2007 говори за steppen civilization). Едни от най-сериозните доводи в тази насока на преоценка са свързани с проучването на стопанските аспекти и специфики на номадското стопанство, което не позволява живеене в такива многобройни и гъсто населени градове, както е характерно за уседналите цивилизации. Акцентира се и на факта, че номадите нерядко усядат и възприемат успешно правилата на живота в уседналия свят (вж. например тезите на Анатолий Хазанов), че именно на тях в много голяма степен се дължи запознаването на хората от много отдалечени точки на Евразия с редица постижения в науката, техниката и занаятите, в сферата на религиите и пр.; така номадите изстъпват в ролята на посредници, на middlemen-и.

За съжаление, ако се набелязват редица положителни промени в света на учените по повод представата за изначалната изостаналост на номадите, все още тази стара теза се използва активно от страна на някои политици. Така че „идеологизираните” митове очевидно са любимо четиво с оглед политическа употреба дори и тогава, когато сериозната наука или се е отказала от тях, или поне е направила сериозни поправки в ред аспекти на традиционната теза. Някои от тези „политически употреби” са активизирани още в началото на Новото време в руската монархия, с оглед борбата за разширение на Русия в източна и особено в южна посока, към степта. Рисува се най-често следната картина: степта е „варварство”-то, не-славянското, не-християнското, изостаналото. Русия е тъкмо обратното и следователно е контрапункт на степта; тя има и мисия като последното християнско царство, особено след епохата на Иван Василиевич и Иван IV Грозни. Добре известната теза за „Москва – трети Рим” е до голяма степен обвързана с идеята за противопоставяне на тъкмо тази степ, която към 15-16 в. вече е и предимно ислямска зона. Така че клишетата се появяват отдавна, но стават активни и в по-късни епохи, т.е. и при тях имаме реактивиране според контекста/интересите на момента.

Преди да продължа с „хазарския мит”, който е специфично проявление на тезата за „пагубната степ”, нека направя едно важно уточнение. Става дума за поредния парадокс в историята – русите от 16 в. насетне се самопредставят за „Новия Рим”, наследник на падналия през 1453 г. в ръцете на Мехмед II Фатих Константинопол, отхвърляйки и в буквалния, и в преносния смисъл на думата степта, но едновременно с това в областта на редица държавни практики и механизми (например свръхцентрализацията и прекомерното използване на насилие), както и в някои аспекти на властовата репрезентация (короната на Мономах, например) са де факто следовници на същата тази степ и на татаро-монголското наследство, в частност. Така че политическата им зависимост от степта в периода след 1220-те години и до края на 14 в. си казва думата, независимо от по-сетнешното им желание да „забравят” за това минало и всячески да се стремят да се оттласнат от него.

Нека се върнем на „хазарския мит”. През последните две десетилетия особено много пишат на тази тема руските учени проф. Виктор Шнирелман (вж. томовете „Хазары” и „Хазары: Миф и история” от голямата поредица на т.нар. „Хазарски проект”, ръководен от проф. Владимир Петрухин), Михаил Кизилов и Диана Михайлова (вж. статията им в Аrchivum Еurasiae Мedii Аevi, Т. 14, 2005, 31-53). Този мит се подхранва не само от собствено руската среда и интереси, но и има и своите глобални измерения още от края на 19 и особено през 20 в., като за това играе роля и отношението спрямо евреите и ционизма на определени сили и лобита. Всъщност в основата на това „неравно” отношение към хазарите специално в Русия и впоследствие в СССР стои не само конюнктурата в имперската руска и съветска политика, но и специфичната мисловна нагласа на руснаците към евреите от края на 19 в. насетне. А от 9 в., нека си спомним, хазарският елит приема и налага за елитарна държавна религия в каганата юдаизма! С това хазарите стават първата държава в ранносредновековна Европа, която прегръща юдаизма като своя религия. Вярно е, че Хазария е на края на Европа, че според античните представи тя дори е отвъд Европа, в земите на т.нар. Азиатска Сарматия, чиито граници с Европа според античната традиция минават по р. Дон, но все пак от днешна гледна точка Хазария се вписва в онази Европа, помествана от редица политици на 20 в. „между Атлантика и Урал”. И именно тази същата Хазария, управлявана от юдаизиран елит, е разбита от русите през 965 г. и слиза от историческата сцена.

Нека се спрем първо на общия контекст. В периода след Втората Световна война в бившия СССР трайно се налагат две противоборстващи тези относно това, каква е ролята на Хазария (косвено – на еврейството) в руската средновековна история. Едното мнение принадлежи на видния тогава съветски академик Борис Рыбаков, а другото – на днес далеч по-популярния Лев Николаевич Гумильов, историк и географ по образование. Може да се каже, че официалната „линия” на политиците по онова време фаворизира тезата на академика (особено след процесите срещу евреите от 1951 г. по нареждане на Сталин, свързани с „борбата против космополитизма”); до 1967 г., т.е. до т.нар. 6-дневна война на Израел с арабите,  има известно „затишие” и властта допуска появата и на „дисидентски” (хипо)тези, но след това цензурата става твърде видима и отклонения от официалните тези не се допускат. Та до смъртта на Сталин, евреите са представяни като слабоволеви, жалки, задоволяващи се „с огризките от обяда на силните” и според тази парадигма, и Хазария е представяна като слаба и незначителна държава. Но след успехите на Израел от 1967 г. и поетият от СССР курс на борба срещу „международния ционизъм”, изведнъж, само в рамките на някакви си 14-15 години след 1953 г., всичко се извърта на 180 градуса – образът на Хазария е тотално променен и на нея започва да се гледа като на огромна, експанзионистична империя, предобраз на основния враг на русите – степта. Експонент на тази нова парадигма става именно Лев Гумильов. Особено интересен е образът на хазарите, който налага съветската художествена литература след 1950-те години – често пъти той е различен от онзи, който се опитва да лансира официалната съветска наука; но този проблем няма да ме занимава тук, тъй като не е свързан пряко с научния дискурс. (Само за размисъл: в тези книги, издавани след 1970-те г., е много ясно развита обаче антихазарската и антиюдейската позиция, като обикновено се следва парадигмата за „паразитната държава Хазария”. Особено виден представител тук е литературният критик В.В. Кожинов, който през 1997 г. издава своя книга, в която следва повечето от тезите на Л. Гумильов и частично някои концепции на Михаил Артамонов). Основните идеи на Гумильов са наричани от някои „продължение на старото евразийство”, но в съветски и пост-съветски вариант и форми! За Гумильов и сие геополитическият подход  към идентичността е основен и затова той тръгва от целостта на традиционното руско (и впоследствие съветско) пространство като базисна ценност, и оттук това пространство-и-държава е екстраполирано като контратеза и противостояние на друго такова пространство – степта, и съответно държава – Хазария. Основните положения на Гумильов могат да се сумират така: (а) в човешкото развитие се срещат т.нар. държави химери или етноси химери, които не дават нищо на цивилизацията; (б) Хазария, владяна от еврейски елит след 9 в., е такава държава, т.е. тя живее „на чужд гръб” (последният в случая трябва да се разбира като руско-славянски); (в) този тип държави са „паразитни” и Киевска Рус заслужава похвала, че е унищожила Хазария след 965 г. и така не е позволила нови източнославянски племена да попаднат под властта на хазарските владетели. По този начин се създава образ на хазарите като вероломни и подли хора, готови непрекъснато да мислят само за едно – как да навредят на руските княжества. Така трайно се налага и представата за „добрите руси, т.е. славяни” (било то езичници, било то християни след 988 г.), като контрапункт на „вероломните хазари” (видяни през призмата на степта и тази на юдаизма)! Разбира се, исторически коректната картина на тези отношения през 9-10 в. е коренно различна и е много далече от всички тези волни построения. Въпреки това, някои съветски и пост-съветски археолози също скланят да използват тезите на Гумильов, например ставрополският археолог А.В. Найденко. Той твърди, че приемът на юдаизма от хазарския елит довел до коренна социална промяна в каганата, като огромна част от населението там попаднала в дългово робство (извори обаче не са посочени!) и трябвало да се съобразява оттук насетне само с интересите на „юдейската община”; последната следователно е привидяна като класически експлоататор на „простите орачи и копачи”. Това си е наистина класическо демонизиране на политическия и военен противник на Киевска Рус, което едва ли е съществувало в ранносредновековната реалност; поне можем да кажем, че днес не разполагаме с надеждни извори от 9-10 в., тъй щото да го потвърдим. Иска ми се отново да се спра на един парадокс, този път в руско-хазарските отношения от края на 10 и до средата на 11 в.: след като Хазария е унищожена, руските владетели св. Владимир и Ярослав Мъдри се титулуват… „кагани”, т.е. заимстват върховния титул на т.нар. степна империя, в частност на Хазария! Не може да се отрече, че това е класическо „експроприиране” на славното минало и място в йерархията на държавите на основния руски „враг” до 11 в. – Хазария. Този, а и подобни факти обаче, изобщо не са „притеснявали” професионалистите-историци на Руската империя от 19 в., например Д. Иловайский (1832-1920) или пък В. Ламанский (1833-1914), А. Пресняков (1870-1929), М.Д. Приселков (1881-1941) и др. Особено последните трима са показвали реалните отношения между хазари и руси и сериозното ниво на развитие на Хазария. Ето защо, и това трябва да се подчертае, добре известният мит за световния ционистки заговор е често пъти, вече на руска – политическа предимно – почва, доукрасяван с хазарска „добавка” и така се разширяват неговите времеви рамки, стигайки до 9-10 в., като основни играчи по онова време на сцената на противопоставянето изстъпват… русите. В основата му обаче не стоят руски професионални историци, а… любителят ген. А. Нечволодов (1864-1938), който въвежда в хазарската проблематика за пръв път антисемитски мотиви – той залага схемата за предците на русите като „арии”, отличаващи се от другите народи с благородство, честност, храброст и пр. такива качества, в своя книга от 1909 г., която – странно на пръв поглед – е отличена с особена похвала от императора и претърпява няколко преиздания в огромни тиражи. Така се появяват и клишетата за „жидовската Хазария”, за „хазарската мъст”, сякаш преследваща от векове русите, за „еврейската монархия”, угнетяваща половин Русия от векове, и под., които до голяма степен са оформени отново от непрофесионалист – модният тогава журналист и публицист М.О. Меншиков (1859-1918). Очаквано, митовете се появяват най-често извън средите на професионалните историци, но твърде бързо са „прегръщани” от масите, тъй като първо са „лесно смилаеми”, а на второ място – понеже чрез тях най-често се посочва някакъв „враг”, който да е виновен за едно или друго състояние на живота в дадена държава, регион и т.н.

Става ясно следователно, че и през 20 в., а и днес, съвременната руска идентичност черпи твърде много основания от древното минало на противоборство между Киевска Рус и Хазария, но за тази цел, т.е. постигане на новата руска идентичност, доста от реалиите на Средновековието са превратно тълкувани или направо манипулирани.

Интересът към хазарския казус в Русия обаче не възниква в съветската епоха, а далеч по-рано. За това съдействат и обективните факти на даване на известни права на евреите в империята след реформите от 1860-те г., или пък тяхното ограничаване (след първите еврейски погроми от 1881-82 г.) от страна на царското правителство. Така че митовете около еврейството и оттук – около хазарската държава, в руското езиково пространство са принципно свързани и взаимно обусловени. Според В. Шнирелман, до края на 1860-те г. основният вражески образ в Русия е този на „поляка”, а след това постепенно той се измества към „еврея”!

До средата на 19 век – това може да се подчертае – руснаците не се интересуват изобщо от Хазария. За тях тя е екзотично явление от далечното минало. Хазария не се мисли дори и в руслото на ранната руска държавност! Как става така, че това отдалечено минало е поставено „на служба на настоящето”, да цитираме тук Шнирелман? Дали поради незнание и непрофесионализъм, или поради фактори от конюнктурно естество?  Изглежда, че второто е по-вярно – в края на 19 и в началото на 20 в. повечето руски автори са поставили за своя цел да изследват добре известната дилема „славяни” или „нормани” са древните руси и създадената от тях Киевска Рус и съвсем не им е до Хазария. Някои от тези учени-„почвеници” обаче, с цел противопоставяне на норманизма, издигат като контратеза хазарската версия за ранната история на Киевска Рус, т.е. че хазарите са изиграли особено важна роля за създаването на ранната руска държавност. Но и те не се интересуват – в тесния смисъл на думата – от самата Хазария. Не се интересуват от пропагандна гледна точка от Хазария и класическите руски евразийци след 1922 г. (вж. Вернадский или Карсавин). Затова изводът е: хазарската версия на ранната руска история, оформена от предреволюционния антисемитски дискурс, е плод повече на властово „усилие”, а не на учените; интересното е, че тя се сдобива с особен пиетет от страна на Сталин и неговите наследници от 1950-те г., като някои учени, по думите на Шнирельман, в този период са изкушени от нея. Явно е обаче, че по онова време тя е включена просто като един удобен елемент в „борбата срещу космополитизма” на евреите, т.е. задачите й са конюнктурни и политико-пропагандни. Като че ли именно този тип пропагандни митове – на фона на описаните по-горе – са най-опасни както за науката, така и за обществото като цяло, тъй като те са в състояние да подменят твърде много от истините и фактите с неистини или полуистини, за да обслужат определени конюнктурни интереси.

 

 

 


[1] Текстът представлява доклад, прочетен по време на международната студентска научна работилница „Науката в преход: История и параистория“, Белград, 19-21 септември 2011 г.

AttachmentРазмер
Cv_Stepanov_Doklad_Belgrad_19_21_2011.pdf126.54 KB
Cv_Stepanov_Doklad_Belgrad_19_21_2011.doc140.5 KB
Cv_Stepanov_Doklad_Belgrad_19_21_2011.odt46.04 KB

Велислава Романова, Българска орда-1938 и списание „Ави-тохол“

БЪЛГАРСКА ОРДА – 1938 Г. И СПИСАНИЕ „АВИ-ТОХОЛ[1]

Велислава Романова

Идеята за общия произход и предци е основополагащ елемент консолидиращ националните общности. В този смисъл няма да бъде пресилено твърдението, че без непоколебима концепция по въпросите за прародината и предците не може да има непоколебима национална идентичност. Именно това обстоятелство превръща историята на всяка национална общност в гарант за самото й съществуване. От друга страна миналото става отправна точка за осмисляне на настоящето и основен аргумент при взимане на редица решения за бъдещето и обосновката им. Ето защо темата за прародината и предците на нацията добива широко политическо значение. Тази връзка между политическата конюнктура и разказа за миналото, обаче, се оказва в ущърб на втория. При нестабилна политическа обстановка, честа  смяна на политически и икономически модели разказът търпи постоянни промени, защото е призван да защитава концептуално различни избори. С тези „залитания”, характерни за българския политически живот, както и с наличието на малко и доста противоречиви исторически извори, могат да се обяснят множеството теории за прародината и предците на съвременната българска нация, които доминират в различни моменти от новата и съвременна българска история. Това обстоятелство позволява на политиката да „вземе” от извора, това което я „обслужва”.

Заедно с постоянните промени в парадигмата на проблема, паралелно с обусловените от политическите избори концепции съществува една теория, която никога не е била подкрепена от академична историческа гилдия,  но с основание може де се нарече едно от основните направления в българската историография. Става дума за  автохтонната теория за произхода на съвременните българи. Обстоятелството, че тя не се развива в университетските аудитории и не се подържа от академичната наука не омаловажава влиянието й. Напротив! Именно идеята за „казионната наука, проводник на „чужди исторически концепции”, целящи да заличат истината за „българската древност”, придава особен чар на автохтонната теза и до голяма степен предопределя известен успех в популяризацията й. Концепцията за българите, като наследници на първите европейски жители, поставили началото на европейската цивилизация започва своето  развитие още от Възраждането, изживява своя бум в края на 30-те и началото на 40-те години на 20 веки е „възродена” отново през 90-те години на 20 век. Днес, тази идея е основна сюжетна линия в демагогията на някои течения в българския национализъм. Макар, че не се „кове” в университетските аудитории, автохтонистката теза за произхода на българите се създава и „доказва” от определен идеен кръг, в който влизат и известен брой дипломирани историци и археолози. Основен проводник на автохтонната историческа парадигма в съвременна България е организация „Българска орда-1938” и печатния й орган сп. Ави-тохол. Те схващат себе си като призвани „припомнятна българското общество „основополагащите принципивярност към Българската идея и цивилизация жива и до днес, въпреки всичките опити да бъде подменена по един или друг начин от родени извън нея доктрини, идеологии и теории”[2]. В своите исторически търсения  „Ордата” и списанието  се опират на опита на своите „интелектуални и духовни предци и учители Димитър Съсалов, Николай Станишев и Фани Попова-Мутафова”[3]. Кои са тези хора и какви са техните концепции за българското минало?

Фани Попова-Мутафова(1902-1977) е българска писателка на исторически романи увлечена от фашизма и нацизма. Голяма част  от героите в нейните сюжети са реално съществуващи исторически личности от българската история. Сред най-успешните заглавия на нейни романи са „Дъщерята на Калояна”, „Солунския чудотворец”, „Последният Асеновец”, издадени  между 1942-1943 г., най-успешния й период. Тя  не е изследовател-историк и единственият йпринос” в науката  може да се сведе до митологизиране, чрез пренаписването й в романи, а самото творчеството Попова-Мутафова има безспорна  художествена, но не и историческа стойност.

Димитър Съсалов и Никола Станишев са сред основателите на историческото дружество „Българска орда” през 1938 г. До забраняването му след 9.09.1944 г. основна цел на дружеството е да  популяризира историческите концепции на двамата си основатели  в търсене на „ПЪТЯТ НА БЪЛГАРИЯ, очертан съ кръвъ отъ великите български ханове”[4]. В изпълнение на посочената цел организацията се  оповава „на нашите прадеди – мирогледа на Мо-Туна, на Атила, заветите на Испериха, на Крума, великите стремежи на Симеона, упоритостта на Самуила, коравостта на Калояна..... Ние разровихме клеветите и фалшификациите, които затрупаха българското минало, изринахме с лопата нахвърлената от свои и чужди смет, пред нас се очерта, каменлив и стръмен и победоносен, пътят на България”[5]. Историческите търсения на двамата основатели се изразяват в схващането, че прабългарите са индоевропейци, създатели на древна и могъща култура. Самият Съселов  в „Пътят на България” (1936) застъпва  тезата, че българите са положили основата на европейската цивилизация, което моментално означава, че  всичко европейско е българско.

Отхвърлянето на всичко славянско в нашето минало е друга  характерна линия  в пропагандата на „Българска орда”. Опит за обосновка на това схващане представлява книгата на Никола Станишев  Кратка история на българите(1942), където авторът твърди , че прабългарите са „прочистили” от славяни земите, които са заселили. Тази теза, разбира се, обслужва конкретната геополитическа обстановка по времето на Втората световна война. България е съюзник на Хитлер и имайки предвид  концепцията на фюрера за славяните като „тор за арийската раса”, отричането на славянския елемент в българската народност е повече от разбираемо. Макар и доста активно пропагандирани тези схващания за българските предци и прародина, поне на този етап, не успяват да залегнат трайно в българската историческа наука. Причините за това могат да се търсят както в обстоятелството, че славянската култура и идентичност  са здраво залегнали в  българското национално себеусещане, така и във факта, че този опит за пренаписване на историята си остава маргинален и неприет от сериозната академична наука.

По обясними причини след 9.09.1944 г. дружеството „Българска орда” е забранено заедно с тезите, които е призвано да защитава. Историческите концепции  на Съселов и Станишев няма как да съжителстват редом със социалистическия призив за „славянско братство и солидарност между славянските народи”. Макар че в периода на т.нар „Зрял социализъм” в българската историография се забелязва  опит за възраждане на идеята за прабългарския принос, да се отрича славянското участие в генезиса на българския народ все още изглежда немислимо.

Заедно с провала на „социалистическия експеримент”  и последвалите икономически сътресения в България настъпва  и период на политически, културен  и научен плурализъм. Наред с де(ре)идеологизацията на историята  се забелязва и процес на замяна на марксистката догма с националната. Излизат наяве, а не рядко се преувеличават „комунистическите фалшификации” на историята, което до известна степен делегитимира академичната наука, която ги е „сътворила”. През 90-те години на 20 век историческата наука се изправя пред една изключително сложна обстановкабум на информационни канали, абсолютен плурализъм и свобода на словото в условията на все по-силно активизиращ се национализъм, социално-икономически сътресения и компрометирана историческа гилдия. Към всичко това трябва да се добави и геополитическия път, който България избира, а именно интеграция в структурите на ЕС и НАТО. Този процес поставя все нови и нови въпроси пред българската идентичност.

Цялата тази картина налага стремежът към „пренаписване” на историята на българите в търсене на истината за тяхно то минало. Ситуацията обяснява последвалото възстановяване  на  „Българска ордапод името „Българска орда -1938” през 1995 г. заедно с всички идеи които дружеството е пропагандирало. Начело в качеството си на председател застава ветеринарят увлечен от историята Дориян Александров[6]. Въпреки липсата на историческо образование Д. Александров пише статии в сп. Ави-Тохол, като шест от тях попадат в сборниците – том 1 и том 2 на най-добрите статии, публикувани в списанието. Друга ключова фигура е един от основателите на сп. Ави-Тохол, народният представител от НДСВ[7], Димитър Ил. Димитров, който има завидно участие от осем статии в том 1 на сборника. Ордатаи списанието се отличават с изключителна активност, но като цяло дружеството се ограничава само до „просветителство”. В този ред на мисли, за да бъде разбрана просветителската концепция на „Българска орда1938”.  трябва да се отделят основните постулати в нея. Тук ще разгледам четири от тях, които оформят базисната рамка на историческата идея, която дружеството и списанието „проповядват”.

Основополагаща историографска парадигма популяризирана в сп.Ави-Тохол, даваща посока на всички търсения, свързани с произхода на българите е автохтонизмът. Съвременните българи се считат за наследници на първото балканско население. На страниците на списанието може да бъде прочетено, че днешните българи са наследници на траките, които са автохтонното население на Мизия, Тракия, Македония. Според концепцията на „Българска орда1938” една част от това население се разселва към Азия, където дава живот на Хунорската империя – „през 6-ото хилядолетие преди Христа се разразява Черноморски потоп.Част от оцелялото население от северните потънали области на Черно море са се разселили отново на Изток, където има останали многобройни Български племена след Големият потоп. Нещо повече, много вероятно връзката между Балканските българи и Далекоизточните българи, наречени по-късно хунори въобще да не се е загубвала”[8]. Авторите считат, че от този момент нататък българите имат принос и реално участие в изграждането на почти всички големи азиатски империи – „предвождан от владетелския род Дуло нашият народ създава държави, които бележат пътя на българската диаспора. Много са царствата, империите и земите, населени с българи и проникнати от духовната им култура”[9]. Като български се разглеждатХунорската империя, Хорезъм, Балхара, Партия, Кушанската империя, Хунската империя, както и всички зачатъци на култура и цивилизация.

Доказването на високото културно равнище на траките е друга посока, в която се развиват теоретичните търсения на сп. Ави-Тохол. Нуждата от това доказателство може да се разгледа като опит за корекция на оставения ни от гръцките антични автори образ на траките като безписмен, варварски народ. Както вече стана ясно те се възприемат като първите обитатели на „Балканския полуостров и западната част на Мала Азия много векове преди идването на гърците”[10]. Античното наследство на траките в лицето на тракийските съкровища се осмисля като основно доказателство за  „приобщаването на тракийското общество и по-скоро на неговата политическа и духовна върхушка към поелата пътя на унификация антична цивилизация… Легитимира траките като носители на високохудожествени творчески и технически традиции”[11]. В изграждането на представата за траките личи ясно антигръцката окраска и опитът всичко гръцко да бъде представено като тракийско. Връхна точка в тази идейна линия представлява тезата, че пелазгите са доминирали по територията на цяла днешна Гърция, че те са били хора с висока култура и от тях гърците са заели азбуката”[12]. Пелазги е название на най-старото население на Балканите. Имайки предвид, че кръгът около сп. Ави-Тохолприема тезата за автохтонния произход на траките, по същество това означава че гръцката азбука се приема за тракийска, респективно българска. От изложената по-горе теория за общия произход на траки и прабългари става ясно, че твърдението за високото културно равнище на вторите има за цел да изясни мястото на българските предци,  не само като част, но и като равноправен създател на европейската антична цивилизация. Тази „визитка”, в същото време е много важна част от визията на България в ЕС и представлява своеобразно доказателство за „изконните” права на страната да бъде част от европейските политически и икономически структури.

Една много характерна черта в осмислянето на историческите процеси от страна на  сп. Ави-Тохол е схващането за мястото и ролята на гените и „генната чистота” на нациите в тяхното минало и бъдеще .От тази парадигма следват две посоки в които се движат доказателствата на авторите. Първата посока е свързана с доказването на генното сходство на съвременните българи с първите цивилизовани хора(арийците), а втората със стремежа българския народ да се представи като генетично чист. За целта се конструира схващането, че българите имат арийски гени и независимо от разселванията и общуванията с други култури и цивилизации тези гени не само се запазват, но и доминират днес. Своеобразна „услуга” на това схващане са резултатите от т.нар ДНК изследване на Нешънъл Джиографикспоред което „Ние сме 17 % келти – келтите са имали държавно обединение на Балканите отпреди новата ера, 12 % славяни, 12 % прабългари, 17 % пеласги и 42 % траки”[13]. Ето как се тълкуват резултатите – „но пеласгите също са тракийско племе, а тези 12 % прабългари, сигурно са траки, приели някои черти от други народи при дългото странстване, но запазили основата си.” Повече от ясно се вижда, че основната цел е да бъде доказана генната хомогенност на съвременните българи, като противовес на схващането, че поради геополитическото и географско положение на българските земи, българския народ е конгломерат от различни племена, консолидирани от общата религия и славянския език.

Всичко това показва ясно, че списанието приема основния расистки  постулат за значението на гените и тяхната чистота за „качеството” на общността. Доказването на тази теза е част от общата концепция на идейния кръг около сп. Ави-Тохолза „просветителството” в истината на българската слава и превъзходство. В този ред на мисли се забелязва тенденция към омаловажаване на славянското участие в българската историяидея, завещана още от Никола Станишев. На страниците на сп. Ави-Тохолактивно се атакува т.нар „Славянски мит”, създаден от „официозната историческа наука”[14]. Разбиването на „мита” се движи по няколко линииконструиране на концепцията за демографско надмощие на прабългарите и траките и подчинено положение на славяните в Дунавска България или разглеждането на славяните като траки. От тази гледна точка своеобразно доказателство се опитва да даде самият основател на списаниетоД.Димитров. На първо място според него славянското население” на Балканите в VI-VII век един брой от 550 000 до 600 000 (в 39 племена), като голямото им мнозинство (около 400 000) се отнася за Илирия, Македония и Гърция”[15].Същевременно Димитров смята, че местното население наброява 2 520 000 за Тракия, Илирия и Македония”[16]. Основната теза на автора е, че Чумната пандемия поваля главно славяните, поради характера на тяхното земеделие – „Единствено славяните отговарят във всяко едно отношение – поминък, главна зърнена култура ръж, влажни хранилища, новоусвоени за обработка земи, намиращи се във влажни местности, почти напълно вегетарианска диета – на една представа за възможно най-податливата на епидемиологични заболявания етническа група в Европа. Що се отнася дозавареното” население – „траките и илирите, в планинските зони на Балканския полуостров са имали главно млечно-месна диета, която ги е спасила от вируса”[17]. Тази странна теория за демографското състояние на българските земи представлява връхна точка в отричането на славянската идентичност на българската общност и култура. Тя може да се разгледа, като опит за символно бягство от асоциативната връзка славяни-социализъм-Русия и от „компрометирания образ” на тази връзка в съвременната геополитическа ситуация.

Както вече бе споменато всяка историческа конструкция, би могла да се разгледа като аргумент за бъдещ политически избор или легитимация за вече направен такъв. В този смисъл посочените четири исторически постулата имат за цел да създадат образа на България в „Обединена Европа”. От друга страна именно концепцията за континента като пространство на бялата, индоевропейска раса, християнството и античното наследство, обуславя „нуждата” от исторически доказателства, които трябва да намери всяка общност желаеща да бъде част от „Пъстрото Европейски семейство”. Наред с приноса на българите в античната цивилизация чрез траките, кръгът около списанието има за цел да „покаже” богатството на българската духовна и материална култура. Като такъв принос се разглежда „нашата народна песен Излял е Делю хайдутин” изпята от ненадминатата народна певица Валя Балканска”[18], българския произход на тамбурата[19], та дори  „образът на добрия старец Санта Клаус (Дядо Коледа), синтез от древните предхристиянски религиозни вярвания на народите населяващи Балканите, и присадения” върху тях исторически образ на Никола Мираликийски, впоследствие канонизиран за светец от Християнската църква”[20]

Тези четири тезиза автохтонния произход на прабългарите и траките, високото културно равнище на вторите спрямо гърците, липса на славянски елемент в българския етнос, както и  чистотата и хомогенността на гените му се приемат за неоспорима истина от „Българска орда-1938” и сп. Ави-Тохол. Нито една публикация на страниците на списанието не се опитва да оспори тези четири твърдения. В този ред на мисли може да се каже, че списанието няма за цел да търси алтернативно научно мислене, различно от „казионното историческо”. По-скоро стремежът е страниците му да се превърнат в трибуна, на която да бъдат популяризирани доказателствата за „истините”, които определен идеен кръг е възприел. „Истинската история” не се оспорва, което дава основания списанието да бъде причислено към ненаучните идеологизирани издания, идеологически обременено от историческите идеи, което е призвано да защитава и доказва. Много важна причина за едно такова твърдение е именно схващането за една единствена истина, което сп. Ави-Тохолзащитава.

 Историята, както и всички други науки дължат своето развитие на оспорването, на постоянното аргументиране, на наличието на много гледни точки. За една хуманитарна наука академичният спор е основна ядка не само на развитието, но и на самото й съществуване. Именно „различните истини” и „различните мнения” са това, което отделя науката от простата хронологията. По тази причина, когато се сблъскваме с издания като сп.Ави-Тохолмного видимо изплува един въпросАко знаем „единствената истинатогава ще има ли нужда да  съществува Историята изобщо?

 

 


[1] Текстът представлява доклад, прочетен по време на международната научна студентска работилница „Науката в преход: История и параистория“, Белград, 19-21 септември 2011 г.

[2] Димитров, Д. Декада Ави-Тохол. В: Ави-Тохол.Исторически сборник- том 1. С., 2005, с.1

[3] Пак там

[4] Българска орда следва пътя очертан от падедите и продължава тяхното дело.В: Известия на Българска орда, 1940.

[5] Пак там

[6] За не вж. кратката визитка и интервюто, публикувано в електронното издание на вестник Атака с дата 18.02.2006 г. – Атака, бр. 108, 18.02.2006, на адрес <http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=7776&edition_id=108&format=html> (08.10.2011, 15:36). За отбелязване е, че в рамките на параисторичното пространство има различни нива на „крайност“. Така, например, преди време в интервю за списание „Тема“ Божидар Димитров казва следното за Александров:

Извинявайте, но този човек е ненормален (става дума за председателя на "Българска орда - 1938" д-р Дориян Александров - бел. ред.). Според мен не е с всичкия си, след като вярва в Ноевия ковчег. Даже до известна степен си мисля, че нарочно ми направи мръсно, тъй като ние, макар и задочно, се бяхме скарали по въпроса за Ноевия ковчег. Този д-р Дориян Александров, когото дори не съм виждал на живо, съвсем сериозно смята, че Ноевият ковчег е на дъното на Черно море. Не се учудвам, тъй като очевидно като виден тангрист изобщо не е чел Библията и не знае, че Ноевият ковчег въобще не е потъвал.Извинявайте, но този човек е ненормален (става дума за председателя на Българска орда – 1938д-р Дориян Александров - бел. ред.). Според мен не е с всичкия си, след като вярва в Ноевия ковчег. Даже до известна степен си мисля, че нарочно ми направи мръсно, тъй като ние, макар и задочно, се бяхме скарали по въпроса за Ноевия ковчег. Този д-р Дориян Александров, когото дори не съм виждал на живо, съвсем сериозно смята, че Ноевият ковчег е на дъното на Черно море. Не се учудвам, тъй като очевидно като виден тангрист изобщо не е чел Библията и не знае, че Ноевият ковчег въобще не е потъвал. Българинът бяга от екстремизма като дявол от тамян: Интервю на Руслан Йорданов с проф. Божидар Димитров. – Тема, на адрес <http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=439&aid=10242> (23.09.2011, 15:55)

[7] От 2005 до 2009 г.

[8] Танев, Т. Българите. В: Ави-Тохол, бр.29/2008 с.13

[9] Желязков, К. Пътят на българската тамбура през вековете. В: Ави-Тохол, бр. 31/2009 с.1

[10] Танев, Т. Цит. съч. с. 7

[11]Китов, Г. Панагюрското съкровище. Място на производство и етническа принадлежност на авторите. В: Авитохол, бр.31/2009 с.7-8

[12] Сотиров, Г. Elementa nova pro historia Makedono-Bulgarica. – В: Авитохол, бр.30/2009 с.1

[13] Желязков, И. Кои сме ние? – Езикът който говорим ни показва това. В: Авитохол, бр.31/2009 с.5

[14] Димитров, Д. Славянският мит от демографска гледна точка. В: Авитохол, бр.31/2009 с.1

[15] Пак там с.3

[16] Пак там с.4

[17] Пак там с.8

[18] Желязков, К. Цит съч., с.5

[19] Пак там

[20] Жеков, Е. Кой е Дядо Коледа. В: Авитохол, бр.31/2009 с.3

 

 

AttachmentРазмер
V_Romanova_Doklad_Belgrad_19_09_2011.pdf122.58 KB
V_Romanova_Doklad_Belgrad_19_09_2011.docx45.61 KB
V_Romanova_Doklad_Belgrad_19_09_2011.odt40.06 KB

Галина Георгиева, Божидар Димитров между мита и контрамита

БОЖИДАР ДИМИТРОВ МЕЖДУ МИТА И КОНТРАМИТА

 

Галина Георгиева

 

 

Известно българско списание задава въпросът „Как се създават исторически митове?, а Божидар Димитров отговаря: „Деформациите в историята се създават по принуда на политиците. Но това важи главно за последните 70-те 80-те години. Историята по принцип се прави по документи. Лошото е, че за нашата има много малко писмени свидетелства. А и те са писани от хора с определено интелектуално ниво, народностна и верска определеност и пр. 95% от документите от нашето средновековие са с византийски произход. В тези хроники действителността е деформирана през погледа на създателите им. Не трябва да описваме това, което четем, както са правили нашите първи учени, а да го подлагаме на критичен анализ, съпоставяйки го с другите данни, които непрекъснато излизат.”  

Като подкрепа на това си твърдение той представя последното си произведение „12 мита в българската история”. То има за цел да осветли някои основни моменти от историята на България или както самият автор казва: Избрах дванадесетте най-солидно утвърдени мита в средновековната българска история, оказали и оказващи най-голямо влияние не само върху представите на българите за миналото ни, но иобясняващи" днешното състояние на нацията – от народопсихологията до съвременната ни политическа култура.

Димитров уточнява, че под митове има предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в умовете на съвременните българи. Тази представа, според него, се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.”

Митовете, които авторът разглежда са:

• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи 
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава 
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската    държава и народност 
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров 

• Митът за Крум страшни и страшните му закони 
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г. 
• Митовете за делото на Кирил и Методий 
• Митът за слабия цар Петър (927-969) 
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло 

• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа 
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания 
• Митът за Васил Левски – светец или най-успешният български политик 

За всеки един от тях Б. Димитров предлага контрамит – истинската, според него версия на случилото се. За целта се позовава на различни автори и извори, които тълкува според собствените си разбирания и желания. Разгледаните контрамитове могат най-условно да бъдат разделени на няколко групи.

Контрамитове за образуването на българският народ и държава. Те доказват, че величието на българите се простира в много по-широки рамки, отколкото се счита в официалната историческа наука. Тук са разгледани:  Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи; Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава; Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската   държава и народност; Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров 

Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи е заменен с контрамита, че българите са народ с висока цивилизация, продукт както на заимстване на високи чужди цивилизационни постижения, така и на подобряването им, както  и със изцяло собствени постижения. Това предполага и една сериозна структурирана цивилизация на древното българско общество. За това авторът, смята че държава българите са имали очевидно още в IV-III век (а вероятно и по-рано) и това е споменаваната в ирански и индийски източници Балхара, Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава  получава уточнението, че основател на българската държава е Кубрат и тя не е унищожена от хазарите, а  е преместена от Аспарух, който съобразно средновековните закони  наследява законно властта в България от баща си.

Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската   държава и народност  е следващият в тази група. Според авторът, най-лесна за демитологизиране е тезата за тракийския компонент в българската народност. Траките нямат писменост и интелектуален елит и още в началото IV век пр. Хр. елинизацията на аристокрацията им е очевиден факт, стимулиран от политическите, икономическите и културните контакти с гръцките полиси, настанили се по крайбрежията на Черно, Бяло и Мраморно море.

Славяните, продължава Димитров и поради географските особености на прародината си (студени блатисти равнини и гъсти гори), и поради отдалечеността си от напредналите в технологично отношение средиземноморски цивилизации (Гърция и Рим), до началото на I в. сл. Хр. са на доста ниско цивилизационно равнище. Техните племена и племенни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българския (прабългарския) народ.

Следващ е Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров. Димитров, смята че историците, както български, така и чуждестранни, са „проспали" още една цяла българска държава, съществувала 130 години. Това е държавата, основана от хан Кубер в 680 г. на територията на Македония, т.е. в същата година, в която хан Аспарух обявява война на Византияи на широк фронт преминава Дунав, атакувайки византийските владения в Мизия.

Втората група  контрамитове имат за цел да покажат много по-голямото величие и далновидност на българските владетели. Тук са разгледани: Митът за Крум страшни и страшните му закони;  Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.; Митовете за делото на Кирил и Методий;  Митът за слабия цар Петър (927-969).

Митът за Крум страшни и страшните му закони е оборен с твърдението на авторът, че сведението за Крумовото законодателство не е писано от съвременен на епохата хронист, а 150 години по-късно във византийския енциклопедичен сборник Свидас. Сборникът е предназначен за обучение на императорските деца - чрез добри примери от историята да се поучат как да управляват мъдро, справедливо и да бъдат полезни на страната и народа си. Целият разказ за Крум, е един преработен разказ на античния писател Юстин, живял във II век и описващ действия на тракийския цар Орол.

Митовете около християнизацията на българския народ в 864 гса показани в нова светлина в обеснението, че обявяването на християнството за официална религия в България е решение на управленския екип на цар Борис с предварително набелязани стратегически цели в международен и вътрешен план, които са постигнати. България застава във водещия ешалон държави, а на българската държавност са поставени здрави, точни и неразрушими опори.

Авторът продължава с разглеждането на темата за християнизацията като ни запознава с вижданията си за делото на Кирил и Мтодий и митовете около него.  Автор на идеята за българска азбука, писменост и богослужение на български език са не двамата солунски братя, а Борис I, решил да елиминира единствената фундаментална негативна последица от проектираното от него още в началото на управлението му обявяване на християнството за официална държавна религия - проповядването му на гръцки език. Той сформира силен екип от българи, поданици на Византия и България, в това число и Кирил и Методий, които създават българска азбука, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен литературен език.

Следващият мит, на който Божидар Димитров обръща внимание е Митът за слабия цар Петър (927-969). Авторът твърди, че в Средните векове слаб държавник не може да управлява 42 години. Много по-рано той е щял да рухне или държавата му да бъде пометена от някоя държава съперник в региона.

Третата условна група контрамитове е свързана с промяната на образа на някой известни герои от българсата история. Тук влизат Митът за антифеодалното въстание на Ивайло; Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания; Митът за Васил Левски - светец или най-успешният български политик 

Митът за антифеодалното въстание на Ивайло е оборен с  макар и несигурните според автора сведения, че Ивайло е областен управител на Овеч (Провадия), следователно възстанието е всичко друго, но не и антифеодално. Това, Димитров настоява, да се приеме като работна хипотеза до откриването на нови източници, които да опровергаят или потвърдят тези сведения.

  По отношение на  Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания, авторът, твърди че „ужасната истина” е, че „Балканите паднаха под османска власт чрез меча и сабята на самите балканци. Прилагайки широко системата на васалитета, османските водачи използваха войската на призналите им се за васали балкански владетели срещу войските на други балкански владетели. Приказките за храбрите ни политически водачи, сражавали се до последна капка кръв с османските нашественици, са само един мит”. В България тези неустрашими юнаци са цар Иван Шишман и Крали Марко.

Следващият мит в тази група е  Митът за Васил Левски – светец или най-успешният български политик. Авторът категорично, заявява че  Апостолът не е светец, а политик, на който не му е чужд нито един от похватите на днешните политици.

Последната част от книгата на  Б. Димитров е посветена на обясняване на робството. Частта посветена на митът Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа има за цел ни покаже, че спорът „робство" или „владичество" е напълно излишен. И двата термина са валидни - зависи кой ги употребява. А изводът е, че истинската беда на „робството" или „владичеството" не е в това добре или зле е живял българският народ, а как и какви са били възможностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пътя на европейските народи и европейската цивилизация, към която принадлежи от VII век.

Благодарение на медиите Божидар Димитров, придобива много голяма популярност, като историк и дори се налага като главен авторитет по проблемите на нашето минало. Той ясно показва, че търси признанието не на научните среди, а на широката публика. Димитров умело се слива с нея, отговаря на желанията й и й дава онова, което иска. В сегашната социална ситуация на упадък и рязко обезценяване на всичко Божидар Димитров задоволява потребността от самочувствие, историческо величие и ред. Не е чудно, че новата му книга „12 мита в българската история” бие Дан Браун по продажби в България и  69 седмици е начелото в класацията по продажби на известно българско списание. 



Използвана литература:

 

Димитров, Б. 12 мита в българската история. С., 2006

Морев, Пр.  Митовете на демитологизатора. – Простори, май 2006

Христова, В. Божидар Димитров: Мощта на българката е била много страшна. – Бюти, ноември 2007


AttachmentРазмер
G_Georgieva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.pdf58.31 KB
G_Georgieva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.doc78 KB
G_Georgieva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.odt36.56 KB

Георги Захариев, Новият бъгарски интернет национализъм

НОВИЯТ БЪЛГАРСКИ ИНТЕРНЕТ НАЦИОНАЛИЗЪМ

Георги Захариев

През последните 20 години в България се наблюдава възраждане на различни по своята сила и обхват националистически организации, които са преместили своето поле на работа в интернет. Основният фактор за това е свободният достъп до много информация и пряката връзка с целева аудитория.

Разделението на политически организации, които поддържат националистически позиции е на крайно леви и крайно десни. Като пример за първите, аз ще разгледам ПП „Нова Зора”, а като пример за вторите ще разгледам Български Национален Съюз. Отделно от политическите формирования ще разгледам значението и действието на отделни информационни портали, форуми и „общества”. За тази цел, обаче, трябва да бъде разяснена първоначално целевата група на всички подобни инициативи. Преди всичко националистическата пропаганда залага на исторически и политически теми. Създава се култ към „Лишените от духовно и материално благополучие 20 години на преход”. Изхождайки от тази начална позиция различните организации се наемат да дадат отговор какво и как провали опитите на българския народ за по-добър живот в контекста на развиващия се Европейски Съюз.

Първоначално ще се спра на лявата политическа формация „Нова Зора”. Неин лидер е Минчо Минчев. Както и останалите националистически формации ПП „Нова Зора” залага на харизматична фигура, която да представлява политическите идеи и да напътства останалите. Първата асоциация на всеки човек, който е запознат с партията е нейното лице – Минчо Минчев. В България лявото пространство не е толкова добре представено в интернет, както останалите идеологии, но тази организация прави изключение. На нея принадлежи разпространението на така известния план „Ран-Ът” онлайн.  Ето какво се съобщава в специално направения сайт, който има за цел разпространение на информация по въпроса : „Това е практическият план по който се провежда разорението на България от всички правителства от 1990 г. до днес. Без да се запознае с този фундаментален документ, българинът няма как да разбере света около себе си и епохата в която живее.  Той е изработен по поръчка на превратаджиите от 10 ноември 1989 г. от Националната търговска камара на САЩ, в тайна от  целия български народ. Още през март-август 1990 г. с този документ са предопределени всички бъдещи процеси в икономическия и обществения живот у нас. От самото начало новите управници са знаели всичко, което ще последва у нас. Това е най-стриктно спазвания документ в България от 1990 г. до днес.” Като пояснение за този план читателите получават следното: „След избухването на демокрацията  правителството на Андрей Луканов кани екип от 22-ма специалисти от Фондацията на националната камара на САЩ, начело с Ричард Ран и Роналд Ът, за да разработят "Проект за прехода към пазарна икономика и демократичен капитализъм". Към тях се присъединява и екип от 29 български специалисти.

          Това е практическата програма, по която се измени обществения строй в България. Още през март-август 1990 г. с този документ са предопределени всички бъдещи процеси в икономическия и обществения живот у нас. В него се залага  стопанското, културното и духовното съсипване на страната. От самото начало новите управници са знаели всичко, което ще последва в България

След това пояснение се обявява, че този план има и секретна част. За нея говори Георги Тамбурев. Ето какво пише по този повод в сайта направен специално за „Ран-Ът” : "Чета я и косите ми настръхват. Все едно чета Откровението на Йоан или предсказанията на Ностарадамус за Апокалипсиса... Очаква се невиждан глад. Българинът все по-трудно ще се изхранва. На пазара ще се появят всякакви ментета. Най-уязвимата част от населението - децата и възрастните ще получават тежки хипотрофични увреждания от системното недояждане. Непрекъснато ще се увеличава дистанцията между цените на стоките и заплатите… покупателната способност на населението неспирно ще спада и ще стигнем нивото, нужно само за биологично оцеляване. Ще се появи безработица. Предвижда се нивото й да достигне около един милион. Най-квалифицираните млади българи ще напуснат страната. Ще възкръснат отдавна погребани болести… Всички тези "благини" могат да породят силни обществени сътресения. Затова трябва да се въвеждат постепенно, като се държи непрекъснато сметка за прага на издръжливостта на народа. Мизерия, глад, болести, нищета - това прокобва поверителната част от плана Ран - Ът. Да работиш за осъществяването на този план, значи да станеш палач на собствения си народ. Признавам, че ако ме блъснеше кола, нямаше да ме разтърси така, както ужасяващата картина на Прехода. Американските специалисти и българските експерти ни казват в очите какво ни чака."

По този начин ПП „Нова Зора” се обръща към най-новата българска история. „Ран-Ът” играе основна роля в идеологията на партията, която гласи „България преди ’89 работеше за гражданите си, а България след ’89 ги съсипва”. В това възприятие липсват характерните за останалите интернет-националистически формации погледи към далечното минало. Няма заигравки с прабългари, славяни и траки. Национализмът се гради на ниво „работник” и е общонароден. Целта е да привлече максимален брой членове, като не се оповава на принципа на „елитарност”, който прегръщат голяма част от десните националистически формации. Погледът към миналото стига единствено до Руско-Турската Освободителна война с цел признание на помощта от Русия във всеки един етап от новата българска история. Интернет разпространението на този тип пропаганда се осъществява чрез публикуване на кратки материали под важните новини из различните информационни сайтове. Така определени хора създават „спам”, който или цитира отделни текстове от плана „Ран-Ът” или публикува линкове към този план с думите „Там е написана истината за българския преход. Прочетете я!” Основната политика е създаване на представа за разобличаване и истинност. Подкрепя се идеята, че външен враг на българския народ в момента е създал ново „иго”. В случая това са продажните български политици на прехода и САЩ (поради проруската насока на партията). Отношението към непросветлените и незапознати с този план е като към обикновени хора, които са жертви на преходния „елит”. Това, разбира се, е продиктувано от целевата група на партията – обикновените народни хора. Използваната теория на конспирациите – „Ран-Ът” е натоварена с емоционален заряд за обикновения човек. Той вярва в това, че враговете на българската държава постоянно са крояли планове как да наложат господството си над обикновените български граждани. Както във всеки вид национализъм и тук основна мотивираща сила е вярата в нещо „чуждо” и непознато. Мистификацията на враговете е на лице. Създава се конфликт „Обикновен българин” – „Непознат чуждестранен деец”. Така ПП „Нова Зора” лесно може да обогатява идеята за непознатите врагове. Те винаги могат да ръководят сегашните и бившите български политици. Имената нямат такова значение, каквото има емоционалния заряд, с който са обособени „чуждите”.

        Другата група националистически партии и организации са крайно десните. Първата от тях, която аз ще разгледам е Български Национален Съюз. По подобие на „Нова Зора”, БНС приема стратегията, включваща харизматичен лидер и голям обем информация качена в интернет. В този случай лидер е Боян Расате. Макар и вече да не е на чело на организацията, тя продължава да се асоциира с него. Основната идеология заложена в позицията ѝ е, че БНС е продължител на на Съюза на българските национални легиони, основан от Христо Николов Луков (кумир на българските фашисти и на голяма част от националистите) Изключително показен за лидерската функция на Расате е факта, че след оттеглянето му от БНС за организацията не се чува много в медийното пространство. Все още в нейният форум голяма част от заглавията на темите включват името му. След оттеглянето на Расате, организацията губи позиции, но въпреки това представлява интересен фактор в медийното пространство, заради интернет успехите си от близкото минало и продължаващата пропаганда. Самата организация е изградена по начин, който се старае да направи асоциация с миналото, когато е имало „хора, държащи на морала и родолюбието”. В описанието на сайта ѝ пише „БНС е Орден, в който всеки член с постъпването си се врича във вярност към Родината, непримиримост към враговете на България и другарство към своите съратници.” Психологическата атака, която се осъществява чрез думите „орден”, „врича”, „врагове”, „другарство” и „съратници” залага на емоционалния заряд у четящия (по подобие на ПП „Нова Зора”. Всички тези думи символизират обръщането към „правилните” български традиции от миналото и борбата с днешния ден, който символизира нечистото и неправилното. А миналото, към което се обръщат от БНС е обяснено в графа „символи” на организацията: „Емблемата на БНС съдържа в себе си името на нашето Отечество, като име което да носим в сърцата си, и за благоденствието на което да се борим. Върху трикольора е знака на рода Дуло - символ на Българската държавност и на кановете създатели на Стара Велика България, Дунавска и Волжко - Камска България.” Отправен е поглед към далечното минало на героичните прабългари, които се асоциират с идеята за държавнотворчество и величие. Тенгризмът и неопаганизмът не са официални за общността, но при четене във форума и запознаване с идеологията на някои от членовете се разбира, че са на почит. Във форумът на БНС си има цяла отделна секция „Православие”, което декларира принадлежност към ортодоксалното християнство, но се срещат и спорове за това дали християнството е правилната религия. Самата организация стъпва на прабългарската основа не по религиозен, а по държавнотворчески път. Дилемата в случая придобива следното измерение: Една част от членовете на БНС вярват, че православието е изконно за българския народ и то го е запазило, въпреки всички опити за унищожението му. Други пък са на мнение, че християнството е наложено отвън и не отговаря на идеята за прабългарската държавност, защото прабългарите са олицетворени като езичници и тенгристи. Обединена позиция по въпроса липсва. Друга характерна особеност за БНС е, че чрез цялата серия от символи и ритуали, които включват в активното членство, фактически се създава усещането за елитарност. То е абсолютно целенасочено и търсено. Идеята за „Обикновения българин, излъган от днешните си управници” присъства, но в друга светлина от тази на ПП „Нова Зора”. При БНС този народен човек, който в следствие на манипулация вярва в лъжи не е виновен, но все пак не всички могат да стигнат до истината. Тя не е обща, а е следствие на елитарност, която е съществувала още при прабългарите (според членовете на формацията). Познанието не е и не трябва да бъде общодостъпно. Така БНС създава своя вътрешна организация, която на моменти наподобява за идеята на масонските ложи, „Филики етерия” и пр. Тайни общества. За агитация от крайните националисти се ползват предимно информационни сайтове, сайтове, които имат пряка връзка с националистическата кауза и форуми за музика и история. Интересно е да се проследи каква е връзката между десните националисти от БНС и музиката. Те правят опити да пропагандират в различни музикални форуми, които имат целева аудитория рокери, фенове на тежкия метъл и наци-пънкари. Логична е закономерността между степента на крайност на музиката, която човек слуша и степента на крайност на идеите, които изповядва. За това и подобен тип форуми са предпочитано място за изяви. Там членовете на БНС се чувстват у дома си, защото могат да говорят не само за политическите си идеи, но и за музикалните си предпочитания. Такъв тип форум до преди 2 години е бил trueblackmetal.info , който вече не функционира. Причината за израждането на музиката е политическата й обремененост. Повечето групи, които биват предпочитани от крайните националисти всъщност имат за цел да пращат националистически-неопаганистки-езически послания (според случая). По този повод разговорите за музика често ескалират и в идеологически диалози. Интересно е, че до подобен тип места обикновените интернет потребители нямат достъп, не защото са „скрити”, изискват пароли или нещо подобно, а защото за да се стигне до тях е нужен интерес към този тип музика. Тя, обаче, не е популярна и често това я дефинира. Феновете на RAC(Rock Against Communism), NSBM (National Socialistic Black Metal) и Nazi punk са достатъчно underground(непопулярни) за да могат техните места за събиране в интернет да не достигат до стандартния потребител. По този начин се осъществява едно затворено пространство за крайно десните националисти на БНС – техният живот е белязан максимално от политическата им идеология. Тя създава затворен кръг около интересите на тези малцина „просветени за истината”. Така в един момент в интернет се сформира малко общество, което слуша еднаква музика, има идентични политически идеи и най-важното – вярва в подобни исторически истини. Последната графа, обаче, е основна за сформирането на този начин на действие и мислене в интернет. Историческите истини за членовете и близките на хората от БНС са тези, които световната и българската история не признават. За тази общност – всички историци са платени и работят срещу благото на България. Обръща се изключително голямо внимание на конспиративната теория, която гласи, че българите някога са били един от най-важните народи на света, но половин свят се е съюзил срещу тях и за това в момента те са толкова зле уредени.

Друг съществен фактор, който трябва да се вземе под внимание са местата, където „вирее” национализъм, освен в партийни форуми и сайтове. Типични примери за това са движение „Воини на Тангра”, информационният портал „Altermedia България”, форумът на вестник „Атака”, който е пряко свързан с ПП „Атака” и за това може да бъде сложен и в предишната категория на партиен форум. В листата за места, където се подклажда национализъм в различни размери и измерения трябва да бъдат включени и различните  форуми на футболни клубове. На подобни места има следната закономерност: към онлайн обществото се присъединява даден човек, който използва предоставената му платформа за агитация. Не е задължително агитаторът да е партиен член. Често това са хора, които се отъждествяват единствено с идеята, че „преходът е грешен” и за това се обръщат към миналото по един особен начин. Разчитат на свой прочит на историята или публикуват отхвърлени историци и писатели с думите „Останалите искат да скрият истината и за това не приемат тези доказателства”. По този начин създават малки общества, които могат да имат различна насока. Някои от тях се захващат с оборване на расовите теории, а други за това дали днешните българи всъщност са славяни, наследници на прабългарите или наследници на траките. Подобен тип „индивидуални мислители” много често отхвърлят идеята за славянското, като го възприемат за чисто русофилска черта, а миналото свързано със социалистическа България за тях е „черна страница от българската история”. Това е вид реакционизъм спрямо „грешното настояще”, което е продиктувано от „фалшифицираното минало”. На моменти дори се срещат теории, че древните българи произлизат от континента Атлантида или са наследници на изчезналите лемурци. Те се оповават на расовата теория и имат пряка връзка с ницшеанството като философия. Най-често срещаната книга, която се дава за пример е „Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше и особено се набляга на идеята за свръхчовека. Този тип агитатори демонстрират завидно познание върху дадени теми и така за незнаещите се превръщат в, ако не „достоверен източник”, то поне в „обект на внимание”. Така работи и принципът на националистическите формации в България. Един човек, който показва знание върху дадени теми, достига до потенциални последователи и те го възприемат като „Човек, който показва истината и оборва всепризнатите лъжи и купените медии и политици”. Каузата и възприятията варират сред различните лидери, но обединение не може да бъде постигнато между тях, защото всеки от тях държи страшно много на своята гледна точка и обявява чуждите за изначално грешни. Трябва да се отбележи, че тези хора много рядко са обективни относно знанията си. „Лидерското” познание често не отбелязва контекста на различните ситуации и прави абсурдни връзки между събития и личности, които никой академичен деец не би приел по сериозен начин.

Когато едно форумно пространство намери своят лидер, който е готов да се бори до край за Отечеството, то се създава и форумен език. Много често се набляга на старите български думи, които в последните години сред масовата общественост се заменят с чуждици. Задължително е в думите да има емоционален заряд, а не академична точност. Друг задължителен фактор е да се демонстрира превъзходно спрямо останалите групи, лидери и социални образувания. Елитарността на лидера му гарантира една сигурна група от почитатели, които не подлагат под съмнение уменията му. Задължително е отделни автори и теории да се определят като безапелационни победители в историята. Хората, които не ги приемат биват набедени за профани.

Следващата стъпка, след като е създадено ядро около лидера е завземането на нова територия и пропагандата. Пишат се политически, икономически и исторически коментари, които имат за цел да покажат каква всъщност е критата от народа истина. Чрез емоционалност и заряд се оборват останалите теории. А пропагандата в интернет се осъществява и посредством информационни сайтове. Там циркулират т.н. „форумни драскачи”. Това са хора, които принадлежат към вече сформираната група, която притежава своя алтернатива за днешна България и развитието на света като цяло. Те посещават различните сайтове, които играят ролята на онлайн ежедневници и във всяка тема свързана с политика, икономика, история, етническа тематика и пр. пишат множество коментари. Целта е да представят своята гледна точка по проблема, като създадат идеята, че те са мнозинство. Така често в сайтове като vesti.bg или dnes.bg могат да се видят множество идентични коментари, които заклеймяват инакомислещите. Те са организирани и  тенденциозни, като това е „тактика” на всички политически привърженици, а не само на националистите. Разликата е, че подобните националистически групи правят свой прочит не само на политиката, а на всички социални теми. Различните лидери обикновено се обединяват единствено около темата „омраза”. Тоест тяхната обща позиция е, че малцинствата в различните общества са проблем. В Българското националистическо пространство особено наболял е въпросът за циганите, турците и евреите. За тези малцинства се създават митологеми, които не са доказани, но пък звучат „логично” на създателите им. Особено се набляга на факта, че генетично Ние (българите) сме различни от тях (малцинствата). За това се осъществява и зависимост към различните теории за произхода на прабългарите. Форумната свобода предразполага към осъществяване на мечтата за значимо минало на народ, който е създавал държави, побеждавал е империи и в съществуването му е заложена библейска символика. Комплексът от сегашната малка и слаба държава бива разбит напълно от идеята за съдбоносна предопределеност в миналото.

 

Използвани сайтове :

http://www.voininatangra.org/modules/news/

http://forum.vestnikataka.bg/index.php

http://www.kanatangra.wallst.ru/sydyrjanie.php

http://bg.bgns.net/

http://bgsviat.narod.ru/

http://www.novazora.eu/

AttachmentРазмер
G_Zahariev_doklad_Belgrad_19_21_2011.pdf95.69 KB
G_Zahariev_doklad_Belgrad_19_21_2011.docx26.46 KB
G_Zahariev_doklad_Belgrad_19_21_2011.odt43.99 KB

Евлоги Станчев, Творчеството на д-р Ганчо Ценов - академичен национализъм или квазинаучен автохтонизъм

ТВОРЧЕСТВОТО НА Д-Р ГАНЧО ЦЕНОВ – АКАДЕМИЧЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ ИЛИ КВАЗИНАУЧЕН АВТОХТОНИЗЪМ

 

 

Евлоги Станчев

 

Д-р Ганчо Ценов (1870-1949) е без съмнение интересно явление в българската историческа наука. Неговото творчество предизвиква сериозен резонанс както в академичните среди, така и сред публичната общественост в България. Основният акцент в работата на автора пада върху късноантичната и ранносредновековната българска история и по-конкретно върху проблемите за произхода на българския етнически елемент, образуването на българската държава и покръстването на българския народ. Голяма част от научните съчинения на д-р Ценов се вписват в категорията на „прабългаристиката” – дисциплина, която е особено уязвима в началото на XX в., когато динамиката на външния свят се отразява върху българското обществено съзнание под формата на това, което Патрик Гери нарича криза на идентичностите[1]. Неуспехът в Междусъюзническата война, пасивността на Русия, участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили са фактори, които ясно очертават дискредитирането на славянството като доминираща доктрина в изследванията върху етногенезиса на българския народ и характера на ранносредновековната българска държава. Тези процеси в българското общество отварят пространство за разработването на нови и различни теории изразител, на каквато е именно д-р Ганчо Ценов. Разбира се, тези обстоятелства позволяват появата също така на квазинаучни теории и текстове, които далеч не се вписват в категорията на академичната наука. Условно този тип исторически изследвания могат да бъдат формулирани като „параистория”[2].

Научното творчество на д-р Ганчо Ценов е интересен обект на проучване, поради това, че представлява фундаментален пример за параисторичния дискурс в българската историческа наука в началото на XX в. Появата на подобна квазинаука нагледно илюстрира необходимостта от намирането на „истината за българския народ”, чийто яростен защитник се обявява д-р Ценов. В творчеството си той задава провокативни въпроси, насочени открито срещу официално поддържани от историографията факти, оспорвайки изцяло валидността на академичната наука. Авторът ясно осъзнава общественото желание за „величие” в българската история, породено от провала в опита за разрешаване на националния въпрос. Той придава „научност” на лансираните от него тези и изводи и по този начин се превръща в привлекателна алтернатива на официалната историография, вписваща се изцяло в контекста на своето време.

Съчиненията на д-р Ценов често са обект на критика от неговите съвременници и от по-късни критици. Ст. Младенов отбелязва теорията на Ганчо Ценов като „карикатурна”[3]. В някакъв смисъл трудовете на Ценов са изключени от категорията на академичната наука и причислени именно към параисторичния дискурс с особено силното му проявление в сферата на прабългаристиката. Тези обстоятелства налагат условното формулиране на две категории – „академичен национализъм” и „квазинаучен автохтонизъм”, което поставя казус към коя от тях може да се отнесе научното творчество на д-р Ценов. В настоящето изследване ще се направи опит да бъде даден отговор на този въпрос, опирайки се на задълбочен анализ върху основните тенденции в методологията на автора, върху неговите главни тези и аргументативна част.

В своята научна кариера д-р Ганчо Ценов открито се обявява за застъпник на т. нар. „Автохтонна” теория за произхода на българския етнически елемент. В исторически план първостроител на тази теза е Г. С. Раковски, чийто възгледи и теории до голяма степен са доразвити от д-р Ценов. Раковски става привърженик на индоевропейската тенденция, която най-общо може да се категоризира като мощна реакция на част от обществото срещу идеите на панславизма, който в средата на XIX в. е без съмнение водеща доктрина в териториите, намиращи се под пряко влияние на руската имперска доктрина. В този смисъл Раковски търси връзката на българите с древната индоевропейска общност доказването, на която автоматично приобщава българската народност към една имагинерна общност[4], която се възприема от съвременниците на Раковски като голяма етническа категория с блестяща култура и цивилизация. В качеството си на член на българската възрожденска интелигенция, Раковски търси уникалност в българската средновековна и антична история, търси начин да покаже изконното величие на българското, за което намира своите исторически и културологически аргументи. Раковски пръв дава идеята, че българите не са покръстени през 864 г., а са покръстени много по-рано, от апостол Павел – теза, която д-р Ценов ще преповтори, намирайки своите аргументи за това. Раковски открито обвинява древните автори в тенденциозност и етнически егоцентризъм, но в същото време използва удобните за него техни сведения, върху които конструира своите теории и чрез които неговите твърдения добиват „научен” характер. Същото през следващото столетие прави и д-р Ценов. Добре известно е, че Раковски не възприема идеите на тюркската теория за произхода на българския народ. Нещо повече, той открито оспорва възгледите на застъпниците на тази теория, което по-късно ще бъде забелязано и в творчеството на Ганчо Ценов.[5] В този смисъл д-р Ценов може да бъде определен като принципен последовател на идеите на Г. С. Раковски, като разбира се той засяга повече теми, лансира повече твърдения и намира повече историческа аргументация от своя предшественик.

Д-р Ганчо Ценов се ползва с привилегиите на лектор в Берлинския университет и на член на академичната общност в Германия, където прекарва голяма част от своята научна кариера. Алтернативното историческо мислене на автора обаче не намира подкрепа от тогавашната официална историческа наука в България, която не възприема постигнатите от него заключения и го обвинява в „ненаучност”. Част от западноевропейската историческа наука също не приема тезите на Ценов, гледайки на него като на маргинално явление в категорията на „прабългаристиката”. Например Е. Минс в рецензията си върху Ценов дебело подчертава погрешното локализиране на географски обекти, което българският историк прави. Рецензентът изтъква грешката на автора, че Кимерийски и Тракийски Босфор са едно и също, че планинската верига Кавказ се намира на Балканите и др. Друг рецензент, Уилям Милър, отбелязва, че според Ганчо Ценов етнонимът „българи” е използван за пръв път от Йоан Антиохийски. Милър констатира, че в Ценовите съчинения националистическият патос е широко застъпен, като дава пример с твърдението, че Крум бил „добър християнин и миролюбив човек” и че щял да помогне на Източна Европа, ако бил превзел Константинопол. Неуспешното превземане на Константинопол е представено като нещастие. Милър също така отчита факта, че Ценов погрешно чете гръцките текстове.[6]

Разбира се, някои западноевропейски изследователи като проф. д-р Антонио Балдачи и проф. Майер говорят за творчеството на Ганчо Ценов с подчертано уважение, поставяйки го в категорията на безспорната академична наука. Въпросните автори отбелязват, че д-р Ценов предизвиква революция в изследванията върху произхода на българския народ и че неговите съчинения почиват върху добре изложена историческа аргументация.[7] Подобни мнения очевидно са резултат от вниманието, което Ценов получава в Германия като лектор и защитил докторска дисертация на тема „Произход и история на българския народ” в Берлинския университет, откъдето придобива известно академично лоби. Изрично трябва да се отбележи, че за въпросните изследователи прабългаристиката е периферна тема на занимания и интерес и в този контекст изследванията на Ценов предизвикват чисто любителски интерес. Те не отчитат много от грешките на автора както в аргументативната му част, така и в научната му методология.

В някакъв смисъл годините, в които работи д-р Ганчо Ценов, тенденциозно са натоварени с наличието на аналогични представители, спадащи към квазинаучния дискурс. Междувоенния период е време на обществена, социална и идентичностна криза. Появата на подобни параисторични текстове в такова време биха били възприети по различен начин в сравнение с друг период. Добре известно е, че след Първата световна война в много европейски държави историческата наука се опитва по подобен на Ценовия начин да доказва автохтонност, древност и величие на конкретната нация. Удобен паралел може да се направи с налагането на особено популярната през 30-те и 40-те години на XX век готска теория за произхода на хърватския народ като политическа и пропагандна алтернатива на славянската идея в хърватската историческа наука. Готската теория за етногенезиса на хърватите е широко застъпена в междувоенния период от учени като словенеца Якоб Келемина и хърватина Петър Шевгич, а в по-нови времена от хърватина Иван Мужич.[8]

От друга гледна точка, годините, в които Ценов пише своите трудове, могат до голяма степен да обяснят засиления интерес на автора към доказване принадлежността на Македония и македонския народ към българската етническа диаспора в исторически контекст. Добре известен факт е, че след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. темата „Македония” се превръща в основен двигател на външната политика на българска държава и до голяма степен този казус заема голяма част от общественото съзнание по това време. В своята книга „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните” Ценов споменава за автономия на Македония, което потвърждава описаните по-горе авторови подбуди да легитимира българските национални интереси в Македония. В същото произведение авторът алюзира представата, че сърби и гърци тенденциозно пречат на българщината в Македония. Авторът дава и лично обяснение за провалите в Македония, споделяйки виждането, че до такива негативни за българската национална кауза събития е нямало да се стигне, ако в България науката като фактор, който единствен може да обяснява подобни процеси и тенденции, се е зачитала по съответния начин.[9]

В своите съчинения д-р Ценов открито излага съответните аргументи за своите теории, като същевременно претендира за безспорна научност. Авторът дебело подчертава, че науката почива на „положителни” факти, което от своя страна е в пълно противоречие с академичната история. Устройващите данни се приемат буквално и безалтернативно в Ценовото творчество, което може да се забележи ясно в множеството статии и монографии на автора, сред които „Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания” (1907), „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници” (1908), „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква” (1910) „Кой е Климент Охридски?” (1915), „Произходът на хуните” (1915), „Народността на старите македонци” (1938), „Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство” (1940).[10] Тези заглавия предизвикват известни дискусии в българската академична общност, но са категорично отхвърлени от официалната историческа наука. Ганчо Ценов се превръща в маргинален персонаж, в квазинаучен историк, неспособен да обясни адекватно историческите процеси и явления, свързани с българската история. В настоящето изследване ще бъдат разгледани основните авторови тези и доказателства, вписващи се едновременно в националистическия и параисторическия дискурс в българската история.

Както вече бе отбелязано, основната теза на Ганчо Ценов е, че българите са автохтонно трако-илирийско население на Балканския полуостров. Това твърдение от своя страна изисква от автора изкуствено разширяване на етническата българска диаспора, което се вписва изцяло в контекста на национализмите от началото на XX в. В „Народността на старите македонци” националистическият патос съпровожда цялата аргументативна част на текста. Във въпросното изследване д-р Ценов се опитва да докаже изконната принадлежност на македонците към българската етническа група. На базата на погрешно четене на историческите извори, авторът прави генерално заключение за етническия състав на късноантична и ранносредновековна Македония – тя е населявана от българи. Ценов дебело подчертава, че славяните са по-късни пришълци и се обявява категорично против гръцкия етнически характер на античните македонци. Основните изводи във въпросното проучване са, че древните македонци етнически принадлежат към категорията на българите и че Илирия има осезаем български етнически характер още от Античността.[11] Опирайки се на античните автори, Ценов се опитва да направи етническа карта на Балканите през Античността, но поради невярното тълкуване на изворите, стига до подчертано грешни изводи. Във въпросната монография изследователят се обявява против гръцкия етнически характер на античните македонци, търсейки „научни” аргументи за своите твърдения, което е показателно за неговите подбуди да обезпечи фактологично българските претенции относно македонската история. Д-р Ценов дори успява да стигне до извода, че античният македонски език всъщност представлява някаква форма на български език и категорично няма нищо общо с гръцкия език.[12]

Д-р Ценов тотално отхвърля възможното славянско участие във формирането на българската народност, а също и миграционните процеси на древните протобългари. Във връзка с това, че българите не са дошли по-късно от славяните на Балканите, Ценов използва казаното от Йордан, че българи, славяни и анти, заедно нападали Римската империя.[13] Стремежът на автора да разграничи българското от славянското може да се обясни нагледно с промените в българското общество и в Европа като цяло. Както вече стана дума, в първата половина на XX в. идеите на автохтонизма са особено силни в европейската историческа наука. От друга страна славянството и панславизмът са тотално компрометирани в българското съзнание след Първата световна война, което отваря пространство за „редактиране” на славянската роля в българската история. Тази тенденция ще се запази до края на Втората световна война и по-конкретно до политическите промени в България през 1944 г., след които славянството ще вземе своя „реванш” в българската историческа наука.[14]

Прави впечатление, че в своето творчество д-р Ганчо Ценов нееднократно вкарва в своя научен апарат термина „раса”. Авторът постоянно говори за българската народност в различни исторически периоди като за категория от расов тип, поради което често съвременните нему историци и критици го обвиняват в ултранационализъм. Понятия като „тракийска раса”, които авторът употребява в своите съчинения, обаче поставят казуса дали авторът може да се обоснове научно за категоризирането на траките като раса. Науката е установила, че расата представлява своеобразна класификация на хората в различен тип групи от население или групи от фактори като например наследствено фенотипни характеристики или географско потекло, често колерираща се с признаци като външен вид, култура, етнос и социално-икономически статус.[15] Работата на д-р Ценов върху античната история не дава основания да се смята, че изследователят е запознат с фенотипните характеристики или биологическите признаци при траките, с което използваната от него категория „тракийска раса” се лишава от научна стойност.

Ценов обединява на расов принцип българите със старите мизи, гети, скити, траки.[16] Подобни етноидентификационни вериги могат да бъдат разгледани и в други изследвания на Ценов. В „Произходът на българите и начало на българската държава” авторът идентифицира етническите категории на готите и хуните с тази на българите[17]. В капиталния му труд „Кроватова България и покръстването на българите” пък авторовите етнически идентификации обединяват скити, траки, хуни, готи, славяни и българи под общ знаменател като един и същ народ, обитаващ Балканския полуостров от дълбока древност.[18] Авторът очевидно не взема предвид т. нар. архаизация на етнонимите, много разпространена у средновековните писатели, върху които той работи.

Националистическият патос е водещ фактор в голяма част от трудовете на д-р Ганчо Ценов. В „Кроватова България и покръстването на българите” например авторът постига някои заключения, чрез които тенденциозно се увеличават териториалните рамки на българската държава, хронологическите граници на българската история и българската роля в световната история. Авторът открито заявява, че в териториално отношение Стара България е стигала до Константинопол и Златния рог, че българите са най-старите християни в Европа, покръстени още от апостолите Павел и Андрей, че през 864 г. те изоставят арианството и се присъединяват към ортодоксалния християнски свят, че византийските императори Юстин и Юстиниан Велики[19] са всъщност българи по своята етническа принадлежност, че Александър Велики също е българин.[20] Авторът разглежда Първа Юстиниана като първата българска архиепископия.[21] Д-р Ценов идентифицира Улфила като основоположник на българската църква, а писмото на папа Николай до император Михаил всъщност е било адресирано до кан Михаил (Борис).[22] Троянската война е представена като сблъсък между елини и мизи (които той тенденциозно идентифицира с българите, както беше вече отбелязано). Тази война е представена от автора като сблъсък между две различни раси. Според Ценов, въстанията от времето на император Анастасий в Сердика (дн. София) и Пауталия (дн. Кюстендил) са с подчертано български характер.[23] Друго заключение за етническата доминация на българите още в Античността е това, че балканските територии на Източната Римска империя са били с предимно български етнически характер.[24]

Както вече бе отбелязано, д-р Ганчо Ценов пропуска основни моменти в четенето на исторически извори и оттам следват очевидни неточности в защитаваните от него тези. В този аспект творчеството на автора изобилства от нагледни примери, като тук ще бъдат изложени най-дискусионните от тях. Опирайки се на ранносредновековни автори (като Константин Багренородни), д-р Ценов стига до заключението, че България е била римска провинция.[25] В друго свое изследване авторът отбелязва, че Теофан описва околностите на Константинопол като Стара Голяма България. Ценов също смята, че Анастасий Библиотекар идентифицира българското и готското нахлуване като едно и също явление. Също така, работейки с текста на Анастасий Библиотекар, Ценов стига до заключението, че българите са станали господари на горните провинции още в IV в., след ерозията на Римската империя.[26] Отново ще бъде разгледана една от основните тези на Ценов, че мизите са еквивалентно понятие на българите в късната Античност и оттам, че Мизия е еквивалент на България. Като силен аргумент за своята теория, авторът посочва картата на Св. Йероним от IV в. и написаното в нея “Mesia hec est Vulgaria”.[27] Авторът обаче не допуска, че е твърде възможно картата с въпросния надпис да е късен средновековен препис и съответно да няма никаква топонимна стойност по отношение на Античността. Тук става ясно, че авторът освен грешен прочит на изворите не умее да работи с късноантични и ранносредновековни етнически категории, поради което предлага подчертано неточна етническа карта на Балканите.

По-рано стана дума за грешното локализиране на географски обекти, което прави д-р Ценов. Авторът прави очевидни грешки в историческата география, което може да бъде забелязано в неговата монография „Кроватова България и покръстването на българите”. Например изследователят идентифицира планина Рила с планинската верига Кавказ, а също така не прави разлика между Тракийски и Кимерийски Босфор.[28] В „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните” д-р Ценов пък включва в границите на българската държава по времето на кан Аспарух териториите на Мизия, Скития, Тракия и Илирия. В същата монография изследователят открито заявява, че по времето на кан Омуртаг границата на България е опирала до границата на Франкската държава. От цитирани откъси, Ценов стига до заключението, че България е стигала до тогавашна Франция, която всъщност представлява днешна Германия. Ценов стига до извода, че българите към 892 г. са заемали цялото маджарско пространство до Моравия. Българите владеели Галиция, Седмоградско, владеели също така Хърватска и Славония.[29] Неточностите в работата на автора са повече от очевидни, но по-важното е, че те са продиктувани от грешна и подчертано ненаучна методология. Оттам повечето изследвания на д-р Ценов са натоварени с подобен националистически патос, но нямат сериозна стойност от академична гледна точка. Трудно е да се стигне до заключението дали грешките на автора са продиктувани от незнаене или неправилен подход или са допуснати съвсем съзнателно с цел постигането на „положителни” факти в българската история.

При задълбочена работа с монографията „Кроватова България и покръстването на българите”, освен гореспоменатите чисто методологични грешки, авторът прави и други ненаучни изтъквания. Например, когато говори относно тюркската теория за произхода на българите, съвсем ясно си личи, че д-р Ценов не прави разлика между понятията „турци” и „тюрки”. Това е категорично свидетелство за липса на историческа компетентност. Проблемът обаче се състои в това, че д-р Ценов използва термина „турци” в явен пейоративен контекст. Етно-идентификационните разминавания са тенденция в творчеството на д-р Ценов, което е свидетелство за ненаучността на автора. Научността изисква при работа с проблеми от подобно многоаспектно естество и натоварени с потенциална конфликтност умереност при изложението на фактите и най-вече необходимата историческа аргументация. Поради своята неосведоменост, авторът постига абсурдни заключения в сферата на въпроса за етногенезиса на българите, който в първата половина на XX в. има изключително широк отзвук в българското обществено пространство, предлагайки неясни и очевидно грешни аргументи. В този смисъл по-прецизният отговор на казуса дали авторът е академичен националист или параучен би следвало да отнесе д-р Ганчо Ценов към втората категория.

Интересно е да се отбележи отношението на д-р Ганчо Ценов към съвременната нему официална историческа наука. Особено сериозна е критиката на Ценов към проф. В. Златарски и неговата теория за произхода на българите. Чрез В. Златарски, Ганчо Ценов практически заклеймява възгледите на цялата българска историческа школа от края на XIX в. и началото на XX в. по отношение етногенезиса на българите. Ценов нарича тази школа „школа на чуждия произход на българите”. Той открито обвинява Златарски във фрагментарно и дори в погрешно четене и тълкуване на изворите. При задълбочена работа с творчеството на д-р Ценов обаче се постига впечатлението, че авторът прави точно това, в което яростно обвинява опонентите си. Във връзка с етническия характер на Македония, Ценов отбелязва становищата на проф. Йован Цвиич и проф. А. Иширков като напълно погрешни.[30]

Необходимо е да се спомене, че творчеството на д-р Ганчо Ценов освен академично неодобрение, предизвиква и известни симпатии сред конкретен кръг от читатели. Нужно е да се отбележи, че годините, в които твори разглеждания автор, са тенденциозно натоварени с наличието на националистично настроени параисторици, показателен пример, за което са Николай Станишев и Димитър Съсълов, които основават през 1938 г. интелектуалния кръжок „Българска орда” и чийто духовни наследници днес издават списание „Ави-тохол”[31]. Д-р Ценов печели известна популярност сред симпатизантите на българския национализъм, но неговата личност е дискредитирана пред българското общество след политическите промени през 1944 г., когато е обявен за „фашист” и „великобългарски шовинист”. Авторът е реабилитиран отново след края на комунистическия режим в България, като неговите съчинения намират известни симпатии сред поддръжниците на крайните националистически възгледи за историята на България.

Фашист, шовинист или параисторик, д-р Ганчо Ценов може да бъде разгледан като интересно и подчертано дискусионно име в българската историческа наука в началото на XX в. Въпреки че неговите тези не намират сериозна подкрепа и биват разкритикувани и отхвърлени от официалната българска наука, д-р Ганчо Ценов притежава своеобразна „националистическа харизма”, която е изключително удобна за употреба от новите съвременни носители на националистическия патос в българското общество. Това са маргинални елементи в общественото пространство, целящи радикализирането на официалната българска история именно в насока, подобна на предложената в творчеството на д-р Ценов. Задачата пред съвременната академична историческа наука е да определи с какви методи може да се подходи към въпросните носители на националистически настроения в България – с диалог, с контра-аргументация или с тотално отхвърляне на възприетите от тях метаисторични тези.

Библиография:


1. Аретов, Н. Българското Възраждане и Европа. Индоевропейската тенденция. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=4538&Level=3 (Посетено на 10-09-2011).

2. Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи.

3. Пенчев, Б. За честта на фамилията Дуло. Тъгите на краевековието, Словото, 1998. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8612&Level=3 (Посетено на 10-09-2011).

4. Рогинский А. А., Левин Н. Г. Антропология: Учебник для студентов ун-тов. З-е изд., перераб.и доп. М., Высшая школа, 1978.

5. Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

6. Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937).

7. Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

8. Ценов, Г. Праотечеството и праезикът на българите: историческофилологически издирвания. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1907).

9. Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910).

10. Anderson, B. Imagined communities: reflections on the origin and spread of nationalism. London, Verso, 2006. (First edition 1983).

11. Geary, P. The Myth of Nations: The Medieval Origins of . Princeton: Press, 2002.

12. Mužić, Slaveni, Goti i Hrvati na teritoriju rimske provincije Dalmacije. , , 1997. (Prvo izdanje, 1996).

13.http://www.bgpatriot.com/web/bg/topics/bulgaria/history/cenov/cenov_about.php (Посетено на 19-10-2011)

14. http://samoistina.com/2/gancho-cenov.htm (Посетено на 19-10-2011)

15.http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=6311&edition_id=88&format=html (Посетено на 19-10-2011)




[1] Geary, P. The Myth of Nations: The Medieval Origins of Europe. Princeton: Princeton University Press, 2002. p. 1-14.

[2] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи.

[3] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи.

[4] Anderson, B. Imagined communities: reflections on the origin and spread of nationalism. London, Verso, 2006. (First edition 1983). pp. 224.

[5] Аретов, Н. Българското Възраждане и Европа. Индоевропейската тенденция. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=4538&Level=3 (Посетено на 10-09-2011).

[6] http://samoistina.com/2/gancho-cenov.htm (Посетено на 19-10-2011).

[8] Mužić, I. Slaveni, Goti i Hrvati na teritoriju rimske provincije Dalmacije. Iberia, Split, 1997. (Prvo izdanje, 1996). s. 51-89.

[9] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[11] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

[12] Пак там.

[13] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[14] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи.

[15] Рогинский А. А., Левин Н. Г. Антропология: Учебник для студентов ун-тов. З-е изд., перераб.и доп. М., Высшая школа, 1978. с.341.

[16] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

[17] Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910).

[18] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937).

[19] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937).

[20] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

[21] Пак там.

[22] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите.

[23] Ценов, Г. Народността на старите македонци.

[24] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[25] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

[26] Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910).

[27] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937).

[28] Пак там.

[29] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[30] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[31] Пенчев, Б. За честта на фамилията Дуло. Тъгите на краевековието, Словото, 1998. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8612&Level=3 (Посетено на 10-09-2011).

AttachmentРазмер
Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.pdf136.78 KB
Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.doc109.5 KB
Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.odt45.39 KB

Петър Добрев, Параисторията като бестселър - Стефан Цанев

ПАРАИСТОРИЯТА КАТО БЕСТСЕЛЪР – СТЕФАН ЦАНЕВ

 

Петър Добрев

 

Параисторията в България има своите успешни автори, чиито тези се разпространяват масово от „вярващи адепти“ и често могат да се видят в интернет форумите или във всекидневните разговори на тема история[1]. Повечето от тези автори обаче са сравнително безизвестни имена, които освен това твърдят, че са открили „историческата истина“ главно за някоя от темите на древнобългарската история.

 

През 2007 г. обаче на пазара излезе първият том от „Българските хроники“ на Стефан Цанев, със сериозната претенция да проследява „историята на нашия народ“ от 2137 г. пр. Хр. до 1453 г. сл. Хр. В следващите години Цанев издаде още три тома, покривайки цялата българска история до наши дни.

 

Параисторичният труд на автора впечатлява не само заради големия разгледан период, а и поради огромния обществен и пазарен успех, който постигна. Той се дължи и на факта, че Стефан Цанев е познат поет, драматург и обществен „интелектуалец“ в България още от времето на социализма, който често може да бъде видян да дава „експертни“ мнения в различни медии. 

 

Така неговият опит да разгледа българската история като „поема“, още от началото беше подплатен със стабилна легитимност, включително и заради големите издателства, застанали зад гърба му – нещо, с което повечето от авторите параисторици далеч не могат да се похвалят. „Български хроники“ бързо се превърна в бестселър, получи награди, включително „Исторически роман на годината“ за 2010[2] и дори попадна в топ 30 на класацията „Българските вечни книги“, където беше единствената книга от съвременен български автор.[3]

Книгите също така бяха превърнати и в документален филм от финансираната от държавния бюджет Българска национална телевизия, с участието на двама от най-популярните български актьори[4]. Самият Стефан Цанев получи през тази година  престижната голямата награда “Христо Г. Данов” за цялостен принос в литературата, връчена му от зам. министъра на културата с думите: “Ние, историците, можем само да ви завиждаме, защото вие представяте историята по привлекателен начин”.[5] Според вестник „24 часа“ книгите на Цанев са истински учебник за най-новата ни история и същевременно най-продаваните български книги за последните 20 години.[6]

 

Изглежда както за автора, така и за масовото мнение, фактът, че „хрониките“ са на границата между литературата и историята ги прави само по-популярни, без да отнема от претенцията им за „историческа истина“.[7]

 

Не би било възможно да се направи цялостна рецензия дори на една от книгите на Цанев, защото това би означавало да се напише том по-голям от оригиналния. Все пак ще представя някои основни аспекти от първите два тома на „Български хроники“ с цел да видим какво се харесва толкова на българската аудитория, че да стане бестселър и да получава награди.

 

Стефан Цанев тръгва от познатата за параисторията концепция, че българската история е дотолкова често пренаписвана, че е трудно да се стигне до истината. Разбира се, авторът обещава да стори точно това и то на популярен език, защото според него  „учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българ­четата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната“.

 

Естествено, Цанев иска да постигне обратното, българчетата да „заобичат“ своя народ. По думите на автора „историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести“[8]. Мисля, че тук се крие част от голямата популярност на Цанев – неговото виждане за историята не като наука, а като средство за патриотично възпитание. Тук, разбира се, Цанев не прави нищо ново, той продължава една тенденция на традиционната позитивистка историография, както и на учебникарската книжнина в България. Въпросът е, че „патриотизмът“ на Цанев е добре опакован, той идва от „признат интелектуалец“, а не от спорен политик националист или непозната екзотична фигура. Освен това, национализмът на Цанев е наглед прикрит, самият той казва в интервю, че изпитва „панически ужас и отвращение от патриотарите. Отвратително е да считаш своя народ за богоизбран и че стои над другите“.[9] Същевременно обаче в книгата си Цанев пише, неща от типа, че България е най-старата европейска държава, която освен това не е сменила името си през вековете[10] и се оплаква, че след Освобождението българите са търсили „по европейските бардаци чуждестранна отрепка“ за княз, вместо да сложат някой „свестен българин“.[11] На други място Цанев нарича евреите „прокълната причина за всички бедствия“[12], макар преди това да е заявил, че прабългарите косвено са помогнали за тяхното спасение, осъществено от Моисей.[13]

 

С други думи Стефан Цанев представя на читателите си  национализъм в достъпна форма, който им е добре познат от учебниците (а и от традиционната историография), както и голяма доза етнически, че и расови стереотипи. Така според автора българите „не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания“[14].


Всъщност тезите за прабългарите са друга основна причина Цанев да е толкова популярен. Той черпи с пълни шепи от досега написаното от другите параисторици, но го легитимира с името си, което е привлекателно за читателите. Едно е да четеш, че някой си варненски инженер е казал, че българите са най-древната цивилизация на света, друго е да прочетеш същото галещо ухото твърдение, но от Стефан Цанев.

 

Първите 34 страници от първия том на „Български хроники“ са посветени точно на древнобългарската история и в същността си са много по-близки до фентъзито, отколкото до историята. Посочените вътре „факти“ обаче са толкова бомбастични, че изглежда служат като много успешна „примамка“ за читатели. Цанев например твърди, че китайците са построили китайската стена заради българските нападения[15], че Савската кралица е българка[16], че жената на Александър Македонски Роксана е българка[17], че България на Аспарух е всъщност  дванадесетата поред българска държава[18], защото други български държави е имало чак в Индия и за това двата народа днес имат много общи думи[19]. С български произход са известните като руснаци Борис Годунов, Суворов и Кутузов[20], както и уж италианците Данте, Верди и Паганини.[21] Всичко това е съобщено като „истина“, след която авторът си позволява и предположението, че Троя е бил български град, а египетските фараони са били прабългари.[22]


Останалата част от хрониките на Стефан Цанев следват традиционната историография като тематика, запазвайки и подсилвайки всички нейни анахронични стереотипи. Така например Цанев вижда безспорен континуитет между „старите чисти българи“ (винаги смятани като абсолютно еднороден етнос) и техните „държави“ и днешните българи[23]. За автора самоосъзнаването като българи се подразбира като вродена, кръвна характеристика и не се нуждае от проблематизиране. С други думи българската нация съществува поне от 2137 г. пр. Хр., като днес единствено е обогатена със славянски и тракийски гени, от които сме наследили „загадъчния мързел и бленуването“, както и „анархизма и забравата“.[24]

 

Това примордиалистко разбиране за нацията, както и включените в него народопсихологически трактовки също допринася за популярността на Цанев, защото отговаря на масовите разбирания в България за нация, народност и т.н.[25] То позволява на автора да прави и постоянни препратки между Средновековието и съвремието, като например сравнението между днешна България и тази на Крум, в които откриваме „същите пороци“.[26]


Цаневите хроники са целенасочено приповдигнати, славейки неща като „прословутата българска етническа и верска толерантност“[27] и директно пропускайки провалите и загубените битки. Цанев заявява, че „истинските летописци патриоти описват само победите на своя народ и пораженията на враговете си. Вярно, не вярно – след време в историята остава написаното, ненаписаното се забравя“.[28]

 

Единственото по-невелико време, на което Стефан Цанев се спира е „турското робство“, но отново с патриотични подбуди. Борейки се срещу вятърни мелници, Цанев остро атакува историците, които искали да заменят термина „робство“ с „присъствие“[29]. Така той подсилва националистическия хор, тръгнал от 1991 г., че има „опасност“ в учебниците вече да не се пише за „турското робство“, напълно вадейки от контекст написаното в тогавашни временни бележки, заменили комунистическите учебници по история[30]. Тук оставяме настрана фактът, че терминът турско робство наистина е дълбоко неадекватен, за да опише почти пет века развитие на Османската империя и според Бернар Лори издава напълно анахроничен подход, който пренася късни политически категории в общество, което функционира по съвсем друг механизъм.[31]


За Цанев подобни забележки нямат значение, нито пък го интересува османската система и сложността на понятието робство в нея. Вместо това той описва традиционните фолклорни картини на „трите синджира роби“, допълнени с екзотичното уточнение, че основния метод за издигане на робите в османския държавен апарат е бил хомосексуални връзки със султана.[32] Цанев напада тези, които искали да „развеселят“ българската история, превръщайки позорното „робство“ в неутрално „присъствие“[33], забравяйки че в първия том от своите трудове е утвърдил подобно премълчаване на пораженията като „патриотично“.

 

Настояването върху термина „робство“, особено в началото на втория том на хрониките обаче е нов силен ход за спечелване на читателското внимание, поради изключителната чувствителност в България спрямо темите за страданията на народа в рамките на Османската империя.[34] Освен, че утвърждава един от основните национални митове, Цанев го допълва с типичните си народопсихологически разсъждения: робството „не може да не се е отразило върху психиката ни, върху гена ни. На това може би се дължи странната половинчатост на характера ни, полукачествата ни, това, че гордостта ни мутира в инат, унижението избухва в отмъщение, търпението атрофира в покорност.“[35]

 

Макар да не достига висотите от първия си том, Цанев не спира и с твърденията, отречени дори от старата националистическата историография. Така например той акцентира изключително много върху личността на Паисий Хилендарски и неговата роля за т.нар. „българско възраждане“. Според Цанев написаната от Паисий около 1760 г. „История славянобългарска“ с магическа пръчка възкресява народностното съзнание у българите: „Може да съм неук, мили мой читателю, но аз не позна­вам друг подобен случай в историята на човечеството - една книга да разбуди цял един народ, да стресне съвестта му, да осветли съзнанието му, да разяри гордостта му, да преобърне съдбата му -да постави началото на нова епоха в неговата история.“[36] Такъв случай в историята едва ли наистина има, като за България това ставя ясно още в началото на 20 век, когато Иван Шишманов пише за далеч по-сложния османски контекст, родил т.нар. „възраждане“.[37]

 

Още по-стъписващи, особено имайки предвид, че авторът е  литератор, са твърденията на Стефан Цанев, че българският език всъщност не е славянски. Това той отдава на вмешателството на прабългарски елементи в езика и доказва с редица абсурдни аргументи [38]

 

За капак ни е представена среща с жена, чрез която духът на българският революционер и национален герой Васил Левски разговаря със Стефан Цанев. От отвъдното, Левски пита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество“ и когато научава отговора, заплаква.[39]

 

Искам да повторя, че въпреки всичко това, авторът смята хрониките си за изключително сериозно историческо изследване. В предговора към втория том той нарича критиците си „безлични личности“, ползващи „псевдонаучна фразеология“ и цитира реплика на философа Аристип: „ти имаш свободата да ме хулиш, но аз имам свободата да не те слушам“.[40]

 

Може да се каже, че историците дръзнали да критикуват Стефан Цанев наистина получават подобно отношение. Така например Александър Везенков се чуди, че  ако действителните послания на хрониките са свързани със съвременността, защо е трябвало за тяхна основа подробно да се преразкаже, пък макар изпълнена с неточности и мистификации, историята на българското средновековие?[41] Подобни критики обаче остават напълно маргинални в сравнение с огромния успех на „Български хроники“. Същевременно други историци като авторитетния византолог, бивш декан на Исторически факултет и доскоро заместник-ректор на Софийски университет Георги Бакалов, изразяват подкрепа към Стефан Цанев.[42]

 

По този начин „Български хроники“ на Стефан Цанев се превръщат в абсолютен триумф на комбинацията между параистория и остарялата позитивистична националистическа историография. Тази комбинация напълно изтиква от пазара малобройните опити за модерна историография в духа на „новата история“ и постмодернизма. Щом като подобна книга като хрониките се превръща във всеобичан бестселър, а в учебниците по история все още преобладава предимно мисленето на „нацията като територия, земя, кръв, при-
рода, принадлежност, автохтонност, естествено минало и заплашено наследство“
[43], то перспективите за осъвременяване на историческото мислене в България не изглеждат особено светли.  

 


[1]   Вж. пр. доклад на д-р Александър Николов от конференцията „Балканите: между националните и общата история – дискурси на историографските концепции“, Белград, 26-27 ноември 2010 г., http://prehodbg.com/node/965

[2]   http://kniganagodinata.com/plusminusbghron/

[3]   http://e-bookbg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=218&Itemid=86

[4]   http://vbox7.com/play:fec6e219

[5]   http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=917475

[6]   http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=449585

[7]   Стефан Цанев, Български хроники, Т1, Труд, София, 2007, с. 5

[8]   Пак там, с. 7

[9]   http://bulgarianchronicles.com/StTs_author_interview.html

[10] Стефан Цанев, Български хроники, Т1, с. 21

[11] Пак там, с. 446

[12] Пак там, с. 479

[13] Пак там, с. 25

[14] Пак там, с. 27

[15] Пак там, с. 22

[16] Пак там, с. 24

[17] Пак там, с. 25

[18] Пак там, с, 27

[19] Пак там, с. 26

[20] Пак там, с. 31

[21] Пак там, с. 32

[22] Пак там, с. 32

[23] Пак там, с. 41

[24] Пак там, с. 33

[25] Вж. „В българския генотип няма нищо турско“, http://news.ibox.bg/news/id_618666123

[26] Цанев, Български хроники, с. 125

[27] Пак там, с. 458

[28] Пак там, с. 363

[29] Стефан Цанев, Български хроники, Т2, Труд, София, 2007, с. 21

[30] Вж. обяснението на доц. Михаил Груев за генезиса на този скандал във в. „Гласове“: http://www.glasove.com/mihail-gruev-borisov-izpulva-bulgarite-s-atavistichna-zhizneradost-7300

[31] Бернар Лори, „Разсъждения върху историческия мит „Пет века ни клаха“, Историческо бъдеще, 1997, № 1

[32] Стефан Цанев, Български хроники, Т2, Труд, София, 2007, с. 39

[33] Пак там, с. 45

[34] Вж. Иван Кожухаров, „Отразяването на „случая Батак“ във вестник „Труд“ и в интернет „Военно-исторически форуми Бойна Слава“

[35] Стефан Цанев, Български хроники, Т2, с. 110

[36] Пак там, с. 126

[37] Вж. Иван Шишманов, От Паисий до Раковски, ИК Захарий Стоянов, София, 2004, с. 253

[38] Цанев, Български хроники, Т2, с. 132

[39] Пак там, с. 206

[40] Пак там, с. 8-10

[41] Александър Везенков, „Пясъчнта кула става все по-голяма: „Български хроники“ на Стефан Цанев“, http://alexandervezenkov.blog.bg/technology/2008/04/22/piasychnata-kula-stava-vse-po-goliama-quot-bylgarski-hroniki.185786

[42] Стефан Цанев, Български хроники, Т2, с. 5

[43] Лиляна Деянова, „Континуитетът на националната педагогическа митология (Българските учебници по национална история преди и след 1944 г.)”, в: История, митология, политика, УИ „Св. Климент Охридски“, София, София, 2010, с. 462

AttachmentРазмер
P_Dobrev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.pdf99.2 KB
P_Dobrev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.doc60.5 KB
P_Dobrev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.odt41.33 KB

Георги Георгиев, 19 ФЕВРУАРИ НА СТРАНИЦИТЕ НА „ДУМА” И „ДЕМОКРАЦИЯ” (1990-1992)

19 ФЕВРУАРИ НА СТРАНИЦИТЕ НА „ДУМА” И „ДЕМОКРАЦИЯ” (1990-1992)

 

Георги Георгиев

Целта на настоящия опит е да представи дискурса около 19 февруари в двата някога основни партийни официоза - „Работническо дело/Дума“ и „Демокрация“, в зората на прехода. Поредством анализ на дискурса ще бъде проследено как се инструментализира националната символика от пропагандния дискурс на двата вестника и как един въобразен символ, какъвто е Левски, бива ако не присвояван, то бранен и „заграждан“ за своя употреба от големите съперници на тогавашната политическа сцена.

Независимо от това, че през 1990 е съществувал някакъв консенсус, че „Левски е на всички“, формула, която намира място и по страниците и на „Демокрация“, и на „Работническо дело“ (вероятно да се спрат конфликтите между различните агитки по време на церемониите), противоположните церемонии не са дори отбелязани от съответните партийни вестници. „Демокрация“ описва единствено организираните от СДС и Христофор Събев чествания край Св. София, докато „Раб. дело“ дори не споменава честването на СДС и описва единствено честването в „Александър Невски“. Честването на Събев може да не намира място по страниците на „Раб. дело“, но за сметка на това там са изброени всички дефилиращи националистически организации, в т.ч. и митинга на БНРП пред Паметника на съветската армия и доволно е заключено, че „днес патриотизмът няма цвят“.

Отвъд описанието на честванията, някои общи фигури се цитират по страниците и на „Дума“ и на „Демокрация“, например проф. Н. Генчев. Пропагандният подход на вестниците се заключава в показване вълнението на „малкия човек“, дидактически напътствия, исторически ретроспекции и антикомунистически дитирамби в случая с вестник „Демокрация“. Този вестник не само отразява народните мероприятия, организирани от сините дейци, но и налага своята гледна точка – отхвърляне на комунистическото честване на Левски. Комунистическата историография също се громи, докато вестникът се стреми с пропагандния си арсенал да наложи върху читателя една ревизионистична гледна точка, изградена върху антикомунизма и предизвикани от отрицанието асоциации.

В контраст с тези страсти, социалистическия орган „Дума“ остава вял и пасивен и по инерция публикува материали в стария казионен стил. Като цяло, „Демокрация“ е по-агресивна, настъпателна, а „Дума“ опитва да се закрепи на дефанзивни позиции, но в някои случаи показва „нокти“, като на 19 февруари 1992, когато „Дума“ залива читателите си с новини от кухнята на СДС, а в съответния брой на „Демокрация“ (вероятно в отговор) се отваря с половин уста дума за разкриване на досиетата на депутатите.

 

„Демокрация“

 

Веднага след образуването на СДС, в началото на 1990, започва издаването на партийния орган в-к „Демокрация“. През февруари, бива организирано честване на Васил Левски, което е отразено във вестника. Проличава стремежа на Съюза на демократичните сили да инструментализира националния култ към Васил Левски за своите политически цели.

Най-общо може да се каже, че „Демокрация“ агресивно гради идеологията на ранното СДС, докато новопрекръстеният в „Дума“ „Работническо дело“ се отнася към Левски вяло и с инерция. Също така може да се каже, че това, което „Демокрация“ прави е да отдалечи пропагандната си таргет-група или аудитория от идеологемите на стария режим, който освен героите на чисто антифашистката борба, интегрира в своя исторически пантеон и лица и символи от българския национализъм.

В онези ранни години, идеологията на „синята десница“ се отличава значително от днешната. Днес, „сините“ разсъждават върху годините на неуспешния преход, подреждат се под лозунгите за лустрация, полу-конспиративните теории за ролята на агентите на ДС и се борят срещу руското влияние в сферата на енергийните проекти. В онези ранни години, е времето на разграждането на политикономическите и обществените структури на социалистическия строй, и не било ясно как предстои да се променя конституционния ред в страната и да изграждат реални демократични и пазарни отношения. Проблемите на страната са се променили за тези години, това е първото заключение, което се оформя при прегледа на старите вестници.

Ранният „син“ печат носи един привкус на онази българска преса от преди промените, която е била по-маргинална, по-независима и по-слабо идеологизирана. „Демокрация“ обаче е силно идеологизирана. Новият елемент са необузданите критики към комунистическия режим, които биха били недопустими до онзи момент. Критикува се почти всеки елемент в идеологията на БКП, с който редакционните теми са в досег. В онези години, по субективно впечатление, идеологията на синята десница, при недостига на осмисляне на текущите процеси, на теоритична потготовка и липса на политологическо ноу-хау, се оформя посредством обратен прочит на старите марксистки учебници по политическа философия – малко както дяволът чете евангелието. Дисидентите влизат в политиката с брадите и домашно плетените пуловерчета, както гласи едно известно клише. Някои от активните фигури са и сравнително млади (повечето от тях днес са зад борда и не участват в политиката, или са на по-различни от първоначалните идейни позиции), като например главния редактор на партийния орган, говорителката на СДС, както и поне част от дописниците в „Демокрация“.

Ранните броеве на „Демокрация“ са талантливо списвани и с неподправен политически устрем да се скъса със старата система. В същото време, в политическата преса от онова време открито доминира субективизмът и откритата пропаганда, нерядко в разрез с историческите реалности, които остават на заден план, за да изпъкне на преден символиката, плод на вкоренени схващания и десетилетно „промиване на мозъци“. Националният символ Левски, например, трябва да бъде оседлан, с оглед на политическата мобилизация на масите и във връзка с очертаващите се електорални борби.

 

***

 

Следващите пасажи имат за цел да илюстрират картината на тогавашното говорене на дописниците на в-к „Демокрация“, като се започне от първото честване на Левски, когато вестника е съвсем нов - това е едва шестият му брой. На честването на Левски е отделено голямо внимание, с известен брой емоционално, субективно и талантливо написани статии. Централно място заема организираното от йеромонах Христофор Събев честване на обесването на Васил Левски в центъра са София. Статията си заслужава да бъде приведена дословно:

 

 

 

117 години от обесването на Васил Левски Колко ни липсваш, Дяконе!

Панихида в памет на Дякон Левски пред църквата „Св. София“ на 17. ІІ 1990.1

 

от Георги Коритаров, Соня Стоянова

 

„Преди 117 години под злобно разлюляното бесило се ражда най-големият свещеномъченик на България. Устремен към републиката на мечтите си, В. Левски се превърна в светиня и знаме на борбата за демокрация. „Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите сили“ изповядваше Апостола. Скромен и чист като свободата, сега Дякона ни е най-нужен. В студения февруарски следобед, повече от десет хиляди граждани дойдоха пред църквата „Св. София“, за да участват в панихидата в памет на дякон Левски, обявена от комитета за защита на религиозните права. „Днес, когато целият народ изстрадва това трескаво време на родилни мъки на демокрацията – започна йеромонах Христофор Събев – нека приковем погледите си към дякон Игнатий – Левски. (...)“ По-нататък отецът заяви, че демокрацията у нас се забавя и призова към тридневно мълчаливо бдение.

Вдигнатите ръце със знака на победата и на човешката солидарност най-точно издаваха общото настроение, общия стремеж за по-добър живот. Ето думите на някои от организаторите.

Д-р Петър Берон: „Левски стига за цял народ, но трябва да го пазим като едно цяло, а не да се мъчим да го делим.“

Тони Радков: „Тази панихида е молитвено поклонение към свещеномъченика на бъдещата демокрация.“

Гиньо Ганев, председател на НС на ОФ: В този ден на преклонение пред делото и духовното величие на Левски, нека мислим за неговите идеали като светъл стремеж на целия наш народ.“

 

Събитието включва помен: „Когато хората от площада минаваха в редица край подредената маса за помен и отчупваха залък за прошка, те се чувстваха по-добри и близки един на друг.“ Малцина си тръгват веднага към домовете: „В ръцете на онези, които останаха, изгря мълчаливия протест на свещите. Някъде от спомените сами дойдоха думите на дякона: „Времето за омагане е сега. Закъснелите не ще бъдат вече наши приятели.“

Видно от статията на Коритаров и Соня Стоянова е стремежа за отразяване на масовостта на събитието като контрапункт на казионните, от времето на социализма чествания. Все пак, на честването са присъствали дейци, които явно са с особено мнение и не са остро антикомунистически настроени, какъвто е един Гиньо Ганев от ОФ. Д-р Петър Берон например в прав текст казва, че Левски пренадлежи на всички и не бива да бъде „делен“. Подобно становище изказва и Гиньо Ганев. Същата тема намираме по страниците на „Раб. дело“, от което може да се съди, че са били направени някакви предварителни договорки, вероятно целящи да избегнат улични сблъсъци между различните политически агитки.

Като продължение на темата за честванията, разполагаме и с две дописки от провинциални градове, където се провеждат подобни мероприятия. Текстът по страниците2 продължава с кореспонденция от Севлиево от Андрей Андреев „Млади хора може би за пръв път досега влизат в божия храм, по понятни причини“ - внушението е ясно. От Пазарджик, е публикувана дописка за организирана панихида по случай 117 г. от обесването на Левски, организирана от СДС. Честването е включвало тържествено шествие и полагане на венец.

Още една статия си заслужава да бъде приведена дословно, тъй като тя дава представа за първите проявления на свободата на словото в началото на промените. Именно тази статия с емоционалната си антикомунистическа реторика е показателна за емоционалния, агресивен, субективен и нелишен от талант стил на пропагандата на „Демокрация“ през онова мътно, преходно и раздирано от конфликтите на двуполюсния модел в политиката време.

Ето и самия и самия текст на статията:

 

Чий е апостола

от Георги Неделчев.

 

„Помните ли пошлия казионен сценарий за 19 февруари? Като в концлагер, прожектори разстрелват снишеното ледено небе. Строени роти войска. Ученици в униформи зъзнат. Първите хора на деня не са тук и няма нужда УБО да ги пази от „любовта на народа“. Дежурни на церемонията обикновено са Иван Панев и Георги Йорданов. Ораторът щедро присъединява Левски към априлската линия на партията и поглеждайки в посока „Ботевградско шосе“ се кълне: „той ще бъде с нас“. На следващия ден, ние минавахме по мъничката улица „Левски“. Гледахме филм в окаяното тогава кино „Левски“. Не подозирахме още по-окаяното положение на читалище „Васил Левски“. Не се замисляхме, че любимия израз на Апостола е бил „По народната воля“, а не екзалтирания ултиматум на Митка Гръбчева „В името на народа“. Не вярвахме, че висшата държавна мъдрост на персоната Милко Балев се състои в преследване, тормоз и разгром на футболния отбор, и че неговите копои с шамари и ритници гонят подуенските хлапета, дръзнали да скандират любимото име. Не можехме да си представим, че писмата на Левски трябва да бъдат цензурирани. Два часа тотална пропаганда, и после 365 дни оскверняване светлата памет на Апостола.(...)”3

 

В търсене на историческа легитимност вън от марксистко-ленинската идеология, СДС и органът му „Демокрация“ прибягват до търсене на свои идеологически предшественици, на които да се позовават. В тази връзка, е била издирена и публикувано слово на карикатуриста Илия Бешков, обнародвано през 1965. Бешков е бил безпартиен, и второ, явява се учител на карикатуриста Тодор Цонев, чиито удачни политически карикатури, макар и непубликувани, усмиваха остро Тодор Живков и бившата управляваща върхушка.

Само по себе си, словото на Бешков, изтъкано от нонсенси и патриотарски школски и площадни лозунги и клишета, няма нищо общо с действителния образ на Левски, когото третира като символ, но си струва да бъде приведено доколкото дава идея за механизмите на пропагандната работа и търсенето на историческа легитимност у СДС през онзи период. Ето как изглежда словото на Илия Бешков от 1965 г: Според Бешков, Левски е най-ясната загадка. По вероизповедание, той е по-българин от Ботев, защото политиката у последния доминира над нравствения възглед. Като говори за политическото управление на България, Левски, според Бешков, казва „чиста и свята“, което, според карикатуриста е българската мярка за граждански стойности. Също така, Бешков си служи с опростенчески клишета като изразно средство: Левски и Паисий за него са едно и също“, тъй като не са мислели за политически граници. Само Левски, според Бешков е наричан „Апостол“. Това, според него, „е най-внушителния паметник.“

„Левски е върха на историческия ни път като народ“, твърди Бешков, а също така:

 

„Жената осмисля живота на мъжа, няма кой друг да оплаче, изпее или огласи жертвите на мъжа освен жената. Левски, лишен от жена, бранеше фанатично каузата на българката, защото с гения си, Левски долови съдбовността на тези неща”4.

 

Видно е, че Бешков се стреми да угоди на площадния вкус с гръмки клишета, не пропуска и пикантерията около ергенлъка на Левски, а СДС привижда в това слово на големия карикатурист елементите, които биха могли да му позволят да включи този най- значим образ от националния пантеон в пропагандния си арсенал, а Бешков да произведе в свой пряк идеен предтеча. За демитологизиране на Левски все още не се говори, тези идеи не са се развили, можело е да бъдат шокиращи, а и със стопроцентова сигурност биха били пагубни с оглед електоралното влияние на Съюза на демократичните сили, предвид привързаността на населението към образа на Левски, висящ по стените на всяко българско училище, обстойно изучаван, честван и митологизиран.

На следващата, 1991 г., се честват 118 години от обесването на Левски. На страница 5 на бр. 12, г. ІІ от „Демокрация“, под празно рекламно каренце, фигурира литографски портрет на Васил Левски от Петър Ненов. Цялата страница е посветена на Левски, вкл. на майка му. Поместени са 5 статии, между които една от Николай Иванов, друга от Георги Тахов.

В статията на Николай Иванов, на тапицираната с материали за Левски страница 5, фигурира фрагмент от признание на Ив. х.Пенчович от Русе за мотивите му да подпише смъртната присъда на Левски: „Подписах смъртната му присъда, защото щях да бъда уволнен от служба и лишен от всички почести и ордени“. Публикуван е откъс от покъртителен спомен на Стоян Заимов, издаден в книгата му „Левски“ през 1897, в която се описва как Заимов завел Ив. х. Пенчович на мястото на изграждащия се паметник на Левски и го попитал какво нещастие би го сполетяло, ако не подпише смъртната присъда на Левски. Отговорът бил троснат: „Уволняване от служба и деградиране от всичките почести и ордени.“. Приведена е отвратителната история, разказана от Ив. х. Пенчович, за това как бутайки вкочанения Левски с бастуна си, Мазхар Паша разпоредил на полицейския пост да не позволява на люлеещите студения труп циганчета да го правят. Когато Заимов пита Ив. х. Пенчович дали е мислел, че Левски ще възкръсне в сърцата на българските младежи, Ив. Хаджипенчович покъртително отговаря: „Ба, по тогавашному ние осъдихме на смърт един нехранимайко, който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата, а по сегашному излазя, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на майка България“. Статията завършва с паралел между Иванчо х. Пенчович и депутатите в НС, чиито досиета трябвало да бъдат извадени: те трябва да са спокойни, според Николай Иванов, че доносите им са нищо по сравнение с греховете на Иванчо х. Пенчович5.

Освен това, „Демокрация“ публикува рубрика „1 въпрос 4 отговора“, явяващи се отговори до вестника на въпроса: „Коя от мечтите на Апостола е постижима в съвременна България?“. Отговорите са от Радой Ралин, Николай Генчев, Иван Гонгалов и Ал. Геров (който вместо отговор изпраща стихотворение). Според Радой Ралин, Левски все още не може да бъде възприет от съвременниците ни, въпреки, че са запознати с делото му. На малцина избрани им е съдено да са му съратници – тук сатирикът явно визира себе си. Според Николай Генчев пък, идеалите и вижданията на Левски са компрометирани веднъж от националните катастрофи и веднъж от тоталитарния режим. Тук Генчев влиза в ролята на десен националист. Иван Гонгалов от своя страна релативизира: не можем да се потопим във вътрешния мир на Левски, не можем механично да пренасяме стойностите на 19-ти в края на 20-ти век.

В същия брой, на същата страница, под заглавието „Дяконът и историческите му коректори“ от Георги Тахов, като подзаглавие се четат следните думи: „Комунистическата историография би предпочела Апостола да е произнесъл клетвата си пред сърпа и чука, вместо пред револвера и кръста.“ В статията на Георги Тахов се говори за цензурата, която се упражнявала от тоталитарния режим върху статиите, посветени на Левски. Тахов можел да изреди десетина случая, когато цензурата била задраскала словосъчетанията „Дякон Левски“ и „Дякон“. Думата е дадена също така и на обикновения гражданин: „Демокрация“ публикува писмо от М. Якимова от София, посветено на Гина Кунчева, майката на Васил Левски.

Общото впечатление е, че „Демокрация“ се опитва да си изгради традиция в отбелязването на годишнината от рождението на Левски, като впрегне журналисти, интелектуалци и обикновени граждани в изграждането на нова трактовка на Левски като национален символ, като разобличи подобаващо комунистическата историография, чествания, и изобщо, порядките и живота през социализма. Като контрапункт се изтъкват демократичните и републикански възгледи на Левски.

На следващата, 1992 г., и честването на 119-тата годишнина от гибелта на Левски, „Демокрация“ изпада в религиозни чувства. Има статии като „Светец го зовяха – Левски зачиташе Бога“ от Здравко Попов и „Едно премълчавано писмо на Апостола“ от Георги Тахов. Приведено е факсимиле от бр. 124 от 1884 на излизащия в Русе вестник „Славяни“. Писмото уж от 1872 г., подписано от Аслан Дервишоолу цитира Христос пред събратята си. Личи стремежа на „Демокрация“ да надене още веднъж християнската си маска да наблегне на религиозните чувства на Левски. По-нататък, в „Демокрация“ под заглавието „Карлово помни бесилото“, е съобщено за двудневни чествания на обесването в родния град на Левски с научна сесия в чест на Иван Унджиев, начело с Цвета Унджиева.

На фетишизъм прилича публикуваното под заглавието „Кичур коса за мавзолея“ писмо на някой си „Христо Икономов, правнук на Васил Левски“, в която се одобряват предложенията на Борис Чолаков от 31.І.1991 г. във вестник „Българска Армия“ и на Божидар Димитров в „24 часа“ от 8.ІІ.1992 г., в мавзолея на Георги Димитров да се положат отрязаните през 1864 от Гина Кунчева коси на Васил Левски, подарени роднините на седемдесетата година от рождението му на Националния исторически музей. Косите са съхранявани към тогавашния момент в климатизиран шкаф във Военно-историческия музей. Предложението, подкрепяно от „правнука на Левски“ е мавзолеят на Димитров да се превърне в „пантеон на бойната слава“, където да се съхраняват (предвид на добрата климатизация на мавзолея) косите на Левски и Самарското знаме6. Това предложение е насочено директно срещу едно комунистическо място на паметта и като проект то да бъде денатурирано.

 

„Работническо дело“ (1990) и „Дума“ (1991-92)

 

Общото впечатление от материалите по честванията на Левски в течението на 1990, 1991 и 1992 в пресата на БКП-БСП проличава по-малко грижа за идеологическото инструментализиране на образа на Левски отколкото в „Демокрация. И все пак, „Дело“ и „Дума“ не боравят с по-малко лозунги и клишета от „Демокрация“. От мрачното „Гледа ни тихо, но страшно“7 на Стефан Продев от първа страница, където сред низ от клишета, безсолна дидактика и абстрактни паралели между „вчера“ и „днес“, Стефан Продев казва накратко, че празникът е на всички българи (вероятно като част от политическа договорка да няма спречквания между честващите по улиците).

Отдолу има дописка от честванията пред „Александър Невски“, която изброява дефилиращите националистически организации. С перверзно удоволствие, дописката подчертава, че патриотизмът вече не е едноцветен и дава за пример митинга на БНРП пред Паметника на съветската армия. Изредени са исканията на патриотите: едни искат обратно Търновската Конституция и „Шуми Марица“, други ратуват за завръщането на „образования мадридски бизнесмен“, трети за чиста свята република. Тонът на „Раб. дело“ е дефанзивен, а използваните клишета – с казионен привкус. Нито дума обаче не се прокрадва за честванията на СДС пред „Св. София“ и обратното, в „Демокрация“ няма нито дума за честването пред „Александър Невски“.

Във вестника на следващата 1991 г., под голяма фотография на Левски се мъдри цитат „играем с живота на 7 милиона българи, трябва зряло да се постъпва“ и призив към братята да не се лъжат. За по-голяма тежест е отпечатано факсимиле от подписа на Левски. На втора страница със сърцераздирателно описание как на паметника имало цветя още от предния ден. Вестникът обаче се ограничава само до тези две публикации8.

В „Дума“ от 1992 г.9 също е пресъздаден малкия човек, прекланящ се пред образа на Левски. Описва се например кампания по залесяване над Карлово от ученици от 321 училища кръстени на Левски в цялата страна пет години по-рано. „Апостоловата гора над Карлово вече разказва легенди и ще шуми, ако не бъде изгорена.“ Това е трик на БСП. Те просто биха желали да прехвърлят вината за опожарената гора на седесарите, ако не дай си боже гората пламне. Времената бяха като че ли малко по-наивни. Внушението на статията е, че онзи строй е бил добър, защото е залесявал и организирал бригади.

Една интересна дописка плува сред новини от кухнята на СДС на втора страница на броя от 19 февруари 1992 г. Дописката се казва „Внимавайте Българи, Левски ни гледа“ от Ясен Бориславов. Цитирано е словото на Николай Генчев, произнесено пред Общобългарския комитет „Васил Левски“ и Общобългарско сдружение „Мати Болгария“. Тонът е дефанзивен, внушението е, че национализмът все пак не е син или червен. В същото време, на същата страница фигурират четири новини от кухнята на СДС, изтъкващи несъгласия между лидерите му, или между лидерите и колективите. Обект на това са Милан Дренчев и конфликта му с конгреса на БЗНС „Никола Петков“, обвиняван от Дренчев в манипулация. Президентът Желев подписва в Париж споразумение с Митеран, пловдивските монархисти сърдити на Желев. Сидеров няма да става главен редактор на „Подкрепа“. КС на СДС доволен от варненската им среща. Това са все новини, които не можем да прочетем в „Демокрация“.

Като цяло, впечатлението за мобилизирането на пресата в началото на прехода води до констатацията за идеологическата на настъпателност на „Демокрация“ и дефанзивната позиция, заемана от на „Дело/Дума“. Органът на СДС е по-агресивен, язвителен, докато „Дума“ е пасивен, дефанзивен, дидактичен и се явява носител на остатъчния казионен дух на предходния режим по отношение на идеологически клишета по националния въпрос. И двата вестника премълчават противниковите мероприятия, а стремежа към обективност остава на заден план.

От двата вестника, обаче, „Демокрация“ е може би малко по-интересен в исторически план от гледна точка на усилията си да изгради една напълно нова идеология - тази на нововъзникващиге демократични сили, ранните дейци на които или изпадат „извън борда“ и вече не са на политическата сцена, където днес лицата са други, или афишират по-различни от ранните си възгледи.

При всички положения, пресата на прехода вече представлява легитимен исторически интерес. Две десетилетия по-късно, условията дотолкова са се променили, че вглеждането в печата на ранния преход припомня каква е била степента на интелектуална зрелост на онова общество, какви са били неговите идеологически, политически и икономически проблеми, какви са били също така идеалите, мечтите, въжделенията на хората.

1„Демокрация“ год. 1, бр. 6, пон. 19 февруари, passim.

2 Ibid, стр. 4

3 Ibid, passim

4 Idem, passim

5„Демокрация“ ІІ, бр. 12, 19.ІІ.1991.

6 „Демокрация“ ІІІ, бр. 40, 19.ІІ.1992

7„Работническо дело“ LXIV, бр. 50, 19.ІІ 1990.

8„Дума“, г. ІІ, бр. 50, вт. 19.ІІ 1991.

9„Дума“ ІІІ, 19.ІІ. 1992.

Христоматия

Христоматия

Иван Илчев. За чалгата в историята. - Сега, 07 Януари 2005, електронно издание

Професионален поглед

За чалгата в историята*

Тя се храни от собствената ни несигурност, от стремежа да се абстрахираме от реалния си съвсем немалък принос към човечеството
"Много ми е гот" - "Българите - цивилизатори на Европа".


Има ли нещо общо между тези два израза? Защо да няма. И двата изразяват в завършен вид това, което в последните години с пренебрежение или снизхождение наричаме "чалга" - къде в музиката, къде в историята. 

Не му е мястото тук да се занимаваме с теория. "Чалга" в масовото съзнание е явление популярно, та и прекалено популярно. То отговаря на най-низките вкусове на публиката, със слаби естетически и културни достойнства. Както казват със самоирония в един от "чатовете" за чалгата - а за нея в Интернет има с пъти повече страници, отколкото за В. Левски, да речем, - "чалга е, когато на лош човек му е добре". 

Чалгата в музиката отдавна предизвиква разнопосочна обществена реакция. А чалгата в историята? Замълчаваме я. Неглижираме я. Гледаме я отвисоко. Подиграваме я, но тихомълком. Зер, кой ще си разваля отношенията с колеги.

Популярната история не е чалга. Тя е трудно дело, достойно за уважение. Пишат я професионалисти, пишат я талантливи добронамерени популяризатори. Чалга са материали, които дирят сензация на всяка цена, които представят все още неясни, а в много случаи и неверни предположения във форма, угаждаща на масовия вкус, които съзнателно или несъзнателно апелират и целят да окажат въздействие върху сравнително необразованата част на аудиторията с вкус и интерес към историята, към настроената "патриотично" част от читателската и зрителската аудитория, към тези, които се чувстват несигурни като българи в една нова като характер Европа и отчаяно се нуждаят от познат здрав пристан, към който да закотвят вовеки веков нестабилното си самочувствие. 

Казваме, че през последните петнадесет години заличаваме белите петна в миналото ни.

Вярно е, но те са и бум на чалгата в част от историческото писане и говорене. Подчертавам писане и говорене, не в познанието ни.

Чалгата в историята - такава, каквато я виждаме, се появи веднага след 1989 г. Не че преди това я нямаше. По-старите помнят и сензацията с намерения у нас "циклоп" и слуха за златния трон на Симеон, който щял да оправи външния дълг на България. Но все пак бе по-ограничена. Действаха държавният контрол, издателските рецензии, цензурата и автоцензурата.

Своеобразна чалга се роди още през зимата на 1989-1990 г. Вярно е, че започнаха да се разискват теми, които преди бяха табу, и затова обществеността бе жадна да научи истината - Народния съд, лагерите след Девети, "възродителния процес". Приноси бяха направени дотолкова, доколкото позволяваха разкритите документи. Сериозни историци, които и преди балансираха на ръба на разрешеното, опитаха да нахвърлят мазките на една все още неясна картина. Но тогава изникнаха и първите майстори на чалгата. Не от небитието. Някои от тези, които до 9 ноември 1989 г. с упоение изследваха историята на комунистическата партия или на Отечествения фронт и громяха монархизма, на 11 се обявиха за културолози или политолози и почнаха да хвърлят гръм и мълнии срещу Народния съд или отрицателите на величеството.

Любопитно е сходството между нашумелите изпълнители на чалга в музиката и в историята. 

- И в музиката, и в историята и най-некадърните творения могат да видят бял свят. Трябват ти само пари за звукозаписно студио или за печатница и познат в някоя медия.

- И в музиката, и в историята чалгата е по-популярна от класиката. Не е за чудене - класиката е трудна, изисква предварителна подготовка, за да я възприемеш. Преди да се явиш на авансцената, са нужни години труд, труд и пак труд. - И в музиката, и в историята чалгата прокарва граница между сериозните и несериозните изпълнители. Изключения обаче не липсват. И в двете сфери изначално сериозни изпълнители са били подмамвани от лесна слава и известност.

- И в музиката, и в историята авторът или изпълнителят на чалгата е "наше момче". Умее да се държи свойски с тези, които поради незнание оценяват високо творенията му. Да привлича и някои от тези, които добре знаят за какво става въпрос, но търсенето на известност ги кара да нахлузват маската на "фена".

- И в музиката, и в историята чалга-изпълнителят се приспособява към вкуса на една социална категория, която се появи след 10 ноември - позамогналите се новобогаташи. Те пък на свой ред, понатрупали имане, но чувстващи вътрешно естетическата си или интелектуална недостатъчност, са поласкани, че им е дадена възможност да се отъркат, ако използваме израза на Захари Стоянов, о науката или респективно о музиката. Резултатът е, че понякога могат и да подпомогнат финансово това, което разбират - чалгата, - но рядко класическата музика или история. 

- И в музиката, и в историята чалга-изпълнителят може и да е добре образован, да е бил специалист в определена област, но набляга на популярните шлагери. Ясно му е, че ако изпълнява арията на Виолета от "Травиата", да не говорим за Онегер или Шонберг, ще има значително по-малобройна публика, отколкото ако извие трелите на "Камъните падат".

- И в музиката, и в историята чалга-изпълнителят съзнателно се насочва към сензацията, търси скандала - това е най-добрата хранителна среда за него. 

- И в музиката, и в историята за собствен вкус на чалга-изпълнителя трудно бихме могли да говорим - става и сантименталният романс, става и рокът, става и рапът, дори и регето или ската - важен е успехът сред публиката. И при историците - и археологията, и старата история, и Македония, и войните - най-добре тюрлюгювеч от всичко заедно - важното е да се гъделичка националното самочувствие. Паганини може да напише трийсет вариации на теми от Моцарт. Чалга-историкът може да направи триста вариации на тема Велика България.

- И в музиката, и в историята чалга-изпълнителите не правят опит да възпитават вкуса на публиката. Напротив, приспособяват се към него, подхранват нагласи и представи, които българинът от XXI в. би трябвало да загърбва.

- И в музиката, и в историята изпълнителите търсят и често намират опора в рамото на политиците. За тях този тип музика и този тип история са магистрала към сърцето на това, което те броят за народ, сиреч електорат.

Струва ми се, че в наши дни чалгата е характерна най-вече за историята. 

Къде е чалгата в математиката, във физиката, в химията? Инструментариумът и езикът на историята изглеждат разбираеми и лесни на лаика. Той е твърдо убеден в ценностите, получил в школото, и гневно реагира на опитите да му се каже, че историческото познание се развива и много съкровени самовъзвеличаващи ни представи трудно могат да намерят опора в реалността. Колко популярни изложения сте видели на сложни химически реакции. Но пък е лесно да разбереш и повярваш, че българите винаги са били център на световната цивилизация. 

Чалгата в историята се храни от собствената ни несигурност. От собствения ни стремеж да се абстрахираме от реалния си съвсем немалък от гледна точка на възможностите на народа ни и историческата обстановка, в която е живял, принос към човечеството. Чалгата в историята е с нас и дълго време, ако не и винаги ще си бъде с нас. Бясното развитие на медиите я осигурява с подходяща, добре наторена почва, на която израстват сдъвкани несложни идеи. Професионалният историк създава теориите си дълго и бавно - съмнява се в тях. Проверява ги. Съпоставя ги. Отхвърля ги. Не може да бъде и не е равностоен на бълващия фантастични предположения чалга-историк. Порочен кръг - слабо подготвени журналисти се ориентират към майсторите на чалгата, защото те им представят историческото знание такова, каквото те го искат, и във формата, която те могат да възприемат. В съзнанието на хората, които разчитат на медиите, чалга-историци раздават оценки и присъди. 

В статия в "Ню Йорк таймс", още преди да са излезли изборните резултати в САЩ, анализираха очертаващата се загуба на демократите. Позицията им - високомерие и презрение към бедните, неразбирането на моралните ценности, по които подреждат живота си, ги тласнаха в ръцете на републиканците, за да подкрепят политика в свой собствен ущърб. Да ви звучи познато?

Чалгата в историята ли е поредният ни принос към цивилизацията? Не бих казал. Че тя дори не е балканско явление. Има я навсякъде по света. Ще я има и за в бъдеще. Но струва ми се, че трябва да правим каквото можем, за да посочим на обикновения, вдълбочен в проблемите си българин, че може да е патриот, без да бъде патриотар, че историята не е феод на малка група кресливи чалгаджии, че постигането на истините й може да е трудно, но заедно с това и увлекателно интелектуално занятие.

***

* Забележка: От оригиналния архивиран текст във в. "Сега" са премахнати снимките от т.нар. Голяма екскурзия от 1989 г., които са свързани със статията на проф. Иван Илчев, дотолкова, доколкото в материала се споменава Възродителния процес, но като цяло не илюстрират същността на текста. - Бел. prehodbg.com

Източник: <http://www.segabg.com/article.php?sid=2005010700010050003> (18.10.2014, 18:32)

Интервю: Акад. Васил Гюзелев: Ако не принудим българина да се образова, нацията ни няма бъдеще. - Труд, 06.10.2014 11:41, електронно издание

 

- Акад. Гюзелев, 6 октомври 1014 г. е тъжна дата в българската история. Ден, в който цар Самуил умира след инфаркта, сполетял го при вида на ослепените воини от своята армия. Защо й отдаваме толкова голямо значение?С известния историк и председател на Организационния комитет за 1000-годишнината от кончината на цар Самуил разговаряме за една от най-значимите личности в българската история, образец за пълководец, държавник и дипломат. И за това, което днес липсва на съвременна България

- Да, датата е тъжна, но ние отбелязваме паметта на цар Самуил и на тези български воини от неговото време, които дават живота си, за да съхранят независимостта на България. На българското царство. В историята има не само величави дати, в които се отбелязват удържани победи. Има и тъжни, трагични - 6 октомври 1014 г. е една от тях. Те не бива да се забравят, защото всъщност напомнят, че едновременно с щастието има и нещастие. Виждате, че в нашия живот също има и постижения, и слабости, и недостатъци - много лоши неща станаха през последните години. Именно съвремието ни в някои отношения показва, че историческият път на един народ не представлява само величествен ход по него, защото там има много препятствия. И ние днес, както хората по времето на цар Самуил, имаме пред себе си не само перспективи, а и много препятствия, които трябва да преодоляваме.

- Погледнато от дистанцията на времето, 1014-а е началото на края на Първото българско царство. Как според вас биха изглеждали днес нещата, ако не се бяха случили трагичните събития преди 1000 години?
- Мнозина от историците, български и чуждестранни, достигат до заключението, което формулирахте - 1014 г. е началото на трагичния край на Първото българско царство. Не можем обаче да гадаем какво би се случило, защото в историята не се изследват вероятностите. Тя, както шеговито е казал един историк, може да предвижда само в миналото. Тоест въз основа на факти от миналото да изгражда предположения, защото не всички неща в историята са твърдо установени. Човек има съмнения, да кажем, за действията на някои от личностите. Винаги се питаме защо го е извършил, какви са били мотивите му. И тези мотиви обикновено се изясняват въз основа на последствията. Защото има мотиви, действия и последствия - това е в човешката историята.

- Какви според вас са били мотивите на цар Самуил за многобройните му бойни действия?
- Цар Самуил принадлежи към семейството на комитопулите - това са синовете на българския болярин комит Никола, който е бил управител в югозападните български краища и е успял да запази независимостта на част от българското царство след превземането на Велики Преслав и на Източна България от византийския император Йоан Цимисхи. Именно Самуил наследява от баща си завета да се бори за запазване на независимостта на България и го следва неотстъпно. Но паралелно с подвизите си по бранните поля той успява да установи взаимоотношения с Германската империя, с Киевска Рус, с Византийската империя, със сръбските княжества, с Унгарското кралство и т.н. Тоест, от една страна, виждаме широта на взаимоотношенията, а от друга, действия по всички краища на Балканския полуостров в опит за възобновяване целостта на Българското царство и стремеж да навлезе в територии, които Византия се е опитвала да запази твърдо за себе си, каквато е днешна същинска Гърция. Неговите военни действия достигат до Пелопонес, Коринт, Тесалия, в западните краища на полуострова той воюва срещу сръбските княжества Дукля и Требине, опитва се да превземе Котор и Дубровник. Подобна широта в политическата дейност може да се сравнява само със замаха на цар Симеон. Затова смятам, че първата идея на цар Самуил е била да запази независимостта на Българското царство, а втората - да продължи Симеоновата политика.

- С какво той е най-ценен - като пълководец, държавник или дипломат?
- На преден план, разбира се, винаги излизат военните му подвизи, защото са широко отразени във византийските, старобългарските и дори в арабските извори. Автори като Йоан Скилица, Йоан Ставраки и т.н. се стремят да покажат преди всичко неговия воински образ. Но Самуил е и дипломат, който се опитва чрез взаимоотношенията си с различни страни да потърси външна подкрепа. В крайна сметка тази негова дейност няма ефекта на подвизите му на бранните поля, затова образът му се очертава повече като на велик пълководец.

- А днес, когато не искаме войни, но държим да имаме държавност и добра дипломация - кой е примерът на цар Самуил, който да следваме?
- Той е преди всичко образ от средновековната ни история, който възпитава поколенията в дух на родолюбие. Това е най-важното. Това, че той се стреми да воюва в името на България и на своя народ, а не да изпъква като завоевател. Затова нашият стремеж във всички инициативи за отбелязване на кръглата годишнина от смъртта на цар Самуил е преди всичко да потърсим диалог с младото поколение. Доволен съм, че намираме пълна подкрепа в различни медийни средства и успяваме да привлечем вниманието на обществеността към средновековната ни история, да изтъкнем нещата, които в много отношения ни поставят в по-благоприятна позиция и доказват приноса ни в историята.

- Имате предвид и дейността му в духовната сфера?
- Да. Защото когато се говори за царуването на Самуил, се подценяват някои неща - литературната дейност, разгърната по негово време, развитието на кирилската графическа система и на цялостната книжовност, ролята на България като духовен вожд на славянския свят чрез пренасяне на книжовната традиция в Сърбия, във Влахия и Молдова, в Киевска Рус. Дори новоизлезлите книги разказват повече за политическата история, а тези неща се отбелязват мимоходом.
Всъщност по времето на Самуил са създадени изключителни литературни произведения, има големи книжовници като Презвитер Козма, който създава „Беседата" срещу новопоявилата се богомилска ерес... Същевременно при Самуил се създава изключително богата апокрифна литература, тогава действа нейният създател поп Йеремия, чиито произведения са широко разпространи сред славянския свят. Тези неща остават на заден план, а трябва да обърнем взор към тях.

- От това време са и някои от най-ценните старобългарски надписи, съдържащи важна информация...
- Разбира се. Надписът от 993 г., който Самуил поставя в Преспа в памет на своите родители - комит Никола и майка му Рипсимия, и на своя брат Давид; т.нар. Битолски надпис на цар Иван Владислав от 1015 г.; надписите, които бяха разкрити в Равда и Черноглавци... А ръкописи като Савината книга, Зографското евангелие, знаменитият Супрасълски сборник - и те са от времето на Самуила! Хората трябва да знаят за тези неща, защото показват какво е мястото на България в развитието на славянския свят. Безспорно е, че Русия, която се покръства през 988 г. - тоест по времето на Самуил - е покръстена не само от византийски, а и от български духовници, идващи от Самуилова България. Един от епископите, който играе голяма роля в Киевска Рус, се нарича Михаил Българина... факти, които се знаят от малцина.

- Защо този велик пълководец и държавник е съзнавал какво означава да влияеш чрез духовност, а днес държавниците ни, като чуят за култура, най-често казват „пари няма"...
- Нека не ги подценяваме...

- Фактите са такива...
- Всички те нямат негативно или пренебрежително отношение към образование, културата, изкуството, някои дори се опитват да правят сполучливи ходове. Не трябва да гледаме изцяло негативно. Лошото е, че отделяните бюджетни средства са твърде малко.

- Това имах предвид - по-малко от процент...
- Да, твърде малко са, но това е общоевропейска тенденция. В много отношения, особено в областта на образованието и науката, сме в унисон с някои негативни тенденции в съвременна Европа.

- Когато ви се обадих за това интервю, вие ми казахте: „Ооо, днешното време е много по-сложно от Самуиловото!" Какво имахте предвид?
- Всичко. Живеем в много сложна и трудна епоха, която се характеризира със стремглаво развитие на техническите средства и на средствата за унищожение на хората. Същевременно много от регионите на света тепърва се пробуждат за истинската история. В тях се наблюдават социални, етнически и други проблеми, които не отминават и нас. Виждате, че всеки политик, който възглавява управлението на България, е изправен пред икономически, социални и етнически проблеми, чието решаване е сложно. Паралелно с това има голяма намеса в българската външна и вътрешна политика от страна на външнополитически сили. Тоест външнополитическият фактор е силно застъпен в съвременната история. И поради това положението на България е много усложнено. Ние трябва постепенно да преориентираме своята политика - да възприемем европейските ценности, но и да запазим самостойността си като държава с отколешни традиции...

- ... което, оказва се, е труднопостижимо и младите хора са все по-обезверени...
- Младото поколение наистина е обезверено, принудено е да търси работа или в големите градове, или извън границите на страната. Наблюдавам това и сред моите внуци... Не може само чрез масмедиите и с евтини обещания да се създаде оптимизъм в един народ. Той не трябва да бъде хранен само с лъжи - преди избори се обещават ликвидиране на безработицата, високи заплати, високи пенсии, а това не е реално! Политиците трябва да казват реалното положение, да се стремят да укрепват финансовата и икономическата система. Ние сме в стопанска разруха - това не е тайна! Тя трябва да се преодолее. Но за това трябва да се търсят пътища, трябва да има стратегия и постепенно, стъпка по стъпка, да се върви по твърдо избран път. И да знаем към какво се стремим. А ние не знаем...

- А като не знаем към какво се стремим, как тогава да се надяваме на по-добро бъдеще?
- Ние нямаме никаква стратегическа цел! Тоталитарната държава се опитваше да създаде - макар и доста лъжовна - някаква визия за бъдещето. А сега нямаме хора, които да могат да изградят реална политическа, икономическа и социална концепция, да застанат пред този народ и да заявят: в областта на политиката нашите цели са такива, в икономиката - такива, в науката - такива... Тоест да се очертаят стратегически цели и да се следват. Без стратегия наникъде няма да вървим. Тъпчем на едно място и виждате какво става: има лъжовно лустро в нашето общество, а зад него - нищо.

- И плод на всичко това е ниската средна грамотност на българина - как тогава да очакваме добри стратези, държавници, визионери...
- Наблюдаваме трагичен процес за образователна ни система - процентът на неграмотността у нас силно се увеличава и неграмотните хора са не само в средите на ромското и турското малцинство, а и сред българите. Страшно е! Неграмотността, която навремето преодоляхме, сега е 20-25%. Има хора, които не могат да боравят с обикновен джиесем, да не говорим, че не са виждали компютър, камо ли да се справят с него. А това е бъдещето! Друг път назад няма! Ако не вкараме хората във висока образователна система и не ги принудим да се образоват, ние сме загубени, ние нямаме бъдеще като нация.

- Имате теория за недоизживяното ни Средновековие - колко време ни трябва още, за да го изживеем, и да поемем по по-добър път?
- Никой не може да каже, но мисля, че имаме достатъчно сили, за да можем да изживеем всички промени, които настъпиха в света, и да се впишем в историята на Европа. Както някога, по времето на цар Самуил.

Източник: <http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4350056> (09.10.2014)

Никола М. Николов, „Една малка рекапитулация на изнесеното разкрива на читателя непочтените тайни замисли на международната конспирация“, 1994

Една малка рекапитулация на изнесеното разкрива на читателя непочтените тайни замисли на международната конспирация. Не желая да наложа на никого моето мнение, споделено и от много други, целта е само да се докаже една истина. Разследвайте отделни факти от миналото и настоящето и сами си направете заключението!

Най-големите доходи на банките идват от заемите, които те отпускат на държавите, но при обикновена и нормална ситуация никой не търси заем. Следователно за тази цел трябва да се предизвика необходимост и търсене, някаква кроза и паника като глад, война и революция. Френската и Американската революция, Първата световна война, Съветската революция, Втората световна война, Виетнамската, Корейската война и всички локални войни, които се водят и до днес направиха няколко фамилии най-страшните финансови и диктатори на света. Падането на Наполеон се ознаменува с възкресението на Ротшилдови. Оттогава и до днес всички държавници искат тяхното становище за водене или прекратяване на каквито и да са военни действия. По съвсем непочтен начин всички тези мегабанки си сприсвоиха имуществата и авоарите на руския императорски двор, твърдейки, че няма наследници. Вярно е, че те избиха почти всички от царската фамилия, но за тяхно съжаление изглежда че престолонаследникът Алексей е още жив. Само тези авоари от 1917 г. до днес възлизат на повече от 100 милиарда долара. Името Ротшилд вече почти не се чува. Ротшилдови са си създали една просто невероятна мрежа от корпорации и банки, които работят за тях. Морган - един от най-известните банкери на света - е бил само тяхна пионка и е работил с техни капитали, което се разбира едва в 1913 г. след неговата смърт, когато наличните (стр. 236) му богатства възлизат само на 12 милиона долара. Същото се отнася и до свързаните с фамилията Kuhn, Loeb Co., Paul и Max Wartburg, полковник Хауз - дясната ръка и злия гений на президента Уилсън и др. Английската банка, креатура на Ротшилд, е играела най-важната роля във всички войни, революции, шпионски и търговски кризи. „Движението за обезоръжаване“ през 1930 г., подобно на днешното, е било също една от многото непочтени стъпки на Ротшилдови. Целта е била да се унищожи всичкото старо оръжие и страните да се въоръжат с ново. Тъмната личност Захаров, най-известният търговец на оръжие, е имал непрекъснат достъп до политическите асове на света. Така например през 1917 г. тримата големи лидери Уилсън, Лойд Джордж и Клемансо, лично посещават Захаров в парижката му къща. Захаров е бил в тясна връзки с всички оръжейни заводи като „Круп“, „Шкода“, „Шнайдер“, „Бромбовери“ и др., по-голямата част от които са притежание на Ротшилдови. Те са разположени във Франция и Германия. По време на войната тези компании остават под управлението на Франция и Германия, независимо от водените военни действия между двете страни. Германците не атакуват заводите във Франция, нито пък съюзниците разрушават тези в Германия. Всички стратегически материали са преминавали през Швейцария за Германия, което е било обществена тайна. (стр. 237)

Николов, Н. М. Световната конспирация. Това, което историците не ви казват. С., 1994, стр. 236-237

Петър Добрев, Жана Цонева. Минев, Мандела, Хитлер. - Либерален преглед, 23 Февруари 2015

Петър Добрев, Жана Цонева. Минев, Мандела, Хитлер. - Либерален преглед, 23 Февруари 2015

Погребението на Тито било фарс, разкриват участници

Погребението на Тито било фарс, разкриват участници

13 октомври 2014, понеделник / 14:58
 
Погребението на Тито било фарс, разкриват участници

 

Погребението на бившия югославски президент Йосип Броз Тито на 8 май 1980 г. е било един фарс, разкриват пред медиите участници в събитията. Според публикуваните спомени световните лидери, монарси и делегациите, присъстващи на погребението, са се поклонили пред ковчег пълен с пясък.

След повече от 40 години от някогашните спецслужби излизат подробности за раздялата с югославския лидер. Тялото на Тито бе напомпано с толкова много и различни лекарства, че започна бързо да се разлага и да се разнася неприятна миризма, разказва Обрен Джорджевич, който е работил 40 години в държавна сигурност.

"Когато Йосип Броз Тито почина, някой от членовете на председателството на СФРЮ и най-вече Стефан Дронски и Стане Доланц настояваха трупът да бъде балсамиран и сложен в мавзолей подобно на Ленин на Червения площад. Но тялото на Тито бе пълно с медикаменти и прекалено рано започна да се разлага. От него се носеше и неприятната миризма. От медицинска и хигиенна гледна точка бе решено, погребението да се извърши без тялото му. Изложеният ковчег в Съюзното събрание беше пълен с пясък", разкрива Джорджевич пред "Новости".

 

Източник:

<http://novinite.bg/articles/80261/Pogrebenieto-na-Tito-bilo-fars-razkrivat-uchastnici> (13.10.2014, 16:36)

 

Станислав Стратиев, ХЕЙ ТАМО ЛОДКА

Станислав Стратиев, ХЕЙ ТАМО ЛОДКА

Никога не съм мислил за ролята на лодките и другите плавателни съдове в живота ми.

Наивно съм смятал, че след като не съм фаропазач, те не играят съществена роля за мене.

Както обикновено се получава – жестоко съм се лъгал.

Сега вече виждам фаталната роля на плавателните съдове.

Започвайки от прочутите лодки еднодръвки на нашите прадеди славяните и свършвайки с не по-малко прочутия кораб с американската фуражна царевица, чието движение се следеше като Халеевата комета.

Може и да ви се видят странни тези следствено-причинни връзки, но представете си, че в 1876 година по Дунава не плаваха никакви кораби. В това число и „Радецки“. И Ботев беше останал в Румъния, издавайки все повече и повече вестници, основавайки накрая и издателска къща и отивайки до Дунава само за риболов.

Колко различно щяха да се развият много неща от нашата история.

А представете си сега, че крайцерът „Аврора“ въобще не беше построяван. И следователно нямаше начин да даде три халосни изстрела по девическия пансион в Смолни.

Развинти ли ви се фантазията?

Ами, ако онази лодка, с която Димитров и Коларов пресичат бурното Черно море, за да отидат на заседание на Коминтерна, се беше пробила насред път и потънала?

Схващате ли връзката? И следите ли мисълта ми?

Разбирате ли защо Ленин се качва само на броневик и никога на лодка?

Точно така – защото иначе революцията е в опасност.

Ето как на дело плавателните съдове застават на пътя ни и играят едва ли не фатална роля в световната история.

Когато през януари нацията вкочанясваше поради временни неуредици с петрола и всички имахме вече отрицателна температура, отново плавателен съд спаси живота ни.

Известният танкер на спасението, танкерът „Струма“.

Спаси ни даже не самият танкер, а съобщението, че настроението на капитана му там, в далечния Новоросийск, се е подобрило.

След като седмици наред беше лошо.

Това съобщение на телевизионната говорителка ни беше достатъчно и ние оживяхме.

Що се отнася до самия танкер, така и не разбрахме какво точно стана с него. Ту беше натоварен и на два часа път от Варна, ту чакаше да го товарят в Новоросийск, ту беше натоварен, но не беше заплатено за нефта, ту беше заплатено, но пък сметката не пристигнала от Москва. Впрочем, това не беше и важно.

Танкерите въобще са много любопитни съдове.

Като едни санбернардски кучета те спасиха живота на още двеста мои сънародници на една сто и четиридесет часова опашка за бензин.

Някъде към шестия ден, поради редица климатични, психологически и социологически фактори сънародниците започнаха да се самоизтребват.

Изчаках да паднат първите петнайсет и се намесих с една проста сметка, почерпена от вестниците. С вестник в едната ръка и молив в другата аз изчислих пред озверените шофьори колко хиляди тона нефт карат наши танкери от всички краища на света.

Получи се такава чудовищна цифра, че мнозинството затихна.

След като в страната ни се намират две трети от световните запаси на нефт, казах аз, има ли смисъл да се избиваме?

Разотидоха се засрамени.

Когато махнаха лодките от езерото в Борисовата градина и сложиха там пеещи фонтани, всички решиха, че с лодките е свършено.

Но лодките отново са в езерото.

Ето как плавателните съдове надделяват и все още определят развитието на историята.

Изчезнаха паметници, бюстове, имена, но не и лодките.

Следете внимателно корабите, изучавайте лодките, вглеждайте се в саловете.

Те са извор на знания.

AttachmentРазмер
St_Stratiev_Hey_tamo_lodka.doc31 KB

ТРЯБВА ЛИ ДАНИЯ ДА СЕ ИЗВИНИ НА НОРВЕГИЯ ЗА 400-ГОДИШНОТО „РОБСТВО“?

ТРЯБВА ЛИ ДАНИЯ ДА СЕ ИЗВИНИ НА НОРВЕГИЯ ЗА 400-ГОДИШНОТО „РОБСТВО“?

 

Мортен Нордхаген Отосен, постдоктор към Южнодатския университет

Расмус Глентхьой, постдоктор към Южнодатския университет

 

 

Някои смятат, че Норвегия е била систематично експлоатирана от Дания в продължение на повече от 400 години (Норвегия и тогавашните норвежки зависими територии Исландия, Гренландия и Ферьорски острови са в състава на едно кралство с Дания от 1380 г. до 1814 г. В Норвегия този период традиционно се нарича „400-годишната нощ“ – Бел. прев.). Трябва ли Норвегия да иска официално извинение от датчаните за 200-годишната от отделянето си?

 

Официалните извинения за престъпления от миналото изглежда са придобили популярност в последно време. Тони Блеър, например, се извини от името на Великобритания за робството, а пък племето Толай от Папуа Нова Гвинея се извини, че е убило и изяло четирима мисионери през 1878 г.

В Дания министър-председателката Хеле Торнинг-Шмид се намира в уникална ситуация, която може да се нарече постколониална дилема: от една страна Девствените острови (Вирджинските острови - Бел. ред.) в Карибско море, и от друга Гренландия, искат да бъдат обещетени за греховете, извършени от датчаните в миналото. Девствените острови искат извинение и компенсации за робството по времето, когато са били датска колония, докато гренландците твърдят, че ще се задоволят с помирение, макар и след като те поставят условията.

 

Комисия за помиряване

 

Ако Девствените острови и Гренладния искат да бъдат обезщетени за грехове, извършени във миналото, може би и Норвегия трябва да го направи. Критиците на датско-норвежкия съюз от 1380 до 1814 г., както преди така и сега, описват ситуацията на Норвегия в този съюз като нает под аренда имот. Наистина този съюз е струвал доста на Норвегия. Норвегия губи Шетланд (Шетландските острови - Бел. ред.) и Оркнейските острови през 15-ти век, губи и територии на изток през 17-ти век, пари и сребро изтичат към столицата Копенхаген.

 

След 1814 г. Норвегия съответно е искала значителни обещетения за всичко това, обаче великите сили са подкрепили Дания, и Норвегия вместо това е трябвало да плаща своята част от датските държавни дългове. Дали ако сега Норвегия, след 200 години, няма да иска компенсации (като не забравяме и че е натрупала милиарди от петрол), то поне може би най-малкото би трябвало да поиска извинение?

 

Да се иска извинение от Дания обаче май е малко прекалено. Норвегия би могла вместо това да се вдъхнови от искането на гренландците и да пожелае да се състави комисия за помиряване. Датското правителство обаче е отказало да участва в гренладско-датска комисия за помиряване, ако такава ще описва 300 годишното датско малтретиране на гренладците, и която след това да ги помирява по южноафрикански модел. Може обаче да се каже, че Норвегия има по-големи възможности от гренландците да наложи политическа преса, като определи условията, при които датчаните да участват в такава комисия.

 

Вече помирени?

 

Погледнато от обратната страна обаче би могло да се твърди, че Дания и Норвегия са вече помирени. Повече от 25 години рекламата за норвежки туристи в Дания е, че е „прекрасно да си норвежец в Дания“, а пък датчаните не уважават нито една нация повече от норвежците – може би защото те най-много приличат на самите тях. Зад тази забавна фасада обаче се крият различни възприятия за датско-норвежкия съюз от миналото. От време на време се появяват и от двете страни изблици на чувства, като например на футболни или хандбални мачове, както и между историци, които както знаем имат навика да се карат.

Може би обаче норвежците помнят само лошите страни от съюза, а пък датчаните помнят само хубавите. Тази взаимна загуба на историческа памет несъмнено затруднява датско-норвежките отношения. Освен това все още съществува определена двойственост в норвежкото отношение към Дания. В синьото небе над морето между двете страни има и тъмни облаци, появяващи се в резултат от възприятието, че Норвегия е била третирана несправедливо преди 1814 г. Можем ли обаче да се запитаме дали Норвегия въпреки всичко не е имала никакви ползи от съюза с Дания?

 

Трябва ли Норвегия да е благодарна на Дания?

 

Не е трудно човек да си представи, че една независима Норвегия в средните векове е могла да стане лесна плячка за Швеция и норвежците щяха днес да говорят шведски. Норвежките селяни са плащали между другото едни от най-ниските данъци в Европа, въпреки че за разлика от други места сами са отговаряли за своята военна отбрана.

Освен това Норвегия не винаги е била ръководена от датчани. Държавните служители в Норвегия постепенно са започнали да се назначават от местното население, тоест от норвежци. И макар, че най-висшите постове са били заемани от хора, идващи от юг, те не са били непременно датчани. Те често са били немско говорещи, и принадлежността им към кралския двор или някое негово разклонение е била по-важна от други техни квалификации. Самата династия също не е била национална, а имперска, и затова не може да бъде считана за датска в национално значение.

Сред държавните служители е имало норвежци, които са участвали в колониалната администрация и търговията с роби. Затова Норвегия трябва да внимава искащите компенсации Девствени острови да не научат за това, особено при сегашния обем на норвежкия петролен фонд. И докато няма съмнение, че паричният поток е бил от Норвегия към Дания, норвежците са държали монопол в железарския и стъкларския сектор в Дания, а пък норвежките търговци често са получавали по-добри условия от датските. Следователно Норвегия е имала ползи от съюза си с Дания.

 

Към Копенхаген

 

Даже и потока на пари и ценности да е бил основно от север на юг, той не е бил от Норвегия към Дания. Потокът е бил към Копенхаген. Копенхаген не е бил столица на Дания, а столица на империя. Норвегия така не е била в по-лошо положение от континенталната част на Дания, която също е била в периферията на империята.

 

Отговорът на въпроса от заглавието доста прост: Дания трябва да се извинява на Норвегия колкото и Норвегия трябва да е благодарна на Дания.

 

Това, което и двете страни трябва да направят, е да преоткрият своята обща история. Не само заради самата история, а за по-добро разбиране на днешна Дания и днешна Норвегия. Едно такова преоткриване ще допринесе да се премахнат ограничителите, които дълго време са определяли тълкуването на историята и от двете страни. Всяка нация тълкува миналото по свой си начин, а нито Дания нито Норвегия са били национални държави преди 1814 г.

 

Едно такова преоткриване на историята ще покаже, че тя не е така черно-бяла, както най-често е представяна. Тя е по-скоро сива, без това да я прави скучна.

 

Превод от норвежки: Димитър Сербезов.

Източник: <http://www.vg.no/nyheter/meninger/kronikk-burde-danmark-si-unnskyld-for-400-aarsnatten/a/10123763/> (22.10.2014. 16:54)

 

AttachmentРазмер
Tryabva_li_Daniya_da_se_izvini_za_400_godishnoto_robstvo.doc46.5 KB