С носталгия по Живков, в очакване на Левски:

Култови фигури в България, 20 години след падането на комунизма

 

Петър Добрев

 

За щастие, днешната обществена среда в България, а и почти навсякъде по света, не предразполага към наличие на масови вождистки култове от типа на тези, характерни за авторитарните и тоталитарни режими от 20 век. Все пак обаче присъстват фигури, които най-често на някакво микрониво, са масово уважавани и почитани. Парадоксално или не, ако 20 години след началото на “прехода” потърсим такива фигури у нас, те изобщо няма да са свързани с демократизацията и либерализацията на обществото, последвали комунистическото управление.

 

Точно обратното, излизащата на преден план личност е на човека противоположност на идеята за промяна  – Тодор Живков. С цялата важна уговорка, че не можем да говорим за масово почитание на личността на бившия диктатор, а по-скоро за предимно селски и пенсионерски “култ”, не можем да отречем, че Живков е името, което единствено се споменава многократно с носталгия, уважение и дори преклонение сред респондентите в Шумен, Мадара, Подвис и Прилеп. Може да се предположи, че положението е подобно и в останалата част от страната, като от тенденцията не отпадат дори представителите на абсолютните политически върхове в България. Когато през 2001 г. в Правец е открит паметник на Тодор Живков, на церемонията присъстват сегашният президент Георги Първанов и сегашният премиер Бойко Борисов.[1] Последният през 2010 коментира, че не може да бъде сравняван с Живков, защото "една стотна от това, което е построил за България той и което е направено за тези години, да направим, би било огромен успех за всяко правителство".[2] С добри думи за Живков говорят също така лидерът на БСП Сергей Станишев[3] и на “Атака” Волен Сидеров.[4]

 

Ако потърсим други масово уважавани фигури освен Живков, те вече съвсем няма да са свързани с близкото минало. Нито един от българските дисиденти, изявени антикомунисти или политици от прехода не е спечелил каквато и да било обществена почит, или поне това сочат теренните изследвания. В тях обаче очаквано може да бъде срещнат Васил Левски, всепризнатият български национален герой, за чийто култ обстойно пише Мария Тодорова. Освен всичко друго, Тодорова говори за традиционните егалитарни и антиинтелектуални тенденции в българското общество, които постоянно подхранват водещия образ на Левски.[5] Тези тенденции безспорно подсилват и култа към Живков, както и третия видим култ в съвременното българско общество – този към ген. Христо Луков, водач на националистическия Съюз на българските национални легиони в годините на Втората световна война[6]. Тук разбира се става дума за съвсем ограничен, градски и младежки култ, който въпреки маргиналността си е доста креслив и набиващ се на очи заради ежегодните факелни шествия, както и масово разпространените графити, лепенки и флаери с портрета на генерала.

 

Връщайки се на Тодор Живков, той е в странни отношения с „култа към личността“ през целия си живот. Живков идва на власт на вълните на критиката на култа към Сталин, съответно към Вълко Червенков, макар да е бил дясна ръка на „българския Сталин“. С утвърдаването на Живков начело на партията, не закъснява и култа към неговата личност, макар официално да e бил слабо налаган. Култът се развива малко по-късно и по-бавно, но през 70-те и 80-те вече маркира видимо публичния живот в България. Най-масови са изблиците около юбилеите на Живков - особено през 1981 г. Живков става основен герой на редица филми, стихотворения и пр., като най-често се интерпретира иначе проблематичната му партизанска биография. [7]

 

Въпреки наличието на култа, в масовото съзнание тогава Живков не става толкова обичан колкото Тито, да кажем. За това може да намерим няколко причини – Тито, за разлика от Живков не доживява до окончателния крах на системата, с други думи с него не се асоциират  най-големите й кризи. Живков от друга страна не само доживява края на комунистическия режим, но и става изкупителна жертва за всички прегрешения на комунизма, поне в първите години на прехода, включително що се касае до изказванията на хората от БКП/БСП. Управлението на Живков освен това е свързано с умората от властващата идеология, която е характерна за целия източен блок. Все по-ясно се разбира, че начертаните идеали са илюзия, дори за много от комунистите. За това комунизмът и култът към вожда стават по-скоро фасада, зад която се крие цинизъм, включително сред управляващите комунисти.[8] Големият култ е към ранните комунистически лидери, смесващи реални или митологични постижения със страх от репресии – Сталин, Тито, Димитров, Енвер Ходжа. Нормално е всички последвали ги лидери да нямат такъв блясък, както по биографични причини, така и заради отслабването на идеологическия патос в обществото. По думите на Георги Марков „докато култът към Сталин в значителна степен идваше от изворите на партийния фанатизъм, то култът към Тодор Живков идваше изключително от добре направените сметки за това какво се печели от него -  той беше създаден върху чисто комерчески основи.“[9]

 

Когато от лидера вече няма полза, с един размах рухва и култът към личността му. Така веднага след 10 ноември Тодор Живков от обичан и ухажван вожд се превръща в изкупителна жертва за всички неуспехи на комунизма. Тази тенденция се налага видимо от партийните вестници в дните след падането на Живков от власт. Тогава БКП се изявява като защитник на новия плурализъм, а всички негативи се приписват на “тоталитарния режим” на Живков, с който новото партийно ръководство твърди, че няма нищо общо. Така например на 18 декември 1989 г. “Работническо дело” пише, че „шепа хора дискредитираха в немалка степен името на БКП, забавиха развитието на партията и страната, доведоха родината ни до дълбока икономическа, политическа и нравствена криза. Но партията не може да се чувства виновна за това – комунистите също понесоха всички отрицателни последствия от авторитарния едноличен режим. Партията няма никакво основание да изпитва тотална вина и срам – нека да бъдат виновни и да носят отговорност за срама онези, които лепнаха петно върху чистия образ на една комунистическа партия”.[10]

 

В защита на това започват да се изкарват прегрешение след прегрешения на доскорошния непогрешим вожд – десетките му резиденции, комичния начин, по който се обявява за изобретател-фармацевт, прескъпите томове, които издава в страната и чужбина, привилегиите към децата му, потуленият случай с изнасилването, извършено от Тодор Славков. Негови вини стават „командно-административната система”, фалшифицирането на статистическата информация[11], огромният външен дълг и финансовата криза[12], цензурата и ограниченията пред творчеството[13], безгласието на профсъюзите[14], диктата над интелигенцията[15], скриваната престъпност[16], Чернобил[17].

 

ВестникНародна младеж” по това време прави  пряко сравнение на Тодор Живков със Сталин: „Сталин достигна до първото стъпало на пълновластието и се върна към величието на бонапартизма или на азиатските деспоти от миналото. Живков значително усъвършенствува диктата, като омекоти крайностите на сталинизма и въведе в партийния апарат структури и методи, които му позволиха да властва дори по-дълго от идейния си вдъхновител.”[18]

 

С течение на времето обаче и с отминаването на първоначалните страсти от началото на прехода, новата БСП постепенно смекчава отношението си към Тодор Живков, за да се стигне дотам, че през 2001 г. заедно с община Правец осъществява споменатото издигане на паметник на някогашния “първи” в родния му (вече) град[19]. Партията изглежда преценява, че разграничението от Живков вече не е от полза, а напротив, споменът за него може да послужи за символен капитал в новите политически борби. В годините преди смъртта си, самият Живков усилено работи върху изграждането на митология около себе си, подчертавайки социалната сигурност, характерна за управлението му в сравнение с трудните начални години на прехода.

 

По думите на Николай Генчев, като сиромах селянин в миналото Тодор Живков добре е познавал омразата на селянина срещу тези, които богатеят за държавна сметка.[20] За това по време на управлението си Живков многократно организира процеси срещу корупцията за радост на населението, а вече след 1989 г. постоянно порицава “разграбването на държавата”.

 

Тези послания днес ясно могат да се видят отразени, отново главно сред селското население. Изтъквайки основно ниското си материално положение, редица респонденти имат носталгия по времето на Живков: “Каквото и да говорят при Тодор Живков бяхме сто пъти по-добре. 80-100 лева за хапчета, токът да си платиш, дървата, Булсата и свършват. При бай Тошо имаше. Имаше и работа, сега – нищо.”[21]

 

Времената на сравнително материално благополучие при Живков се сравняват с днешния беден пенсионерски живот, но и със селските години преди установяването на комунистическия режим: “Преди Тодор Живков нашите майки, ко изтъчаваше облечи го, ко оплетяваше обуй го, като дойде дядо Тодор и фабриката пуснаха, и завода, и работехме. Парата беше пак скъпа, ама и къщичка направихме, и се обзаведохме.”[22]

 

Живков изглежда е величан не само от пенсионерите, а и от далеч по-младите хора в села като Подвис и Прилеп. 25-годишният И.М. от Прилеп казва за Живков: Най-добрият, трябва ни още един като него”. Според същия респондент комунистическата Държавна сигурност “си е вършела работата, не като сега”.[23] Негов 30-годишен съселянин пък смята, че живковият режим е донесъл ред, дисциплина и контрол, които сега липсват, а налице са само временни кърпежи на проблемите.[24]

 

Ако веднага след  10 ноември хората са очаквали положителна промяна, включително заради ентусиазма на медиите, то днес масово преобладава разочарование от прехода. Това покачва възродената любов към Тодор Живков до неочаквано големи граници, поне в с. Прилеп: “Този Бойко нищо не дава на народа, нищо. А преди Тодор Живков даваше...А бе, това разправям на хората да се върне Тодор Живков да му умием краката, да му изпием чорбата. Тогава беше живота. Сега това не е живот, не е.”[25] Подобни чувства срещаме и при други съселяни: “Тодор Живков го погребали по очи да му целуваме гъза.”[26]

 

Разочарованието от прехода обикновено означава и разочарование от демокрацията, какъвто и смисъл да се влага в нея. Личната власт на Живков определено се оказва за предпочитане: “Никаква демокрация не искам! Не искам нито да я чувам, нито да я виждам!”, казва 55-годишна магазинерка от Прилеп. На въпрос дали предишната липса на избор е била нещо отрицателно, тя отговаря:  “Е, как ще нямаш избор. Вземахме си всичко. Като си вземеш салам, ядеш като хората. Варената наденица е варена наденица. Какви салами се ядяха, бе!”[27]

 

Освен заради многократно изтъкваното качество на колбасите, живковият режим изглежда се предпочита и заради масовата държавна собственост[28] и липсата на много противоречащи си партии[29].

 

Разбира се в селата не всички хора споделят носталгията по Тодор Живков. Дори тези, които не го помнят с добро обаче, мечтаят вместо това за Левски[30], за смъртно наказание и за по-малко партии[31]. Трябва да се отбележи, че култовете към Левски и Живков са били взаимнодопълващи се и по времето на комунизма, като самият Живков опитва да черпи легитимност от образа на Левски на национален герой.[32]

В по-голям град като Шумен отношението към Живков е далеч по-балансирано. Без за “бай Тошо” да се говори с умиление, отново преобладава масово разочарование от прехода, който се противопоставя на по-спокойното време преди: “Има една носталгия по годините, както се казва, на Тодор Живков. Неслучайно, заради туй, щото тогава имаше сигурност и за живота, и за работата, имаше условия да растеш в работата и в професията, и в живота. Имаше осигуреност на децата, с известна перспектива. Имаше безплатно образование, безплатно здравеопазване, осигурени почивки, грижа за човека, което липсва, липсва сега на хората.”[33]

 

Тук Живков не е възхваляван, но рядко е и порицаван като диктатор. За него са се разказвали вицове, но и се е живеело добре[34]. Бил е “голям хитрец”, който освен това не е отговорен за големите дългове и икономическата криза в България след 1989 г.[35] Някои от най-спорните моменти в кариерата на Живков като “възродителния” процес често се подкрепят[36], пряко или косвено, особено от партийния актив на БСП[37]. Макар да не се мечтае времето на Живков да се върне, отново има желание за “здрава ръка”, повече дисциплина и социално равенство[38].

 

Твърдо негативните оценки за живковия режим са рядкост дори сред хората пряко пострадали от репресиите.[39] Все пак, макар малцинство, има и хора, които не показват никаква носталгия по отминалия режим. Често те са партийно ангажирани преди или сега с някои от възникналите след 1989 г. десни партии.[40]

 

Официалната и неофициална памет за Живков изглежда следва странната съдба на неговите паметници. През 1987 г., докато държи здраво партийното лидерство, Живков се сдобива със свой паметник в Правец, но година по-късно той е свален заради перестройката.[41] През 2001 г., във вече некомунистическа България, паметникът е издигнат отново, във вече далеч по-импозантен вид. Родната  къща на Живков пък е добре подреден музей, посещаван масово на годишнината от рождения му ден.

Георги Марков пише, че навремето Тодор Живков добре е разбирал неискреността на хората около него. На няколко пъти публично и с доста горчив присмех той е казвал:

Кой знае какво ще говорите за мене, когато се оттегля!“[42]

 

Мисля, че от днешна гледна точка отговорът на този въпрос би изненадал дори и хитрия диктатор.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


[1]    “Кой сложи паметникa в Правец – за възраждането на култа към Живков”, е-vestnik.bg, 11 януари 2011, URL: http://e-vestnik.bg/10759/koy-slozhi-pametnika-v-pravets-i-vazrazhdaneto...

[2]    “СДС: Бойко Борисов реабилитира комунизма и Тодор Живков”, Дневник, 16 ноември 2010

[3]    Вж.: Сергей Станишев, Защото сме социалисти, изд. Дума, София, 2008

[4]    “Волен Сидеров: Тодор Живков имаше качества на държавник”, Дневник, 16 ноември 2010

[5]    Мария Тодорова, “Толерантен ли е слабият национализъм?”, в: Сб., Толерантният националист, Парадигма, София, 2009, с. 30

[6]    Вж.: “От жарта на миналото към пламъка на бъдещето”, сайт в памет на ген. Христо Луков, URL: http://logr.org/lukov/

[7]    Михаил Груев, „Политическото развитие на България през 50-те и 80-те години на ХХ век”, в: Сб., История на Народна република България. Режимът и обществото, Сиела, София, 2009, с. 164

[8]    Вж. пр.: Асен Игнатов, Психология на комунизма, Аргес, София, 1991, с. 138-139

[9]    Георги Марков, Задочни репортажи за България, URL: http://chitanka.info/text/2898/79

[10]  „Консолидиране на всички народни сили”, Работническо дело, 18 декември 1989

[11]  „Цялата истина”, Работническо дело, 22 ноември 1989

[12]  „Илюзии и реалности”, Работническо дело, 27 ноември 1989

[13]  „Единствен цензор – съвестта”, Работническо дело, 27 ноември 1989

[14]  „Пленум на разкаянието и решимостта”, Работническо дело, 27 ноември 1989

[15]  „Поглед към истината”, Работническо дело, 4 декември 1989

[16]  „Под върховенството на закона”, Работническо дело, 8 декември 1989

[17]  „Дневник с обратна дата”, Работническо дело, 19 декември 1989

[18]  „Туморът и неговите метастази”, Народна младеж, 11 декември 1989

[19]  “Кой сложи паметникa в Правец – за възраждането на култа към Живков”, е-vestnik.bg, 11 януари 2011, URL: http://e-vestnik.bg/10759/koy-slozhi-pametnika-v-pravets-i-vazrazhdaneto...

[20]  Николай Генчев, Спомени, т. 5, “Гутенберг”, София, 2005 г., с. 200 (цитирано по: Христо Христов, Тодор Живков. Биография, Сиела, София, 2009, с. 549)

1.        [21]    Интервю на Росен Гацин и Стойчо Михов с И.Б. , М.Н. и В. С., с. Прилеп, 21.09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/787

[22]           Интервю на Ивет Фандъкова и Кремена Йорданова със Златка, Христина и Иванка, с. Прилеп, 20. 09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/793

[23]        Интервю на Росен Гацин и Стойчо Михов  с И. М., с. Прилеп, 20.09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/795

[24]           Интервю на Стойчо Михов, Росен Гацин с Ж. И., с. Прилеп, 19.09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/813

[25]           Интервю на Иванка Абаджиева и Георги Ганчев с Димка и Янаки, с. Подвис, 19.09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/796

[26]           Интервю на Ивет Фандъкова и Кремена Йорданова със Златка, Христина и Иванка, с. Прилеп, 20. 09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/793

[27]            Интервю на Кремена Йорданова с Донка Р., с. Прилеп 19.09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/797

[28]           Интервю на Ивет Фандъкова и Кремена Йорданова със Златка, Христина и Иванка, с. Прилеп, 20. 09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/793

[29]           Интервю на Кремена Йорданова и Ивет Фандъкова с Раева, с. Прилеп, 21.09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/788

[30]           Интервю на Ивет Фандъкова, Галина Георгиева, Росен Гацин и Кремена Йорданова с Баячка, с. Прилеп, 22. 09.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/786

[31]           Интервю на Иванка Абаджиева и Антон Ангелов с Желязко Г. Р., с. Подвис, 23.09.2010 г., URL:http://prehodbg.com/node/785

[32]  Dimitar Grigorov, 'National and Communist Heroes in Modern and Contemporary Bulgarian History: Georgi Dimitrov and Vasil Levski', in: Ed. Joaquim Carvalho, Religion and power in Europe: conflict and convergence, Pisa University Press, Pisa, 2007, p. 298; p. 322

[33]  Интервю на Дарина Кючукова с Нико Майер, Шумен, 4.10.2010 г. , URL: http://prehodbg.com/node/739

[34]  Интервю на Дарина Кючукова с Биляна Веселинова, Шумен, 07.10.2010 г. , URL: http://prehodbg.com/node/741

[35]  Интервю на Анелина Беоргиева с Георги Георгиев, Шумен, 03.10.2010 г., URL: http://prehodbg.com/node/733

[36]  Интервю на Виктория Митрова с Кирил Николов, , 4. 10. 2010, Шумен,  URL: http://prehodbg.com/node/713

[37]  Интервю на Петър Добрев с Николай Калев, Шумен, 7 .10.2010 г. URL: http://prehodbg.com/node/734

[38]  Интервю на Петър Добрев с Марияна Иванова, Шумен , 6.10. 2010, URL: http://prehodbg.com/node/703

[39]  Интервю на Анастасия Иванчева с Хасан Мустафа Дуралиев, с. Ябланово, 4.10.2010 г. URL: http://prehodbg.com/node/752

[40]  Интервю на Виктория Митрова с Димитър Александров, Шумен, 4.10. 2010, URL: http://prehodbg.com/node/712

[41]  Христо Христов, Тодор Живков. Биография, с. 600

[42]  Георги Марков, Задочни репортажи за България, URL: http://chitanka.info/text/2898/79

AttachmentРазмер
P-Dobrev_doklad_Kyustendil_2011.pdf132.62 KB
P-Dobrev_Doklad_Kyustendil_2011.doc70 KB
P-Dobrev_doklad_Kyustendil_2011.odt47.45 KB